Списание „Философски алтернативи“ 2/2021

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 2/2021

Тема на броя: Дилеми и обрати в естетическото
Водеща: Иванка Стъпова

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Класически проблеми и нови интерпретации

. Огнян Касабов – Имануел Кант за бляскавата нищета на културата (Към критиката на естетическия идеализъм)
. Иван Стефанов – Художествено творчество или авторски произвол?

Преображения: драмата на човека

. Емил Димитров – „Записки от подземието“: съзнанието като болест
. Нина Димитрова – Барт и Бердяев: религиозното значение на гения

Метаморфози: образи и без-образия във фантастичното (вярвам, защото е абсурдно)

. Миглена Николчина – Verwandlung, или горнилото на човека: Мамардашвили от Маркс до Кафка и от Кафка до Лем
. Силвия Кръстева – Фентъзи елементи на надреалното в четирилогията Землемория на Урсула ле Гуин
. Иванка Стъпова – Трансформациите на двойника – тъмната половина

Естетическото – единство в многообразието

. Татяна Батулева – Заедността, или за феминистките подходи към архитектурата
. Иван Колев – Dasein като обитаващо
. Вяра Попова – Двете хроматични двойки от първичната триада през архаиката по Виктор Търнър

Обещаващи дебюти

. Николина Делева – Феноменът „съвременно изкуство“: дефиниция, легитимация и особености
. Марина Александрова – Играта и изкуството. Игровизация във визуалните изкуства

Финален поклон към естетиката

. Андрей Лешков – Естетиката като метафизика...

Духът на есето

. Пламен Антов – Из един диалог за пустинята. Между един оптимист и един скептик

Нови книги

. Вера Хинчева – Достоевски: Мисъл и образ, мисъл и познание – наблюдения за едно значимо културно събитие

 Във фокуса на поредния брой на списание „Философски алтернативи“ отново е естетическото, което винаги е било обект на теоретични осмисляния и преосмисляния, на интерпретации и търсене на различни ценностни аспекти. Обединителен момент на броя е екипното сътрудничество на класическите проблеми на естетиката и новите гледни точки, на традиционните пътища, които следва естетическото и на „творческите отклонения“, и нови пътеки, водещи до промяна, метаморфози и абсурдни решения. Различните рубрики представят част от многоликостта на естетическото, а заедно конструират неговия цветен портрет.

Първата рубрика е обърната към класическите проблеми в естетиката, но и предлага нови решения на базови категории като естетически вкус, социокултурни влияния за култивирането му, ролята на автора и неговото творческо въображение в художественотворческия процес. Огнян Касабов в статията си отива отвъд прословутия Кантов естетически формализъм, за да вникне в значението на страната фраза „бляскава нищета“, която той употребява в Критика на способността за съждение, §83, и другаде. Тя разглежда Кантовото схващане за култивирането на вкуса, асимилирането на социалната критика на Русо в естетиката, както и историко-материалисткия фон на Кантовата теория. Авторът проследява връзката между опорни точки за естетиката от това време: гледната точка на Кант, естетика, вкус, култура, Русо, политическа икономия, общуване, история, материализъм, разкош. Иван Стефанов анализира непоклатимата максима на старата естетика, че изкуството може да се развива само в рамките на традицията, която е подложена на радикална критика през втората половина на XIX и началото на ХХ век от художниците-модернисти. Деструктивната и разрушителната работа на авангардистите прие облика на абсолютното отрицание на старите естетически норми и правила. На практика това означаваше пълно освобождаване на творческото въображение на художниците по пътя на свободното използване на изгодния от авторска гледна точка произвол. На неговата основа плурализмът на експериментирането се настани удобно в художествената сфера и я превърна в нещо като минно поле. Може би точно това изразява безкрайно ироничната творба на М. Дюшан (Marcel Duchamp) „Мона Лиза с мустаци“. Внедреният от авангарда медиатор в художествената работа днес най-точно може да се обозначи като „творчески произвол“, доколкото той е реална опора за съвременното новаторско изкуство. Авторът базира позицията си на знакови изследователи и теми: Ортега-и-Гасет; Бретон; Адорно; Мукаржовски; Гадамер; авангардно изкуство; естетическа норма; произвол; художествена форма; скандал.

