Гледна точка

Абсурдно значи правилно. (Хосе Карлос Сомоса)

Отклонението от определени правила понякога е неприемливо за определена група от хора, но едва ли сме се замисляли, че част от тези правила са били създадени именно при определени условия и от група хора. Доминиращото мнозинство е създало системата от тези правила и норми, които по-малката група от хора са длъжни да изпълняват. Промяната в обществата създава понякога бързи необходимости от създаването на нови или коригирането на съществуващите с цел да задоволи определени потребности и интереси. И отново останалата част е длъжна да се съобрази с тези урегулирани обществени отношение.

Демократичното налагане на тези промени невинаги е възможно, а най-често не се случва по този начин, който е относително приемлив за обществата. По-близката история, а и по-далечната, познава и определя редица въстания, революции, „перостройки“, пленуми, дори метежи като част от създаването на новите правила. Всичко е в името и за сметка на суверена, който пряко или непряко участва в създаването и определянето на техния давностен срок.

„Правото на нациите“, което е валидно за всички страни и всички времена, не е нищо повече от метафизично клише от типа „права на човека“ и „права на гражданина“. Диалектическият материализъм, който е в основата на научния социализъм, скъса веднъж завинаги с тази „вечна“ формула. Защото историческата диалектика показа, че няма „вечни“ истини и че няма „права“. ... По думите на Енгелс „това, което тук и сега е добро, някъде другаде е зло и обратното“ – или това, което е правилно и разумно при едни обстоятелства, се превръща в глупост и абсурд при други. Историческият материализъм ни е научил, че истинското съдържание на тези „вечни“ истини, права и формули се определя само от материалните и социални условия на средата в дадена историческа епоха. (Роза Люксембург)

„Стойността“ и „производителността“ не могат да бъдат изразени в обективни цифри, дори и да се преструваме на обратното... Целите на нашето общество, ориентирано към представянето, са не по-малко абсурдни от петгодишните планове на бившия СССР. Да установим нашата политическа система върху производствените цифри е да превърнем добрия живот в електронна таблица... Управлението чрез числа е последното средство за страна, която вече не знае какво иска, страна без визия за утопия. (Рутгер Брегман)

Абсурдността на ситуацията, в която се опитваме да се поставим или да определим нашето най-съществено значение, е точно толкова абсурдна и от това, че този времеви момент е най-абсурдният в историята на обществата. Възможно е за нашето лично усещане да е точно така, но за историята това е само един съвсем кратък елемент или момент от нейното отразяване във времето и пространството. Разбира се, това би било най-лесното оправдание – да оставим нещата в ръцете на историята и те ще се случат. И без да имаме най-малко доза подражание, то Сун Дзъ казва: „Ако чакаш достатъчно дълго на брега на реката, ще видиш труповете на враговете си, да се носят по течението покрай теб“. Но кои са днес нашите врагове и как ги определяме, защото водим войните, след като това ни носи болка и смърт, защо търсим неистини, за да определим истината, защо търсим оправдание, за да създаваме, защо не намираме съпричастност и справедливост, а поставяме всичко в поредната конкурентост на оцеляване.

Американският писател Джон Вердън дава съвсем прозаичен отговор: „От безизходицата винаги има един изход. Е, разбира се, разбра той. Това е абсурдно очевидно. Просто трябва да се обърнеш и да отидеш в другата посока“. Съвсем логически построената му теза би издържала на напрежението, в което времето поставя нас човеците на изпитание, ако винаги знаехме и можехме да определим другата посока. Най-често това е най-трудната задача, която може или да е очевидна, или да е толкова лесно определима, но невъзможна за постигане, и това е най-възможната ситуация, която ни предстои. И ако открием достатъчно правдиви и приемливи доказателства в двете посоки на тези твърдения, то бихме могли да очакваме, че това ще ни помогне.

... животът върви по тънък лед, под който се мята хаосът на масовото съзнание. Достатъчно е да паднете с един крак и тогава ще бъдете засмукани от абсурда на омразата и пристрастията. (Карл-Юхан Валгрен)

...за момент почти у всеки човек може да възникне дори и най-абсурдното желание. (Скот Търоу)

...историята на произхода на религиите ни отвежда в света на жените, децата, горещите или заблудени глави. Поставете едни и същи факти сред позитивните умове, те ще ви се сторят абсурдни, необясними... (Жозеф-Ернест Ренан)

...Както показва историческият опит, именно абсурдните или даже, бих казал по-точно, идиотските идеи просто най-лесно овладяват умовете на масите. (Владимир Войнович)

Засега можем да съберем доводите, да се опитаме да ги анализираме и отново да се опитаме да намерим вярното решение. Днес то е неизвестно, дори ни се струва невъзможно, но едва ли това е така. Безспорно моделите изчерпват своето съществуване, но намират своите нови и различни проявления. Може би днес, а може би утре ще бъдем в такава нова възможност.

