Последни новини

Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – различен и еднакъв за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със собствените си стъпки, търсения и постижения.

Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и интересен начин, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни предлагат не просто интересна история, а версия на онзи, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, който с помощта на своя дядо преоткрива след тежка катастрофа света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка катастрофа, а самият той – губи паметта си. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така наглед един недотам будителски на пръв поглед сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за осмислен живот, който да създава, е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то самото просветителско дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат, и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното усещане е толкова силно и важно за всички нас.

Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование. Дори и поизкривено в наши дни тази дълбока семейна традиция съществува и е част от нашето съществуване. Ние всички искаме нашите деца да получат добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество – ако те са приложими тук в България. И когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред.

Франсоа Волтер казва, че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред. И може би е прав, че всичко това ще се случва по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.

Дали ни е нужен такъв празник – със сигурност той е време и място, когато да забележим, отбележим или осмислим това, което са правили предците ни или нашите съвременниците в това велико дело да просвещават и да движат със своите идеи, мъдрост и сила света напред!

Честит 1 ноември - Ден на народните будители!