Списание „Философски алтернативи“ 4/2018

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 4/2018

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Тема на броя: Исак Паси и естетическото

Водеща: Иванка Стъпова

За красотата и изкуството

. Иван Стефанов – Изкуството като преходно явление
. Огнян Касабов – Исак Паси и антропологическият прочит на немската метафизическа естетика
. Владимир Н. Никитин – Онтология красоты: от субъективного к трансцендентальному
. Лъчезар Антонов – Технологията като обект на естетическия опит. (Въпросът за прехода от природно към технологично възвишено)
. Правда Спасова – За комерсиалността на изкуството

При изворите на модерната естетика

. Rubén Sánchez Muñoz, Cintia C. Robles Luján – Aesthetics and estimative in Ortega y Gasset: from neokantism to phenomenology
. Лазар Копринаров – Жанровете на страха в рисковото общество
. Петер Цанев – Изкуство в епохата на обектите или защо въпросът „Кой вижда изкуството?“ е подобен на въпросът „Кой вижда съзнанието?“
. Вяра Попова – „Параейдолия“ на Богдан Александров през оптиката на Дельоз

Метафорите

. Силвия Борисова – Възможни ли са тишината и мълчанието като естетически феномени?
. Андрей Лешков – Парфюмът като метафора? (Бележки за романа на Зюскинд)
. Петър Пламенов – Спасение на спокойствието, или за особения естетически смисъл на тази категория (дефиниции, граници, модификации)

Фантастичното

. Иванка Стъпова – Шепотът на огледалото във фантастичния свят на българския диаболизъм
. Галин Пенев – Ейдетическите корени на phantasmata (φαντάσματα) и фантастичното име (по Лосев)
. Силвия Петрова – Фантастичното в новите медии

Естетическите функции на изкуството

. Иван Попов – Какво имаме предвид, когато говорим за „авторски стил“ в изкуството?
. Иван Колев – Архитектура и обитаване. Към феноменология на началата
. Снежанка Стоянова – Ролята на арттерапевта в художествено-творческия процес

Млади автори

Ема Ангелова – Ръцете на мадоните в творчеството на Владимир Димитров-Майстора

Събития и книги

. Силвия Борисова – Аaisthetikos 2018: 90 години от рождението на Исак Паси
. Lachezar Antonov – Secularization, the Balkans and the Idea of the “Two Europes”

Настоящият естетически брой се посвещава на 90-годишнината от рождението на проф. дфн Исак Паси – изследователя, преподавателя, просветителя, редактора, преводача, енциклопедиста, видния философ, човека – или просто нашият учител. Затова и рубриките в броя носят имената на все още актуални монографии или други произведения на проф. Паси. Неговото творчество не е забравено и темите, които са го вълнували, вълнуват и днес и продължават да бъдат обновявани с всяко ново творческо присъствие от неговите ученици.

Част от статиите са прочетени като доклади на ежегодната конференция, посветена на проф. Паси, през месец март 201 г. в СУ „Св. Климент Охридски“.

Първият блок обединява въпроси, свързани с неизменното импрегниране на човешките ценности в изкуството – оттук и за красотата в като онтологическа и аксиологическа ос в механизма на предаване и възприемане на ценности през художествените творби.

Иван Стефанов обръща внимание на въпроса как и защо днес се създават все повече художествени произведения, които са предназначени да съществуват само в много кратък период от време, изпълнени са с интензивен „ауратичен“ заряд и са емблематични по отношение на капсулирането на самия процес на създаване на изкуство под дамгата на неговата предопределена гибел, на смъртността и скоропреходността на всичко сътворено. Това творене за мига обаче бележи същевременно и окончателното освобождаване на изкуството от диктатурата на старата и могъща традиция на експозиционните пространства на музеен принцип, съответно и на традиционните механизми на възпроизвеждане на социокултурната памет.

Статията на Огнян Касабов представлява коментар върху специфичния прочит на Исак Паси на немската метафизическа естетика и по-специално на Хегеловата естетическа концепция. Централната теза, върху която авторът разгръща своите наблюдения и изводи, е, че Паси е последователен през годините в своето разбиране, че концепцията на Хегел не толкова е метафизическа, колкото има за извор и корени индивидуалната субектност, въплътена в материя, в реалното, в живота. Изкуството е актуализация на интересите на човечеството в реален контекст и в реални исторически периоди, а не е отвлечено дирене на своя облик на някакъв абстрактен дух; естетиката като философска рефлексия върху изкуството може да бъде едновременно политически ангажирана – във фундаментален, отвъдпартиен смисъл – и общочовешка: жилка, която Паси интерпретира като основна в Хегеловата концепция, на която и сам той остава верен, както е видно запазеното ядро във всички редакции на неговата статия върху немския философ през годините.