...трагичните елементи в настоящата история не са толкова значими, колкото ироничните. Чистата трагедия предизвиква сълзи на възхищение и съжаление към героя, който е готов да посрещне смъртта или да си навлече вина в името на някакво голямо добро. Иронията обаче предизвиква малко смях и кимване на разбиране отвъд смеха; тъй като иронията включва комични абсурди, които престават да бъдат напълно абсурдни, когато бъдат напълно разбрани. (Райнхолд Нибур)

Може би абсурдното днес е правилното утре!

Абсурдизъм

Във философията „Абсурдното“, се отнася за конфликта между човешката склонност да търси ценности и смисъл в живота и човешката неспособност да намери такива в безцелната, безсмислена или хаотична и ирационална вселена. Вселената и човешкият ум не предизвикват Абсурдното поотделно, а вместо това, Абсурдното се появява поради противоречивата природа на двете, съществуващи едновременно.

Като философия, абсурдизмът изследва фундаменталната природа на Абсурдното и как човек трябва да реагира, след като го осъзнае. Според Абсурдисткия философ и писател Албер Камю има три варианта на реакции при среща с абсурда: самоубийство, фалшив смисъл под формата на религия или бунт срещу абсурда, като той препоръчва последното. Абсурдисткият философ Албер Камю смята, че хората трябва да насърчават абсурдното състояние на човешкото съществуване и да живеят пълноценно животът си без нуждата от много мечти и амбиции вместо това да живеят в и за момента. Камю пише в есето си Митът за Сизиф "...усилието е достатъчно да запълни сърцето на човека".

Абсурдизмът споделя някои концепции и общи теоретични виждания с Екзистенциализма и Нихилизма. Началото му дава Данският Философ Сьорен Киркегор, който се изправя срещу кризата, която хората срещат в Абсурдното, създавайки своя собствена екзистенциална философия. Абсурдизмът, като система от вярвания се ражда от Европейското екзистенциалистко движение, което последва, особено когато Камю отхвърля някои аспекти от тази философска линия на мисълта и публикува есето си "Митът за Сизиф". Последиците от Втората световна война, осигуряват социална среда, която стимулира абсурдистките възгледи и позволява тяхното развитие, особено във Франция.

В абсурдистката философия, Абсурдното е резултат на фундаменталната дисхармония между индивидуалното търсене на смисъл и безмислието на вселената. Като същества, търсещи смисъл в безсмисления свят, хората имат три начина за справяне с дилемата. Сьорен Киркегор и Албер Камю описват решенията в трудовете си. Те са респективно:

Самоубийство (или „избягване на съществуването“): решение, при което човек приключва живота си. И Киркегор и Камю отричат легитимността на този вариант. Камю казва, че тя не се противопоставя на Абсурдното. Вместо това с приключването на собственото си съществуване, човек само прави съществуването си по-абсурдно.

Религиозно, духовно или абстрактно вярване в трансцендентно пространство, същество или идея: решение, включващо вярата в съществуването на реалност отвъд Абсурдното, придаваща смисъл на съществуването. Киркегор казва, че вярата във всичко отвъд Абсурдното изисква ирационален, но вероятно необходим „наклон“ към нематериалното и емпирично недоказуемото. Въпреки това, Камю се отнася към това решение като към „философско самоубийство“.

Приемане на Абсурдното: решение, в което човек приема абсурдното и продължава живота си въпреки него. Камю подкрепя това решение, вярвайки че с приемането на Абсурдното, човек може да постигне най-голяма свобода. С непризнаването на всякакви религиозни или морални ограничения и с противопоставянето си срещу Абсурдното (чрез създаване на смисъл), докато същевременно осъзнава неспособността си да го спре, човек може да намери удовлетворение, чрез преходния личен смисъл, конструиран в процеса. Киркегор, от друга страна нарича това решение „демонична лудост“.

Абсурдизмът произхожда от разклоненията на екзистенциализма и нихилизма, възникнали през 20 век; споделя някои важни отправни точни и с двете движения, но също така достига до различни заключения. И трите философски движения се появяват в отговор на човешкото страдание и объркване при сблъсъка с Абсурдното: нуждата от намирането или създаването на смисъл в безсмисления свят. Това е единствената прилика между трите движения. Екзистенциалистите защитават конструкцията за смисъла на живота на всеки индивид, както и свободната воля на личността. Нихилистите, противоположно на това, претендират, че е безсмислено да търсиш смисъл там, където такъв няма. Абсурдистите, следвщи формулировката на Албер Камю, допускат съществуването на някакъв смисъл в живота, но не с такава убеденост както екзистенциалистите или тотално отхвърляне на нихилистите.

.............................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.