„Невъзможно е да сме по-силни от автора!“

В рамките на ярко събитийните тазгодишни издания на „Варненско лято“ и „Опера в Летния театър“, само месец след неудържимия възторг на фестивалната публика и ласкавите коментари за коронната ѝ партия – на Аида, в пренесената легендарна постановка на Франко Дзефирели на варненската лятна сцена, прочутото ни сопрано Красимира Стоянова отново триумфира и като Пучиниевата героиня Флория Тоска. Световният ѝ дебют в ролята беше през март т. г., – в знаковата постановка на Маргарита Валман във Виенската Щатсопера, последван от два концертни спектакъла на „Тоска“ с партньорството на Брин Терфел (Скарпия) в Токио. Така Варненската опера се оказа третият оперен театър в света, в който именитата ни прима се представи в заглавната роля на най-често изпълняваната творба от Джакомо Пучини.

За отбелязване е и фактът, че след близо 30-годишно творческо партньорство и приятелство, именно в морската ни столица

Красимира Стоянова пя за първи път в цялостен оперен спектакъл, дирижиран от Павел Балев:

Куриозно е, че след толкова години, след множество съвместни концерти и записи на албуми – имали сме всякакви съвместни участия – но в жив спектакъл на сцена и с оркестрина, досега не бяхме участвали заедно. По този повод мога да кажа: респект за Даниела Димова, защото бавно, но постепенно и много последователно отстоява позиции, с които накара хората да пътуват до Варна, за да гледат спектакли именно тук. И заслугата за това е нейна. Тя привлече големи български имена от чужбина, които с качествата си и с професионализма си в момента, влияят на имиджа и на нивото на Варна. Може да изглежда нескромно, но и аз се чувствам един от тези творци.

Написана специално за Сара Бернар и в нейното феноменално изпълнение, драмата на Викториен Сарду до такава степен обсебва съзнанието на композитора, че години наред Пучини настоява пред издателя си Рикорди за преработката ѝ в оперно либрето. И в резултат – премиерата на „Тоска“ в римския театър „Costanzi“, през 1900 г., не само надхвърля експресията на литературния първоизточник, но и категорично свидетелства за появата на поредния (след „Бохеми“) Пучиниевски шедьовър.

Четвърта поред в историята на Държавна опера Варна, постановката на „Тоска“ на незабравимия Кузман Попов, след 30 години сценичен живот е успешно адаптирана за Летния театър от режисьорката Сребрина Соколова. В сегашния си вариант – за разлика от всевъзможните експериментални опити върху традиционното репертоарно заглавие (включително и на българска сцена), драматургичното й съдържание не е натоварено със самоцелни, макар и привидно ефектни допълнения.

Акцентът е върху трагизма на самото действие, без привнесени идейни внушения

– под формата на допълнителна символика или изобилие от кодове, които затрудняват в прочита си дори изкушени ценители на оперното изкуство. Варненската „Тоска“ се движи по коректно обновяващата линия на творбата като режисура, както и сценографски – максимално изчистено, ясно, точно и недвусмислено в сценичните послания. Което предоставя необходимите възможности на изпълнителите – необременени от чужди на музикално-драматургичното развитие „добавки“, пълноценно да разгърнат правдоподобна, спрямо авторовите виждания, трактовка на образите.

Именно такава е и отправната точка за диригента Павел Балев – в музикалното ръководство на третата в досегашната му сценична практика постановка на „Тоска“. Заслужилият признанието на публиката и на критиците (в редица държави на няколко континента!) диригент, и тук се вълнува най-вече от безкомпромисното придържане към заложените в самата партитура на творбата авторски изисквания и указания:

Старая се да работя така – споделя диригентът, – че да няма никакви отклонения от нотния текст и неправомерни импровизации в интерпретацията. И в много отношения изненадах колегите за краткото време, докато работехме над заглавието. Но всички те ме последваха, защото аргументите ми са неоспорими и всъщност те са си на Пучини. Аз правя само това, което е написано от него.

Невъзможно е да сме по-силни от автора!

Една партитура никога не може да бъде направена по-добра от своите интерпретатори. Винаги може да се гони перфекционизъм, но партитурата е винаги невинна и ние трябва да полагаме усилия да я опазим именно такава.

Павел Балев допълва, че същият подход го сближава вече толкова години и с великолепното ни сопрано Красимира Стоянова:

Тя е абсолютно наясно с всеки тон и с всяка дума, които произнася. Със сигурност няма шанс да не се приеме нейното мнение за това, което прави на сцената. Това е много силна нейна черта – безкомпромисна е по отношение на музикалния текст и знам, че разчита на мен, защото разсъждавам по същия начин. Никакви отклонения, никакво робуване на наложени традиции и на измислици, които да облагодетелстват претенциите на който и да е музикант, певец, диригент, да не говорим за режисьорите.