Втората рубрика препраща към „Преображения: драмата на човека“, с тематичен фокус към литературно-философските интерпретации на произведения на Достоевски и Стендал и предпоставките за девиациите на съзнанието, както и особената, религиозна гледна точка към същината на гетия. В статията на Емил Димитров е направена философска реконструкция на възгледите за съзнанието на героя от „Записки от подземието“ на Ф. Достоевски. Героят от подземието е художествено откритие на писателя, разкрито чрез съпоставката му с образа на Жюлиен Сорел от „Червено и черно“ на Стендал. Оригиналната концепция за съзнанието като болест е теоретично пресъздадена чрез внимателен литературоведски анализ на текста на повестта, привлечени са и философски фрагменти на писателя, останали в ръкопис. Подчертано е, че тази концепция противоречи на духа и буквата на картезианската традиция; изказана е хипотезата, че това се дължи на радикално различното основно положение на философстването – Credo, ergo es вместо Cogito ergo sum. Изявени са опозициите съзнание – човешка природа, съзнание – образ, съзнание – жив живот, като се формулира тезата за ролята на образа като основен инструмент на познанието в света на Достоевски. Накрая е поставен проблемът за романа като философски жанр и е изтъкната ролята на писателя като негов родоначалник.

В своя текст Нина Димитрова изследва в съпоставителен план връзката между един от най-големите теолози на ХХ век – швейцареца Карл Барт (1886–1968), и един от най-големите руски философи, Николай Бердяев (1874–1948). В статията се търси какво е общото между автора на многотомната „Църковна догматика“ и враждебния към догмите и системите философ, т.е. между двама мислители, изхождащи от толкова различни интелектуални нагласи и традиции? Общото е именно разглеждането на религиозното значение на гения, през творчеството на Моцарт и Пушкин. Любовта на Барт към Моцарт е широко известна и коментирана – любов именно към Моцарт: когато е питан дали въз основа на богословското си мислене е открил изобщо старите майстори в музиката, Барт отговаря: не, Моцарт и никой друг. Димитрова намира отговора в проникновението, че – единодушни са тук Барт и Пушкин – Господ се разкрива чрез музиката на Моцарт, че като някакъв херувим композиторът ни е донесъл песни от рая. В това е неговото религиозно значение, религиозният смисъл на неговото творчество. От страна на философа Николай Бердяев религиозен смисъл и значение по подобен начин са търсени у Пушкин. В неговата известна книга „Смисълът на творчеството“, 1916, е лансирана широко обсъжданата му теза, която приравнява светостта и творчеството в религиозно отношение – като два автономни пътища на спасение. Авторката обобщава: при Барт и Бердяев проблемът за гения не е проблем за културата, общо е убеждението, че геният прекрачва границите на този свят, докосвайки отвъдното и разкривайки го пред нас. В това се състои и неговото религиозно/верово значение.

