Последни новини

 Раздирани сме от мисли, страсти и от чувства какво и как се случва. Объркващо е – в тези времена размирни и по някакъв начин – дори хаотични. От преживяното време и от случващото се в „живия“ живот е видно и ясно, че всеки нов избор е по-добър и по-различен от предходния. И това е така най-малкото, защото носи усещането за нещо, което не се е случвало, но предстои. Ние, българите, обикновено сме недоверчиви и подозрителни и смятаме, че нищо хубаво няма да се получи. И защо ли забравяме, че все пак, дори и ние сме част от това хубавото, което трябва или може би ще се получи.

 Събираме, разделяме, разпределяме, та дори и раздаваме и предсказваме „…ще ли го направят министър?“, но пък не забравяме и да вметнем и подметнем, че: „Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка“. И да, вероятно наистина „Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… Чест… Слава! Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре – небе!…“ Но все забравяме, че тая работа става с работа – казал ни го е отдавна и Стефан Л. Костов чрез неповторимия образ на Големанов.

 Липсва онази сила и дори увереност да признаем, че едни неща не умеем да правим така добре, както трябва да се случат, а когато си признаем – внимателно да слезем и напуснем това ни място. И ако по друг начин иде реч да се каже, то неграмотността ни е овладяла и завладяла с пълна сила. Та и силата на тази неграмотност превръщат преследването на властта и закрепването на таз пуста пирамида на властта в единствена и заветна самоцел. И смятаме, че там и само там ни е мястото. И се стремим с всичките си силици да оцелеем, защото – видите ли – тя, някак си, точно на нас ни се полага. И колкото по неграмотни сме – толкова по-силни сме в това си желание. Този стремеж е, някак си, пропорционален на липсата на мислене – не за себе си, а за тези около теб. Защото с тези около нас ние трябва да живеем заедно и то по един добър начин.

 Свикнахме и приемаме за нормално и естествено да нарушаваме правилата, да обясняваме, че в определения конкретен случай те не ни касаят и са малко по-различни. И пак така удобно забравяме, че те, правилата, сме ги създали самите ние – хората, и са за нас самите. И ако тези правила са някому неугодни, то добре е да преосмисли собствените си правила, а не тези, които са общоприети. Защото се получава така, че в дни като тези, в които обсъждаме съдебни решения, правим поредица от епистоларни изказвания, обясняваме как и защо тези правила по някакви си странни причини не се отнасят до нас и конкретния случай, то най-малкото ставаме смешни, че искаме всички да спазват правилата, ама те да не се отнасят до самите нас.

 „Едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.“ – въздъхва Банко от прословутите „Мъжки времена“ на Николай Хайтов. Та как за едни е позволено единствено и те самите да казват и споделят истината, а за останалите – да си траят и да приемат, че тя, истината, е само тази, споделената. Но уви, времето неотклонно и непрестанно им показва, че „крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“ И пак иде реч за тези, които могат да свършат работата. „Изтървем ли България, изтървали сме всичко“. И този път нека поизтрезнели, събрали вътрешните си сили, да отстоим това като свое верую.

 И понеже приликите с действителни лица и събития са толкова много и ясни, спестих конкретните имена. Но оставих на тях и тяхната съвест да мислят, ако това е във възможностите на техния нарцисизъм – да страдат за силата на Езоп, че думите са силата, която рано или късно разкъсва оковите.

