Да живеем всеки миг пълноценно

   – Какво Ви връща най-често към детството? 

   – Имах щастливо детство и пазя скъпи спомени за онзи далечен период от моя живот, свързани с родното ми село Ловнидол. Там е началото, там са корените ми от безгрижното ми детство. Играехме игри без телефони, имахме парцалени кукли, а не Барбита. Любими ми бяха криениците, жмичка, дама, сплитахме плитки от царевична реса, гривни и герданчета от полски треви.

Разказвам на правнука ми, а той недоумява как може да ни е било забавно, щом не е игра на компютър. Свързвам родното си село Ловнидол с училището, построено на височината Чифлик, свързана с легенда за името на селото.

Помня учителките, които много обичахме и уважавахме. С тъга сравнявам новото време и питам, защо изчезна това преклонение. С обич си спомням как виехме венци от бръшлян, здравец и диви божури от местността Витата, а с тях украсявахме вратите на училището ни на 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий и патронен празник на училището, в което учиха деца от родното ми село и от съседното село Търхово. 

   – Има ли тъга в днешните ви мисли и къде ви отвежда тя?

   – Най-голямата ми болка беше и си остава, че училището в Ловнидол не съществува и е разрушено. Трудът на ловнидолци, построили със собствените си ръце училищната сграда преди векове, е поруган и забравен. Овощната градина, опитното поле и спортното игрище – всичко е останало в миналото. От това ме боли, че държавата ни позволява да се закриват и забравят училищата, а това са нашити светини, дали подем на хората преди Освобождението. 

Болката ми и за разрушеното Килийно училище, в което е обучавал децата и самият възрожденец Матей Миткалото.

Боли ме и ме пари мисълта, че нашите деца днес никога няма да разберат българския дух зароден през Възраждането.

   – Работата с деца, която ви е съпътствала през целия Ви житейски път, какво Ви отне и какво Ви даде?

   – Работата с деца, която съпътстваше целия ми житейски път, ми даде всичко. Днес общувам с много бивши мои ученици, с които сме и добри приятели, а най-важното е, че се гордея с техните успехи и развитие в нашето съвремие и криворазбрана демокрация. Всички те, където и  по света да ги запилее животът, се връщат с уважение и обич към мен самата и към Родината си. А аз се гордея със следите, които остават по житейските си пътеки, и с които служат за пример на днешните и бъдещите поколения. 

   – Времената и годините промениха много от съдържанието на това, което се случва в училище. Днес говорим по-често за образованост, а възпитанието е някак си завряно в ъгъла. Дали не пропуснахме нещо в тези години на преход и поради това ли днес делникът отново е труден?

   – Мисля, че все пак не е точно така. Докато работех в продължение на 24 години като учител в нашето училище – ОУ „Стефан Пешев“ – Севлиево, освен основната ни работа съществуваха и редица извънкласни занимания. И тогава извънкласната дейност беше много и понякога изместваше образованието. Балансът се получаваше с мярата, която и тогава, и сега се задава от учителите.

А относно мнението ми за така наречения преход – факт е, че се получи празнина. За съжаление преходът не надгради, а напротив, оказа се, че съсипа много от постигнатото, за което спомогнаха и занижените изисквания не само към образованието, а и към дисциплината в училище.

Не всички родители на днешните деца разбира и искат да научат собствените си задължения. С което пречат и на образованието, и на възпитанието на децата си. Семейството е изключително важен фактор в образованието. Но нека това не се разбира от страна на родителите като пряка намеса, а като съпътстващ цялостния процес елемент.

Като човек от едно друго поколение, лично аз смятам, че немалка „вина“ за упадъка на образованието се крие и в технологиите и по-точно – в неправилното им използване. Разбира се, че те са нужни. Светът върви напред, но тяхното използване трябва да бъде разумно и включено в преподаването така, че да помагат, а не да разсейва усвояването на материала от децата.

   – Необходимо ли беше да вървим към този преход и какво той ни донесе?

   – Днешната действителност е хаотична, но аз въпреки това съм оптимист. Надявам се и вярвам, че България е жива и ще продължи да се развива.

