След-и

„Съседите“ или викът на травмата като мълчание

Дискусията „Съседите“ от Белене до Венеция: драматургия на травмата, която срещна авторите и куратора на българския проект за Биеналето на изкуствата с хора от всякакви възрасти

„Съседите“ или викът на травмата като мълчание

Дискусията „Съседите“ от Белене до Венеция: драматургия на травмата, която срещна авторите и куратора на българския проект за Биеналето на изкуствата с хора от всякакви възрасти, препълни залата на студентския театър в Софийския университет.

Освен създателите на мултимедийната и интерактивна инсталация проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Васил Владимиров в разговора, модериран от Валентин Калинов, се включиха още проф. Венелин Шурелов, проф. Даниела Колева и Борис Пантев.

На дискусията присъства и комисарят на българското участие във Венецианското биенале д-р Надежда Джакова.

Но най-ценният гост на вечерта бе Сабри Искендер, политически затворник, подложен на мъчения в ареста, задето протестирал за човешки права и против смяната на имената на българските турци. Лежал без присъда в Белене, основател на организацията "Демократичната лига за защита правата на човека в България".  Той е един от репресираните от комунистическия режим, чиито разкази можем да чуем в „Съседите“.

Проектът се вписва в тазгодишната тема на Биеналето „Чужденци навсякъде“ като разкрива как човек може да се окаже чужденец в собствената си страна, отхвърлен от обществото и дори от близките си, защото е попаднал в месомелачката на политическото насилие по време на комунизма.

За любителите на статистиката по „Съседите“ създателите работят вече 20 години, в инсталацията са включени 40 дълбочинни интервюта, а самото художествено пресъздаване на средностатистически дом от времето на „развития социализъм“ тежи 800 кг.

Но според Лилия Топузова, професор от университета в Торонто, тежестта на мълчанието, обвило страданието, е 800 тона.

Водещият Валентин Калинов (философ, психолог и писател) нарече „Съседите“ разновременен и разнопространствен проект. Кураторът Васил Владимиров доразви тезата му като припомни, че в инсталацията са включени 17 различни медии, задвижвани от компютри. Той подчерта, че една от авторките – Красимира Буцева нарича творбата им „документален театър“, но според него става дума за многоизмерен документален филм.

Васил също подхвана темата за мълчанието и тя сякаш се процеждаше като снопче светлина във всички изказвания. Според Лилия Топузова, която не само е разговаряла с пострадалите от комунистическия ботуш, ами е мълчала, пила, яла, пушила или просто изслушвала всичките им болежки, в едно такова изследване мълчанието е по-ценно и неизказаното винаги е най-стойностно.

Председателят на журито, избрало „Съседите“ да представи България във Венеция, проф. Венелин Шурелов, заяви, че това е важен проект, заради измеренията, които предлага и съществува чрез предметния свят.

Джулиан Шехирян, докторант от университета в Принстън, спомена ученика на Зигмунд Фройд – Теодор Райк и книгата му „Слушайки с третото ухо“, за да обрисува слушането като психотерапевтично средство. „Рискуваме да чуем само онова, което си мислим, че ще чуем“. В инсталацията звучи жужене на мухи, записано на остров Персин, комари от Белене, в интервютата се чува наливане на питие, тръскане на пепел от цигара, нервно потропване по масата… Използват се мебели, чугунена мивка и буркани като акустични тела.

Красимира Буцева, визуална артистка и преподавателка, която дели времето си между София и Лондон, сподели, че според нея и камъните разказват историите на травмата. Затова те ярко присъстват в „Съседите“, както и пясъкът от Белене разсипан върху масата и лакиран отгоре. Младите хора в публиката с недоумение и интерес научиха, че концлагеристите са криели аспирин или бележки от дома в тайници, издълбани в налъмите им.

Феноменологът и философ Борис Пантев каза, че според него границата, която в инсталацията минава между кухнята и дневната, маркира мълчанието на преживелите репресиите.

Тук е мястото да поясним, че в условно пресъздадения хол на жилище от времето на комунизма звучат спомените на онези, които охотно споделят преживяванията си. В т.нар. спалня са интервютата с хората, които проговарят за пръв път за травмите си. А в кухнята властва мълчанието.

Проф. Даниела Колева, дългогодишен изследовател на устната история, мъдро спомена, че думите могат да скрият мълчание и да изразят мълчание.  Проф. Лилия Топузова пък разкри как според нея се разчупва тишината – с много грижа, с емпатия и присъствие. Като създадеш връзка с човека, когото интервюираш и надскочиш научния интерес. 

След изказванията на присъстващите, въпросите заваляха и те варираха от питане за метафората в битовите предмети до има ли връзка между насилието преди десетилетия и на неотдавнашните протести.

Логичен и емоционален край на вечерта сложи Сабри Искендер, подлаган на мъчения и побой 111 дни в сливенската милиция по време на Възродителния процес и изпратен без присъда в затвора в Белене, който успява да напусне след 37-дневна гладна стачка. „Младите трябва да знаят какво е тоталитарен режим. Когато историята се забравя, тя се повтаря“, заключи политзатворникът.

Автор:
Организаторите
Публикация:
20.03.2024 г. 14:58
Етикети:
д-р Надежда ДжаковаВасил Владимировпроф. Венелин ШуреловВенецианско биеналедискусия
драматургия на травмата
„Съседите“ от Белене до Венеция
Посетено:
102
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/31/news/38751-sasedite-ili-vikat-na-travmata-kato-malchanie