Всяка поредна книга на един автор е творческа защита, разширяване периметъра на неговите идеи и възгледи, тяхното утвърждаване.
Сборникът с разкази „В сянката на големите орехи“ от Марияна Фъркова е своеобразен поглед към изменящия се на бързи обороти свят, в чиято динамика и бесен ритъм сякаш вече няма място за нормалност, за спокойно живеене. И всичко това, естествено, рефлектира най-вече върху вътрешния свят на човека, върху неговата, често пъти, неустойчива психика. Особено уязвимо, в тази връзка, е поколението на двете епохи, т.е. на социализма и демокрацията, която наред с успешните промени, донесе и не малко разочарования.
Героите от разказите принадлежат именно към това поколение. В по-голямата си част тези наши съвременници са непригодни да се впишат в новото време, където избуяха изведнъж пороците на едно безпардонно общество, лишено от толерантност и емпатия. Авторката поставя негласно въпроса: как може да се чувства човек, съхранил ценности и добродетели, наследени от добрата традиция, в подобна среда? Преди всичко – самотен. И тази самотност е голямото изпитание, бремето, което тежи и спъва всеки порив към нещо смислено. От самотата до отчаянието и духовния срив има само една крачка и тези обезверени, безпомощни хора буквално са се оставили на течението, което ги носи без посока и цел.
Има, разбира се, и герои, чието поведение буди недоумение, какъвто например е пенсионираният професор Слабаков. Изваден от научните среди, където е заемал началнически постове и често пъти е решавал съдбата на своите подчинени, в крайна сметка се оказва един самотник, без приятели, без близки хора. Пълен егоист и скъперник, който цепи стотинката на две и въпреки че разполага с достатъчно спестени пари, живее в една празнота, която напразно се мъчи да запълни, но всяка идея за промяна умира още в зародиш, което ,несъмнено, се дължи на неговата ограничена личност.
Като характери, женските образи са по-силни. Въпреки че е на лице и при тях едно тихо примирение и липса на борбеност, все пак те надмогват до известна степен себе си и не стигат до пълен крах и деградация, както се случва при някои от мъжките персонажи в книгата. Естествени, изградени убедително в една приглушена минорност, с една съпричастност, те носят дълбоко у себе си драматизма на самотната жена, изгубена в хаоса на съвременния свят.