Стефан Костов завършва гимназия в родния си град (1897) и славянска филология във Висшето училище в София (1903). Журналист, учител във II мъжка гимназия в София (1903). Продължава образованието си във Виена и Германия (1906) при славистите В. Ягич, В. Вондрак, М. Решетар. От 1909 е уредник, от 1924 директор на Народния. етнографски музей в София, член и председател (1926) на Артистичния съвет на Народния театър. За няколко месеца е директор на театъра. Дописен член на БАН (1929). Костов е един от талантливите български комедиографи. Творчеството му е своеобразна илюстрация (със средствата на комичното) на негативните явления и процеси в българската социална и културна действителност между двете световни войни. С изследователска страст и критична нагласа Костов отразява както язви и пороци на всекидневието, така и универсалните категории на богатството и властта, кариеризма и алчността, като акцентува върху породилата ги социално-икономическа и национална реалност. Издига на нов етап комедийния жанр, разработва формалните и структурните елементи на комедията, осигурявайки ѝ нов художествен статус. Костов започва творческия си път с къси хумористични разкази и фейлетони, като постепенно овладява сложната „лабиринтовидна" композиция на комедията. Първите му творби са в границите на водевилния хумор и на фарсовите ситуации („Мъжемразка“, „Пред изгрев слънце“) - Аналогията с породилите ги обществени явления (модни светски и религиозни увлечения) е все още пряка и зрелищна. С разгръщането на комедиографския си талант Костов овладява нови територии в комедийния жанр, за да достигне в „Златната мина“ и „Големанов“ аналитизма на сатирико-реалистичната комедия. Преодолял прагматиката на „по-нисшите“ жанрове, той осъществява редица промени в композиционната и образната система. Центрира основните черти на „типа“ от комедийния персонаж в пълнокръвен художествен образ. Създава .нов действен модел, при който характерът определя ситуациите и олицетворява нравите. Хаджиев (от „Златната мина“) е първият етап в изграждането на пълноценен комедиен образ, който все още е в плен на „типични обстоятелства“, но подготвя почвата на Големанов като завършен характер и основен двигател на комедийното действие. В тези пиеси монологът отстъпва действените си функции на диалога, а сценичността се превръща в основен фактор на художественото битие на творбата. С „Големанов“ Костов бележи връх в българската комедиография и в художествената интерпретация на типа „буржоазна личност“ между войните. Това е класическа комедийна творба, илюстрация на социално-политически нрави в българското общество през 20-те и 30-те г. „Големановщината“ напуска полето на конкретния художествен образ и се превръща в „пораждащ модел“ на безкрайно множество от явления, характеризиращи социалната действителност от този период. Следващите комедии на К. отстъпват в художествено отношение, но продължават социално-критическата насока в творчеството му. В „Новото пристанище“ и „Комедия без име“ се дискредитират политическата власт и морал, в „Скакалци“ разобличението на чиновническия апарат навлиза в сферата на сарказма и пародията. Костов създава галерия от портрети, чрез които изследва детайлно качествата на оформилия се социален тип, но вече не в неговата единичност и неповторимост, а в типичността и множествеността му. Продължава опитите си в областта на едноактната фарсова пиеса, в която наред с изострената наблюдателност и забавната интрига на действието прозира трагикомичното в образа и битието на „обикновения човек“, загубил социални и нравствени устои, безпомощен сред морето на политическата и морална поквара. Интересни са интерпретациите му на фолклорно-приказни мотиви. „Женско царство“ е народностен фарс, структуриран по модела на приказния фолклор с актуални идейно-политически внушения. Във „Вражалец“ талантливо и забавно Костов разработва темата за „надхитрения мошеник“, изследвайки народопсихологията на българския селянин. Роден комедиограф, Костов. се оказва драматургически безпомощен в интерпретацията на исторически сюжети („Симеон“) и съвременни. психологически проблеми („Тя и двамата“).

Научноизследователската дейност на Костов допълва творческия му портрет. Той проявява траен интерес към етнографията на славяните, проучва я на широка сравнителна основа. Съчетава подготовката на етнограф с ерудицията на историк и езиковед. По-значими негови изследвания са „Изображението на св. Георги в българския народен накит“ (1912), „Прелица“ (1924), „Македонските убруси и сокаи“ (1925), „Старите къщи в Банско“ (1926), „Белодрешковци в Северозападна България“ (1932), публикувани в „Известия на Етнографския музей“. Печата етнографски проучвания и в съавторство с Е. Пегева: „Селски бит и изкуство в Софийско“ (1935) и „Български народни шевици“ (ч. 1-2. 1928-29).

 Псевдоними: Пеньо Тодоркин, С. К., С. Л.  К.

 Източник: Речник по нова българска  литература. – София: Хемус, 1994.