Премиера на операта „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус на Държавна опера Русе
19 март 2017, от 19:00 часа в Доходното здание
Диригент: Найден Тодоров Постановка: Вера Немирова Сценична адаптация на сценография и костюми на Том Муш: Виолета Радкова Драматургия: Соня Немирова Концертмайстор: Мария Пенева Хормайстор: Стeлияна Димитрова-Хернани Асистент-диригент: Юри Илинов Асистент-режисьор: Славчо Николов
Състав: Маршалката, принцеса Мария Тереза фон Верденберг - Мария Цветкова Октавиан, граф Рофрано, неин млад любовник - Луизе Дрезен Барон Окс ауф Лерхенау, братовчед на Маршалката – Франк ван Хове Господин фон Фанинал, богаташ – Александър Крунев Софи фон Фанинал, негова дъщеря – Лини Гон Мариане, нейна компаньонка и икономка на Фанинал – Теодора Чукурска Валцаки, интригант – Александър Баранов Анина, негова племенница – Андреана Николова Нотариус – Пламен Бейков Италиански певец – Петър Костов Три сирачета от благороден произход – Вяра Величкова, Гергана Гарвалова, Венета Димова, Ася Радославова Модистка - Лили Харизанова Търговец на животни – Мая Владимирова и Родриго Трозино Домоуправител на Фанинал – Родриго Трозино Полицейски инспектор – Момчил Миланов Домоуправител на Маршалката – Родриго Трозино Хотелиер – Стефан Пенчев Четирима лакеи – Георги Ганчев, Мая Владимирова, Евгени Ганев, Пламен Троански, Стилян Цветков Четирима сервитьори – Георги Ганчев, Искрен Рибчев, Евгени Ганев, Пламен Троански
С участието на Васил Маринов и Радка Атанасова от балет на Държавна опера Русе Флейтист, готвач, фризьор и неговият асистент, учен, благородна вдовица от хор на Държавна опера Русе.
◊ ИСТОРИЯТА НА „КАВАЛЕРЪТ НА РОЗАТА”
Докато работи върху операта „Електра“ (1908) у Рихард Щраус се заражда идеята да създаде опера, която по дух и стил на изпълнение да се доближава до Моцарт. За целта той се обръща към Хуго фон Хофманстал, с когото работят заедно отдавна, да подготви либрето за комична опера с името „Семирамида“ по пиесата на Калдерон. Драматургът обаче не се съгласява и от своя страна му предлага да напише опера със сюжет от живота на Казанова. В едно писмо от 1909 година, изпратено от Ваймар, Хофманстал съобщава на великия композитор, че е създал либрето на една весела история, случила се по времето на Мария Терезия. Щраус е възхитен от сюжета и пише на писателя: „Вчера получих първото действие и съм просто във възторг…“. От писмата, които си разменят, научаваме, че двамата творци са обсъждали всеки детайл при писането на операта, която до самата й премиера е носила заглавието „Охс фон Лерхенау“. Тя е завършена през септември 1910 година. За първи път „Кавалерът на розата” е представена на 26 януари 1911 г. в Дрезден с диригент: Шух и режисьори: Ернст Толер и Макс Райнхард. Първото представление на операта в България е на 6 юни 1969 година в Софийската народна опера с диригент: Ас. Найденов и режисьор: Д. Узунов.
„Кавалерът на розата” отразява идейно-естетическите търсения на виенския сецесион и внушава усещането за красота, меланхолия и смях през сълзи. Според критиката, това е една от най-ярките социални комедии, писани някога. В нея се пресъздава животът във Виена, във време, когато Европа е на крачка пред пропастта. Символно това е представено, чрез признанието на Маршалката, обзета от идеята за остаряването, че понякога спира всички часовници в къщата, за да не усеща отминаващото време. Единствено любовта й към Октавиан й носи радост и щастие.
Музиката в „Кавалерът на розата” е определяна като „тържество на мелодията“. От завладяващите мелодии се открояват тези във валсов ритъм и затова „Кавалерът на розата“ е наречена от музикалните критици „Опера на валсове“. И наистина, идеята на Рихард Щраус е чрез валсовете да представи атмосферата в старата Виена. Долавяйки творческите търсения на композитора, Любомир Сагаев казва: „Щраус не се е придържал към стила на този танц точно от описваното в произведението време. Той е използвал ритмите и стиловете на всички видове валсове — от старинния до валса на двадесетото столетие. И точно това смешение на стиловете прави музиката на операта разнообразна и привлекателна. И виенският валс от финала на второто действие, и нежната мелодия в стил рококо при поднасянето на сребърната роза, и арията, издържана в италиански стил, и народностният напев от заключителния дует — всичко придава очарование на творбата”.