Ровя се в позабързаната си същност да си обясня неговото съществуване и дали то се е зявряло някъде дълбоко в мен. Много неразбиране срещам в това си търсене на нещото, което да обясни моето щастие. Въобще не се опитвам да търся неговото научно съдържание, навярно защото то трудно ще ми помогне в усещането за неговото обяснение.
Така и не успявам да открия обяснение нито в препълнените с хора улици, нито в безгрижността на реенето на птиците, нито в тишината на селските калдъръми. Неговата прикритост е мъчително постоянна при своето пребиваване в моята същност. А тя, същността ми, е поизвървяла път, по който често се е препъвала и падала, чувствала се е пребита от търсене на случайни неслучайности, оставала е потопена от дръзка незначителност… Но въпреки всичко е продължила да ми служи и да ме пази от недодялани персони.
Не знам дали същността ми е щастлива, когато е смирена, или когато търси боен вик, но тя все така упорито издирва своята щастлива самота – носители на вързопи с празнота.
Обладаност от това да чувства своята доброта е нейната най-голяма пълнота.
Същността обича да бъде обичана и тогава е най-щастлива. Тогава тя е там, в онзи странен полет, когато може да извърши и убийство, и възкресение. Тогава и любовта е щастлива, тогава и самотата на безгрижието е най-блажено.
Понякога погледът попада в някаква мъглива самота и помътнява, друг път е в призрачна яснота и пак е в търсене на нещо, което е част от онази щастлива самота. Способността да откриваш това си състояние е може би онзи таен смисъл на съзаклятието да бъдем щастливо способни да сме нужни и онази забележителна потребност да сме тук.
Не търсете помощ в книгите, не търсете съветите на другите, не обръщайте внимание на сложността на изречените думи – те няма да са ви потребни в тази щастлива чувствителност, ако не намерите сили да приберете същността при себе си и да заживеете в мир с нея.
Днес прибрах моето същностно безгрижие, за да се опитам да го спася и опазя. Пазете щастието от смъртта му – тя може да го отнеме по всяко време!