Третата рубрика обединява текстове, които разглеждат варианти на естетическото, адресирани към сферата на фантастичното и илюстрирани с конкретни художествени произведения. Обединителен мотив са промените, които настъпват вследствие на доминанти на „превърнатите форми“. Миглена Николчина отбелязва, че текстът изследва срещата на Маркс и Кафка, от една страна, и на Кафка и Лем, от друга, в ключовата концепция на Мамардашвили за превърнатостта, Verwandlung. Verwandlung е важен за Маркс термин, но това е също така заглавието на може би най-коментираната творба на Кафка, която Лем трансформира в собствената си новела „Маска“. Ако героят на Кафка се събужда превърнат в чудовищна твар („зомби“ според сравнението на Мамардашвили), у Лем превращението е в робот. През 1980те години Мамардашвили препраща към Кафка, за да артикулира тревогата си от антропологическата катастрофа, чието надигане той предусеща и която с днешна дата можем да видим като изчезване на човешкото между зомбито и робота. Статията на Силвия Кръстева цели да очертае отношението между магическо и фентъзийно, като първоначално анализира двете съставки „магическо“ и „реално“ и тяхното интересно взаимодействие за изграждането на един цялостен и пълнокръвен фентъзи-свят. Авторката проследява как тази изключително интересна и взривна комбинация работи в майсторската фентъзи-сага Землемория на Урсула Ле Гуин. За да очертае изключителните мащаби на света на Землемория, тя се стреми да открои новаторските фентъзи-елементи, които Урсула Ле Гуин разработва. Авторката се интересува как магическото се надгражда над фентъзийното и допълва и концептуализира световия модел до един природен и магиен тип фентъзи. Как границите на световото се определят в онтологическия модел на двата свята: между магическото и не-магическите подземни сили на мрака и нищото, между света на живите и анти-света в царството на мъртвите. Според Иванка Стъпова предизвикателството да се извади на светло тъмната половина на човека сблъсква идеализираната му същност на изначално цялостен и напълно завършен (Юнг), от една страна, и символната фигура на неговия двойник като синоним на „опаката страна на душата“. Достигането на критичната линия, в която се появява напрежението между претенцията за цялостност и невъзможната ѝ реализация, обективира конфликта, изразен като идентификационна криза. Така демаркационната линия между една съмнителна цялостност и една почти несъмнена и нестройна, но вече съществуваща раздвоеност, все повече се заличава, за да се наложи доминанта на човешкия двойник – различният от оригинала, тъмната половина, „нощният живот на Аза“, „нисшият аз“, „сянката“, „огледалният образ“, “вътрешно чудовище или личен ад“, „фантом на нашето собствено Аз“.

Четвъртата рубрика конкретизира естетическото в различните видове изкуства. Обект на представените статии са архитектурата и символното присъствие на цветовете в живописта. В статията си Татяна Батулева разглежда специфичните проекции, които феминистките идеи получават в архитектурата. “Споделеният свят“ на Иригаре, материалистическата теория на ставането на Брайдоти, политическите прочити на етиката на грижата са творчески доразвити в идеите на А. Уилър, П. Роуз, И. Тоскано, С. Торе и др. Заключението е, че тези феминистки прочити са успешно проецирани в „архитектурна среда“. Причините за това са няколко: първо, независимо от своята хетерогенност, всички те приемат за отправна точка различието, освободено от неговия негативен товар, превръщат го в различие-за-себе-си и значително допринасят за неговото теоретично осмисляне; второ, в техните теории женското става път към новаторски рефлексии, ефектът от които трансцендира границите на феминисткото знание и получава проекции в различни области, между които архитектурата има свое запазено място. Именно в качеството си на философии на заедността, феминистките прочити на архитектурата, в които битието-с-другия играе водеща роля, изграждат нов тип връзка и се превръщат в легитимни подходи към архитектурата. Статията на Иван Колев е посветена на феноменологично проясняване на архитектурните начала. Следва се в общи линии логиката от изложението в трактата Десет книги за архитектурата на Витрувий, но се използват елементи и от спекулативната дедукция на архитектурните елементи, демонстрирани от Хегел в неговата Естетика. Хайдегеровото онтологично име за човека Dasein е изтълкувано като обитаващо и по този начин е направен опит за връзка между онтологично и архитектонично в човешкото съществуване. Фокус на анализа на Вяра Попова символното присъствие на цветовете в творчеството на Търнър. Виктор Търнър с книгата си „Символ и ритуал“ (1967) демонстрира как архаиката и в частност ритуалите на родово-племенното общество са в състояние да разяснят някои аспекти на социалните процеси в съвременните западни общества. Интерес за колористиката в нея представлява изведената първична хроматична триада (бяло-черно-червено), презентираща се като двойки диади с невидим трети член. Търнър открива аналогичното функциониране на цвета като символ и във ведантичния индуизъм в релацията цветове – гуни. Така разширява темпоралния континиум (от архаиката до Средновековието), допълвайки го с пространствен – древноизточната култура, географски съответстваща на Далечния и Среден Изток. Така аналитично, впрегнати в двете дименсии се извеждат трите най-древни цвята (бяло, черно, червено).