Владимир Н. Никитин изследва трансценденталното значение на феномена красота в качеството му автентичен модус на рефлексия при всеки субект, като подчертава връзката между хармонията и жизнеността, изразявана в способността на живите системи да преустройват своите функции и извежда тезата, че способността на човека за възприемане и преживяване на красотата е обусловена от равнището на неговата рефлексия и чувствителност.

Лъчезар Антонов реконструира в текста си основните теми и изследователски перспективи в теоретическия дискурс за технологично възвишеното. Докато класическата модерна естетика на възвишеното през ХVІІІ век полага в основата на концептуализирането му преживяването на човешката слабост, безсилие и нищожност пред природните сили, само век по-късно с процеса на индустриализация в модерните общества възвишеното започва да се приписва на монументалните инженерни структури и сложните технологични приспособления, които подобно на природните сили стават обект на прилив на ентусиазъм и тревожност, надежда и страх, страхопочитание и удивление.

Заключителна за блока за изкуството е статията на Правда Спасова, която разисква комерсиалността като една от същностните характеристики на съвременното изкуство, като я отнася не само до феномените на популярната култура, но и до така нареченото „високо“ изкуство. Надежда за освобождаване от пряката зависимост от пазара се търси в мрежата от разнообразни по цели и интереси фондации, които са готови да финансират арт проекти, макар че прекомерното съобразяване с тях също е проява на своеобразна комерсиалност.

Вторият блок се съсредоточава върху ред по-частни, но не по-малко значими въпроси относно взаимната зависимост на изкуство и ценности в модерната епоха. Така Рубен Санчес Муньос и Синтия Роблес Лухан се спират върху естетическите идеи на Ортега-и-Гасет и голямото значение, което заема в тях оценъчната способност, разглеждана от феноменологична гледна точка, като последователно се спират на  интерпретациите на Ортега на испанското изобразително изкуство от позициите на неокантианския априоризъм; на неговия преход от неокантианство към феноменология и към адаптиране на феноменологическия метод в името на разгръщане на неговия собствен автентичен светоглед; на описанието на съзнанието за естетическия обект, на Аза като изпълнение и на оценъчната способност от позициите на една онтология на ценността.

Лазар Копринаров дава системен философски прочит на тенденцията към архаизация на живота и културата. От една страна тази тенденция дава завръщане към логиката на магическото мислене, тъй като препускащите нови открития в различните научни направления стигат до широка публичност само в опростен и рудиментарен вид, който въображението си обяснява изключително с логиката на чудото. От друга, тъкмо затова е нужен и паралелният механизъм на човешкото съзнание за „естетизация на страха“ – всичко чуждо, непознато, екзотично, носещо и заряда на потенциалната заплаха, трябва да бъде незабавно екстериоризирано – санитарно изведено вън от съзнанието – и „препарирано“ в образ. Оттук и обяснението на автора защо художествените жанрове на ужаса и страха вземат превес в късната модерност редом с напредването на технологизираното и все по-рисковото общество – защото „играта на страх генерира подвижност назад“.

Петер Цанев излага тезата, че след идеята за изкуството като репрезентация на душата идва идеята за изкуството като репрезентация на съзнанието, която става основополагащ прототип за безкрайната същност на творбата, и висшите форми на съзнанието стават крайната цел на модерното изкуство. В исторически план най-големите открития на изкуството през ХХ век са свързани с откриването на абстракцията и на обекта и продължават да диктуват развитието на изкуството и в първите две десетилетия на ХХІ век. Пост-концептуалното състояние на изкуството в най-висша степен се фокусира върху възможността за създаване на „обекти“, за които е възможно да се говори само на нивото на изкуството. Затова и „ние съществуваме вътре в обектите на изкуството“ и „изкуството е инструмент, от който не можем да излезем“, съзнанието за изкуството е „едновременно феноменален опит и хиперобект“ и го обхваща винаги частично и през фрагменти.

Статията на Вяра Попова представлява анализ на коцептуалисткия заряд на т. нар. „параейдолия“ във визуалните творби (фотография, монтаж) на съвременния българския артист Богдан Апостолов. Анализът тръгва през обход от интерпретацията на Дельоз на образа, копието и симулакрума и интегрирането в нея на Платоновата и Аристотеловата концепции за идеята, ейдоса, копието и симулакрума, – за да стигне до собствено-художествените търсения на Богдан Апостолов и тяхното легитимиране през философия на тъждеството (ейдоса) и различието (симулакрума).