Тоска на Красимира Стоянова е изключително автентична и заради налагащите се по аналогия прилики между персонаж и изпълнител – тя самата е дистанцирана от възприятието за себе си като оперна дива. Нейната героиня е земна, вярваща и със здрави морални устои. Затова излъчва спокойствието и увереността на духовно богатата и просветлена личност, която изпитва и преживява истински чувства: любов, ревност, гняв, омраза, угризения на съвестта, човешка слабост... Това обяснява и защо нейната интерпретация на сюблимната молитва: „Vissi d’arte, Vissi d’amore“ е разтърсваща и съкровена – едно обръщане към себе си и към Бога, в търсене на отговорите, които вълнуват всяко човешко същество. Тук нейната Тоска е душевно смирена, искрена и чиста в помислите си, което я прави напълно разбираема и максимално я сближава с емоционалните възприятия на зрителя. И в този смисъл

Красимира Стоянова е безукорно вярна на партитурата.

Сливането ѝ с образа е дотолкова органично, че за онези, които не следят отблизо творчеството ѝ, е трудно да повярват, че я виждат в сравнително нова за нея роля. В интерпретацията ѝ напълно отсъстват примадонските или случайни „фойерверкови“ украшения – всичко е поднесено с мярка и убедително тежи на мястото си. Така дълбочината на трактовката и цялостният музикално-пластичен рисунък на ролята, дори на най-дребния ѝ детайл, превръщат нейната Тоска в интерпретационен образец.

Когато слуша Красимира Стоянова, човек със затворени очи може да разбере какво е написано в партитурата от Пучини – отбелязва Павел Балев. – Няма промяна на нито едно указание за темпо, за водене на линия, за дъхове, за легато – всичко се спазва перфектно. И без да познава указанията, слушателят може да ги прочете и да ги разбере по гласа ѝ – до такава степен перфектно е разучена партията, изключително и безкомпромисно. И тя се изпява със същата безкомпромисност в техническо отношение, както и като характер, като представяне на образа – силна и в същото време много зареждаща. Тя е по-малко оперната дива, отколкото силният характер, който притежава самата Красимира Стоянова.

Обстоятелство, което често се пренебрегва или се подценява, но което е от особено значение, когато се коментира постановъчното  решение на „Тоска“ е, че творбата на Пучини е истински феномен в драматичната оперна литература от началото на ХХ век – преди всичко, защото:

Това е опера с единствен, при това – главен, женски персонаж!

Което, от своя страна, натоварва със свръхочаквания всяка изпълнителка на ролята. Жестовете – изразителни, но без прекомерна театралност, както и цялостното актьорско поведение: от първата поява на героинята до финалния ѝ скок от парапета на затворническия замък – всичко говори, че Красимира Стоянова не само е наясно с тази изключителност на образа, но и с лекота открива точните „ключове“ към всяко от състоянията, което изгражда на сцената.

Във Варна, публиката несъмнено съпреживя и в музикално отношение нейната Тоска на висотата, която великолепното ни сопрано демонстрира в същата партия, във Виена и в Токио. Омайващи пианисими, гъвкава фразировка (достойна за изучаване), кулминираща линия на драматургичното изграждане и сценично присъствие  – дори в мимолетния, на пръв поглед, жест. И над всичко това  – магията на живото, дори и опосредствано от микрофонното озвучаване изпълнение, но с присъщото за летните спектакли на открито на Държавна опера Варна, безукорно качество.

До Красимира Стоянова, отново равностойно – както като Радамес в „Аида“, месец по-рано, – блестеше забележителният Милен Божков. Не само с изключителните си тенорови качества, но и като интерпретатор на образа на художника-бунтар и демократ по душа, и дълбоко влюбения в дамата на сърцето си, Марио Каварадоси. Втори главен персонаж в драмата – по либретото на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза, Божков е вглъбен в богатия вътрешен свят на своя герой: мъж на честта, без излишна парадност, в плен на чувствата си, но без дразнеща показност, който действително е готов и реално се жертва в името на споделени идеали с беглеца от затвора и бивш консул на Римската република, Чезаре Анджелоти.

