„У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?“
Иван Хаджийски
В последно време все проповядваме, изповядваме или даваме напътствия и указания или пък се произнасяме за каквото трябва и не трябва. И ако българският писател през 1964 г. в своя роман нарече това време „разделно“, то днес би трябвало да сме разбрали, че далеч по-мъдро и по-смислено трябва да живеем.
Иван Хаджийски – твърде млад за своите прозрения и мисли казва, че думите „българин“ и „българска работа“ у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. „Българска работа“ (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосно ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.
И ако българското е знак за не съвсем достойно нещо, то наличието в обществото ни на много и съвсем с високо и голямо по обем самочувствие самодостатъчни човеци говори за изкривявания от тази наша не особено приятна и случваща се действителност.
Нищо и по никакъв начин не може да ни вразуми да осъзнаем, че светът нито започва, нито свършва с нас самите. Лешоядите на нашето безвремие са си присвоили ролята на съдници на човешки съдби и бъднини и това се повтаря многократно.
Казват, че времето и историята ще отсеят житото от плявата и ще покажат истинското и ценното. Едва ли в пълнота това твърдение е вярно и точно, защото изниква простичкото обяснение, че ние живеем тук и сега.
И колкото и трудно и дори невъзможно да ни се струва, че трябва да променяме случващата се реалност, то трябва да полагаме определени и целенасочени усилия в тази посока.
Много от нас ще свържат тези мисли с политически и партийни тежнения и няма да бъдат на съвсем грешна посока, но вярно е и това, че той, човешкият живот, е нашето съществуване в точно това време и пространство. Усилието да го живеем по достоен и правдив начин е може би единствената възможност да очакваме, че тази наша реалност ще се промени и най-вече – ще се подобри.
Пак Иван Хаджийски споделя: „У нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности между другото не са проява и на тази презумпция?“
Е, няма оправии по тази ни същностна дефиниция – колкото и да обясняваме, колкото и да осъзнаваме всичко това, то винаги сме готови да омаскарим, да очерним и да оклеветим, без да осъзнаваме, че ние самите попадаме под Алековото определение, че „и едните, и другите са маскари“! И ако не можем да различим кои все пак са онези, които не са маскари, защото ние самите сме такива, то сме попаднали в наистина трудна и много, много тежка ситуация.
„Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване обсебителите на обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогателите чиновници, гласуван още през 1895 г.? Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането ѝ на власт е създала този опасен прецедент?“
Съвсем точно и ясно определя Иван Хаджийски нашата съвременна действителност – независимо че това е писал и мислил преди близо век. Това иде реч да ни покаже, че трудно се променяме, трудно намираме себе си и трудно разбираме и оценяваме.
Скоро някой беше казал, че България винаги е вървяла по тънката линия между хаоса и реда и ще продължи да бъде така. Не знам колко вярно и точно е това твърдение, но че се намираме в хаотична битка със себе си е повече от вярно, като не откриваме важните и ценни посоки на това прозаично наше съществуване.
Всички българи казваме, че културата и образованието са стълбовете на нашето оцеляване и съществуване през вековете. И това твърдение по своята същност е вярно, но колко малко правим днес това да се случва и тези стълбове на времето да бъдат подпрени така, че да бъдат устои и да бъдат това, което ще ни дава сили да оцелеем и да съществуваме по един добър и достоен начин.
И ако думите на този млад и велик българин, който оценяваме твърде късно – като по правило едва след неговата преждевременна смърт, са точни и ясно употребени, то си струва да ги прочетем отново и отново. „Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсинации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие“.
И след като политиците ни отново са се наредили на тази редичка за получаване на всенародната ни любов и така мечтаната им власт, си струва да припомним още едни думи на Иван Хаджийски: „Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България?“
Дали сме дочакали да живеем в по-мъдро и по-смислено време – това се опитваме да проверяваме всеки ден със своите действия и решения. Мъдростта и тяхната смисленост определят посоките и пътя, по който вървим в живота, който живеем.
Но когато „понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи“.
Нека направим опит да върнем чест и честност – не само в думите, но и в действията си.
Иван Минков Хаджийски (1907 - 1944) е български публицист, социален психолог и марксист. Преди 1944 година трудовете му са интерпретирани от някои анализатори като изследовател, използващ методите на Густав Льобон и Чернишевски. За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Социологическите му изследвания за българската народопсихология – „Бит и душевност на нашия народ“ и „Оптимистична теория за нашия народ“, се считат за най-важните му трудове.
Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 година в Троян в бедно занаятчийско семейство. Учи в прогимназия в родния си град, като още през 1919 година публикува дописки в списание „Юноша“. От 1921 година учи в Търговската гимназия в Свищов, която завършва през 1925 година. През 1923 година е арестуван за кратко по подозрение в убийство, а през 1925 година е осъден условно на една година затвор по Закона за защита на държавата, след като предава пари на човек, преследван от властите.
От 1927 до 1932 година следва „Философия“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а по-късно завършва и право. Работи като журналист и адвокат.