Третият блок се спира върху такива метафори – на тишината, на аромата, на спокойствието, – които същевременно се явяват осеви категории за разгръщането на частни естетически концепции. Силвия Борисова си поставя за задача легитимирането на културните феномени на тишината и нейния субективен корелат – мълчанието, като философски понятия с огромен ценностен заряд и съответно – като пълноправни естетически феномени. Маргинализирането на западната естетика на тишината и мълчанието на полето на чистата художественост и субективност – в следствие на доминиращия християнски дискурс – с все по-настойчивото разтваряне на художествената сфера в широката култура, с деестетизацията на самото изкуство, води съответно до просмукване на темите за мълчанието и неизразимото в съвременния културен дискурс; до отстояването на тишината и мълчанието като такава негативност, която идва да опази ценностната човешка оцялостеност отвъд фрагментите живот в епохата на визуалната и информационната преситеност, скоростта и шума. Тъкмо в този смисъл съвременното изкуство и култура си служат все по-тенденциозно с естетиката на тишината и мълчанието като убежище и спасение от съвременния свят.

Трудът на Андрей Лешков представя романа на Зюскинд „Парфюмът“ като алегория на Просвещението и постоянното промъкване на нишките на ранноромантическата традиция в него, както и парфюма – като метафора на възможността за изразяване в модерния естетически светоглед. В хода на това обглаждане статията предлага естетически подход, който би възстановил правата на т. нар. „низши“ сетива като обонянието и осезанието в рамките на културата.

От своя страна Петър Пламенов разглежда в студията си проблема за спокойствието като специфичен елемент на естетическото възприятие – като естетическа категория в плана както на западната, така и на източната естетика чрез приведени примери от хайку поезията. Анализът поставя ред въпроси относно връзката между тази категория и категориите спасение, игра, грижа и безгрижие, както и относно мястото ѝ в етиката и в теориите на изкуството, творчеството, творбата, твореца, реципиента, публиката, смисъла, значението, както и на постмодерната ситуация.

Четвъртият блок под надслов „Фантастичното“ започва с изследването на Иванка Стъпова относно метафоричната същност на огледалото и неговото присъствие като демонизиран предмет в някои от разказите на българските диаболисти (Димитър Полянов, Светослав Минков) и оттук – относно фигурата на двойника, огледалния образ и проблема за самоидентификацията.

Галин Пенев разглежда фантастичното в контекста на Лосевата ейдетическа диалектика, философия на името и диалектика на мита; Платоновото понятие φαντάσματα е, което придава ейдетическа релефност на фантастичното име, а ейдетическото поле на изследване е експлицирано като мястото, където се пресичат позитивните науки и фантастиката.

Статията на Силвия Петрова се фокусира върху взаимодействието и замъгляването на границите между реалното и фантастичното в резултат на навлизането на технологията на добавената реалност във всекидневния живот. Мобилните приложения с добавена реалност превръщат света в игрово поле, но лесният вход към приказни сюжети винаги e съпроводен от баналността на всекидневието. Изследва се новото възприятие за тялото в този контекст – то е едновременно реално и виртуално, хибрид между човек и машина, осезаемо и изплъзващо се.

В блока за естетическите функции на изкуството Иван Попов разисква разбирането за „авторски стил“ в изкуството и по-конкретно, лингвистичното поведение на естетическите предикати, описващи стилистичните качества на художествените творби: реферирането към индивидуалния авторов стил следва да бъде разграничавано от други варианти на стилистична предикация. Главен залог на статията е критиката на „смъртта на автора“, концепция, особено силно наложила се в литературната теория от 1960-те години насетне.

Иван Колев представя фрагмент от една философия на архитектурата, в която се стреми да свърже метафизика на човешкото съществуване, философия на изкуството и феноменология на човешкото обитаване – тъй като освен другото архитектурата е и изкуство, което устройва топоси за обитаване.

Предмет на изследване в статията на Снежанка Стоянова са ролята, качествата и етапите в работата на арттерапевта при неговото взаимодействие с участника в арттерапевтична сесия и изграждането на визуалния образ, като при това се изясняват основни художествени принципи като психотерапевтичен метод, приложен при възпитанието и образованието на деца и възрастни, и се привеждат примери от практиката на арттерапевтичните сесии „Моделиране на себе си“ (София, Поморие, Пловдив, Азарея, 2012-2015 г.).

В рубриката „Млади автори“ Ема Ангелова изследва художественото пресъздаване на човешката ръка в изобразителното изкуство и по-конкретно в портретите на селски мадони на Владимир Димитров-Майстора, като за целта проследява как се възприема ръката в примитивното изкуство, митологията и религията до функцията и представянето ѝ в изкуството на Ренесанса. Посочена е ролята на Майстора за интерпретацията на световните художествени традиции в контекста на българското изобразително изкуство, както и е артикулирана дълбоката връзка между естетическото и етическото във възгледите и творчеството на художника.

Последната рубрика, посветена на нови събития и книги, включва научното съобщение на Силвия Борисова относно АISTHETIKOS 2018 – четвъртата годишна конференция по естетика, посветена на честването на 90 години от рождението на професор Исак Паси, и рецензия на Лъчезар Антонов за книгата на Нонка Богомилова „Religion in a Secular context: Balkan Projections“ (София: Парадигма, 2015).

Силвия Борисова