По време на спектакъла, и самите артисти пееха с видимо удоволствие, без да се налага да форсират в динамика форте – фортисимо (f – ff), повечето от драматургично наситените пасажи. Знаков пример бе и необичайно филигранният в извайването си „Te Deum“, в който внушението не се гради единствено върху смазващо мощния на моменти ансамблово-оркестров звук при изпълнението на „Тоска“. Разбира се, усилията на диригента бяха подплатени от внимателната и прецизна интерпретация на Пламен Димитров, който може да бъде поздравен за цялостното си представяне в многопластовия образ на барон Скарпия.

Стабилен, много сигурен, с тембрист глас и много силно вокално присъствие. – лаконично обобщава Павел Балев. И допълва, че що се отнася до Скарпия, неговият образ не се изчерпва единствено с познатото: само напред, с натиск и сила, и с тиранично властване.

При него има хорали, има благородни линии, той все пак е барон, не само полицай. Притежава аристократично възпитание и закалка, които му позволяват да манипулира по много елегантен и фин начин, и това би следвало да се чуе в линиите на партията. Много често оркестърът диша с лекота, с едно придихание, дори с финес, когато той пее и това трябва също да се усеща и да се постига… В Скарпия не се крие единствено Дяволът, има я и перфидността на егото, има го и могъществото на властващия...“

В сюжетната история на „Тоска“, има и много предистория…

Привидно стихнали във времето предходни конфликти, като че ли се разгарят с нова сила още от самото начало на музикалния разказ и се превръщат в мощни динамични носители на драматургичното действие, чак до пропития с дълбок трагизъм негов финал. Без изключение, всеки от протагонистите в тази покъртителна човешка драма е неизбежна жертва и плаща за действията си с възможно най-високата цена – личния си живот. Фаталната линия в повествованието се разгръща и върху епизодичния персонаж: така избягалият затворник – от „правосъдието“ на циничния диктатор Скарпия, – Анджелоти на Евгений Станимиров, е напълно убедителен в сценично и в музикално отношение. Интерпретацията му на обречен герой определено печели от външния лаконизъм и целенасочената концентрация върху основните характеристики на персонажа.

Гео Чобанов – в привидно малката и често подценявана от постановчиците роля на Клисаря, тук се откроява като подчертано добър избор. И вокално, и особено актьорски, изпълнителят залага високи стандарти в изобразяването на падрето: заедно с присъщото за Божия служител страхопочитание към Бога, при него изпъкват и чисто човешки слабости. А в хода на действието, привидната му праволинейност на духовник, който не крие раздразнението си от либералните идеи на времето, е разтърсена сериозно до основи – от непреодолимия унизителен страх пред властимащите и от желанието му да оцелее на всяка цена.

Всеки от останалите изпълнители на по-малките партии, безспорно има свой ансамблов принос – повече или по-малко ярко изразен – в общото усещане за изключителност на варненския спектакъл на „Тоска“.

Майсторското водене на оркестъра през нелеката партитура на Пучини, като изисквания, и най-вече – като изпълнение, предизвика дълбоко и искрено задоволство. Самото присъствие зад пулта на впечатляващия с прецизността си Павел Балев, основателно настрои очакванията на опероманите, и в частност –  на почитателите на Пучини, за запомняща се в своите неподозирани детайли музикална интерпретация. И тези очаквания напълно се оправдаха. Звукът от оркестрината – стриктно и майсторски направляван от блестящия български диригент, носеше усещането за нещо, без преувеличение, различно и нечувано в оперните зали днес. Ето как самият той обяснява мотивацията за това да сме свидетели на поредна паметна вечер в Летния театър на Варна:

Партитурата е фино написана. В нея не трябва да се търси единствено музикалната бруталност или музикалната суровост – две трети от нотния текст, по същество, са приглушена музика. Така по-агресивните фрагменти излизат по-забележимо и се усеща тежестта им… Първата ария на Каварадоси е всъщност канцонета. Преди всичко, тя е много кратка, много леко поднесена, започва и завършва в пиано… А след драматургичната кулминация във финала на Второ действие, в контрастното пасторално начало на последното, Трето действие, чуваме и овчарчето – с една старинна фолклорна песничка… Дори и при Тоска, първото ѝ голямо солово участие – е ариета (лирична песен)… В музикалния текст присъстват много подобни деликатни детайли, на които е редно да се обърне подобаващо внимание и да се подчертаят. Скарпия например, изпълнява хорали, които винаги се пеят в пиано... Това са част от обичайно пренебрегваните детайли, които се опитвам логично да изведа от партитурата.

Доколко Павел Балев е успял в тези си намерения, свидетелства и  обстоятелството, че след края на спектакъла, повечето от зрителите изчакаха Маестрото, за да споделят възторга си от новаторски поднесената трактовка на вечната Пучиниева творба.

_____

Снимки: Росен Донев - Държавна опера Варна