„Обещаващи дебюти“ е форум за представяне на първите текстове на млади изследователи, докторанти и студенти. В своята статия Николина Делева дискутира проблематичността на понятията „съвременно“ и „изкуство“. Определението „съвременно“ не реферира период с ясни граници, а това, към което се прибавя - идеи, факти и практики, е подложено на непрекъснато деактуализиране. Съвременното изкуство е разгледано през перспективата на взаимоотношенията между автор, творба, публика. Проследена е еволюцията на изкуството от артефакт (художествено произведение) към артеакт (артистично поведение), от материалност към идея и виртуалност. Дискутира се въпросът за комуникацията между публика и изкуство, новите роли и режими на възприятие и взаимодействие в естетическата ситуация. Доказва се невъзможността за единичен, краен смисъл поради зависимостта на всяко съждение от концентричните кръгове на множество наслагващи се контексти и интерпрeтации. Проследени са възможните отговори на въпроса „Какво/кое е изкуство?“ според различни философски възгледи и системи. Разискват се механизмите според които едно нещо се включва/ изключва от сферата на изкуството. Обърнато е внимание на навлизането на съвременните технологии в живота и изкуствата, както и на все по-трудното разграничаване на изкуство и живот, фикция и реалност. В статията си Марина Александрова представя кратко проучване относно теоретичната, историческа, философската, естетическа, същностна обвързаност между играта и визуалното изкуство. Изведени са връзки между тях с които се констатират някои основни тенденции в полето игровизацията. Представени са примери за успешна игровизация в областта на изкуството и систематизирана информация за някои от функциите, факторите, средствата и материалите, които обуславят ефикасна игровизация в областта на визуалните изкуства, в контекста на съвремието.

Текстът на Андрей Лешков е последният, финален поклон към естетиката. Отправна точка за разгръщането на тезата в този текст, предвиден да бъде изнесен като лекция, е претълкуването на библейския разказ за дървото на живота и дървото на познанието (Битие 2:9) във философски контекст. То позволява да се очертаят опозициите жизнено дихание – волеви избор; основание – действане; отвън – отвътре, които на свой ред разкриват съществени отношения на човешкото битие. Едно от тях е отношението можене-за-знаене. Положено като фундамент за разискването на естетиката като метафизика, то поражда и ред въпроси, свързани с нея, включително въпроса относно условията за възможността на естетическото. Опирайки се върху положението, че за това, което притежава естетическа значимост, не може да има метафизични предпоставки, текстът повдига проблема за метафизичното и естетическото като гранични едно за друго понятия, както и за истината – колкото общоприемана и самоочевидна, толкова и засягаща висши сфери, разноезични спрямо света на отсамното. Примерите от сферата на различните изкуства са привлечени в отговор на необходимостта от двойната оптика естетика – изкуство, която всяко изследване на естетическото предполага. Освен пластическите и изобразителните, по-често попадащи във фокуса на философските изследвания и застъпени тук с образци в широкия спектър от Микеланджело и Леонардо до Марсел Дюшан и Анди Уорхол, лекцията се обръща и към музиката, спирайки се върху симфонията на Паул Хиндемит „Матис художникът“. Инспирирана от идеята за връзка между изкуствата, симфонията пресъздава музикално образите от олтара на църквата в Изенхайм, сътворени от художника Матиас Грюневалд.

В „Духът на есето“ Пламен Антов реконструира в осъвременен вариант древното изкуство на водене на диалог, мотивиращ участниците в него. Чрез връщане към примордиалната форма на философския диалог (но и пародийно дистанцирайки се от него), се дискутират (sic!) актуални проблеми на съвременния постиндустриален свят, едновременно глобализиран и силно поляризиран – проблеми от етнокултурно и култур-цивилизационно естество. Например за автентичната (природна) нищета и нищетата, опакована като „туристически пакет“, като business. За еднопосочната необратимост на сюжета: една пустиня може да бъде унищожена, но не и да бъде създадена отново. Или за самата пустиня като капитал с нулева, т. е. изцяло потенциална стойност. За бедността като несамостойно, вменено отвън, откъм собствената си другост качество. Както и за една същностна близост между дивака и буржоата. И за други неща.

 В рубриката „Нови книги“ Вера Хинчева представя едно значимо културно събитие, трети том на Алманах, посветен на творчеството на Достоевски, акцентирайки върху мисъл и образ, мисъл и познание.

Проф. дфн Иванка Стъпова