Много млади хора приеха за своя мисия да се борят с недъзите на днешното безвремие. Смятам, че младото поколение ще се обедини за своето по-добро бъдеще. В нашата страна има много даровити деца, които продължават да съхранят българските традиции.

   – Пазарната оценка на интелектуалните възможности на децата не е ли погрешна технология в образователния процес?

   – Моето мнение, че тази практика не е правилна. Не може да принизяваме интелекта до търговска оценка и по-добро пласиране в различни обществени сфери. Всички ние трябва да сме удовлетвори от своята реализация и доказване. 

   – Днешните млади хора са доста комбинативни и умеят да използват бързо и ефективно новите технологии, но се усеща отчужденост и липса на живото общуване. Какво е Вашето мнение по въпроса?

   – Днес младите хора, поколението им като цяло, са доста комбинативни и умеят да използват бързо и ефективно новите технологии, но се усеща отчужденост и липса на живо общуване между тях.

Технологиите са добра възможност за развитие и усъвършенстване, но те отнемат от непосредствения контакт. Като ле ли няма достатъчно желание за живот извън екрана, за разговори „очи в очи“. Може би защото е по-удобно да бъдеш анонимен и скрит зад компютърната реалност. Но от това те само губят. Все пак смятам, че с времето процесът ще влезе в едно разумно русло и отношенията ще се „нормализират“. Може би и ние, със собственото си поведение, по-често трябва да им показваме плюсовете от това. Екранът е помощник, той може да ни свърже с приятели и роднини във всяка една точка по света, но все още нищо не може да замени живия контакт при общуването. 

   – Кога се чувствахте най-уморена в това да бъдете себе си?

   – Най-уморена се чувствам да бъда себе си, когато виждам и чувам, че говоренето взема връх и се превръща в непосилно мърморене и очакване другите да вземат решението на проблема.

Мисля, че първо трябва да се осъзнаем, че трябва да се обичаме един друг, и с добри дела да оставим дълбоки следи по нашите житейски пътеки, които да бъдат добър пример за бъдещото поколение.

   – Смятате ли, че в днешно време липсва възможността за пълноценен културен живот, или по-скоро липсва умението да водим такъв?

   – Смятам, че умение за водене на културен живот не липсва. Ето например моето село Ловнидол е много оживено. Има библиотека, в която има прекрасни книги и в която и деца, и възрастни могат да четат или да заемат книги за дома. В Дома на културата, носещ името на видния обществен и културен деятел от Ловнидол  Георги Гализов, редовно се канят местни и чужди художествени състави. Наскоро изява там имаше местната певческата група. Функционира и лятното кино.

В момента живея в Севлиево и не без гордост мога да кажа, че градът е изпълнен с културни мероприятия и стига човек да иска може да ги посети, тъй като немалка част от тях са и със свободен достът. 

   – Къде намирате смисъл в това ни живеене?

   – Даряването, вярата, любовта и надеждата, че ние, българите, знаем и можем и най-вече в това, че ние възраждаме България, за да живее и пребъде във вековете.

   – Какво най-често искате да променяте в този живот?

   – Лично аз сама не мога да променям, но заедно можем и трябва да не чакаме, а да има действия, дела и следи, оставени за пример на поколенията след нас.

Иска ми се да има човечност, доброта, живо общуване, да мечтаем, да се обединяваме, за да имаме сила във всяка сфера от нашия живот на българския род.

И най-вече – да осъзнаваме и да живеем всеки миг пълноценно, защото животът ни се дава един единствен път.

   – Според Вас, кое е това най-скъпо нещо, което остава след нас?

   – Най-голямото богатство, което остава след нас, това са добре възпитаните и образовани млади хора, добрите примери, които оставяме за днешното и бъдещите поколения, а в личен план – добре възпитани, образовани и научени на труд деца, внуци и правнуци, които умеят да се справят сами, а това означава, че съм успяла и аз.

   – Къде намирате безгрижност и щастие в днешния ден?

   – В общуването с моето семейство, с правнуците, с които се забавлявам с игрите им, и със срещите с моите приятели.