Будители днес

Времето и пространството, в които живеем, са такива, каквито се раждат и каквито ни спохождат — със своята мъдрост, със своята незрялост, със своите предизвикателства и вопли.

Ние хората винаги ще предявяваме определена претенциозност към околните и към заобикалящия ни свят, както и ще търсим определена възможност да го променим или направим по-добър. Невинаги нашите начинания ще бъдат успешни, а оценките няма винаги да са най-правилни и верни, а очакванията винаги ще бъдат постоянни и високи. Това се е случвало и вероятно ще се случва и занапред. Погледът ни, колкото и да е широк, в обозримото бъдеще е недостатъчно определен, за да ни покаже какво и как трябва да се случва.

Търсенето на новото и различното ще продължи и ще променя своята специфичност, ще променя своя характер, но стремежът към обновление едва ли ще приключи някога. Това обяснява и търсенето на възможност за постоянна промяна, то в противен случай, както ние, така и обществото, щеше да бъде спряло в едно положение на време и пространство.

Има обаче известна потребност и дълбока нужда да се учим от предшествениците, като проявим целомъдрено старание да не повтаряме техните грешки. Тук човешката самовлюбеност ни прави неподготвени да приемем всичко сторено преди нас. Вероятно усещането, че всичко започва от нас, е по-силно от усещането, че вслушването в мъдрите гласове е по-полезно.

„С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога“, казва Георги Стойков Раковски. Безспорността в неговите думи е ясна и многозначителна, но последващите години показват или по-скоро доказват ненаученото и неразбраното. Всичко и сега е така, дори изречено с определена модерност на словото. И ако преценките продължават да са тъждествено верни, резултатите са неприемливо отрицателни както за нас самите, така и за обществото ни.

Някаква определена недостатъчност се е вселила в народа ни, който страда от своето безумие да не се учи от своите мъдри хора, да не търси възможност за проспериращо развитие, а да потъва в нищетата на незнанието и на невъзможността да върви напред.

„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълен смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за всичкия свят.“ са думи на Христо Ботев.

И съвсем иронично следва и неговият отговор на неслучилата ни се свободност - „... аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти...“

Уроците ни остават ненаучени, воплите ни смъртоносното силни, надеждите все по-отчетливо несигурни, а стремежите ни мъждукащи. Какво безобразно състояние на днешната ни действителност с това несбъдване на стремленията на предците ни.

Софроний Врачански признава, че „затова ся трудя и аз сеги, денем и нощем, да изпиша няколико книги по нашему болгарскому язику.“, а Пайсий Хилендарски казва: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език.“

Пътищата и посоката е ясна, но няма кой да я последва, защото престанахме да вярваме в това, че сами можем и трябва да се справяме. Явно „Без превъзпитание и морална култура не са достъпни и осъществими никакъв демократизъм, никаква свобода.“ (Стоян Михайловски)

В опит да послушаме силата на нашите предци, в опит да проявим определена смисленост, в опит да направим нещо полезно за нас самите и нашите следовници е време да осъзнаем, че нито те, нито времето ще ни простят тази ни безгрижовност.

Васил Априлов казва „Тези, които не правят благодеяния, не трябва да бъдат извеждани на сцената, тяхната участ е забравата“, а Васил Левски е достатъчно ясен, че „Нашето драгоценно отечество ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи.“

Няма по-точно и правдиво послание днес от думите на Неофит Рилски „Стига толкоз спавание, що е спала Болгария доволни векове”.

Денят на народните будители е български официален празник, на който се чества делото на българските просветители, книжовници и революционери - първоначално на тези от времето на Българското Възраждане, Освобождението и първите десетилетия след него (до 20-те години на ХХ век), по-късно (донякъде в съгласие с изначалната му идея) обсегът му се разширява и върху културни дейци и личности със съществен принос за възхода и запазването на народа въобще, включително и от предходни епохи, както и от по-ново време. Отбелязва се ежегодно с факелни шествия на 1 ноември в Република България. Празнува се официално от 1922 г., с прекъсване в периода 1945 – 1992 г.

Отдаването на почит към будителите датира още от времето, в което са живели или когато са получили признание. Духовното просвещение на българския народ дава тласък на националното осъзнаване, борбите за самостоятелно църковно и културно развитие и освободително движение по българските земи. Във вече освободена България, народът току-що отхвърлил османското владичество, съзнава подвига на възрожденските просветители и революционери и изпитва нужда от някакво по-значително отбелязване на техните заслуги. В това време много често явление е назоваването на имената на народните будители на улици, читалища и училища. Специален ден за тяхното честване, първо неофициално (Пловдив, 1909 г.), впоследствие и с правителствен указ, и с конкретен закон става датата 1 ноември (стар стил: 19 октомври).

Според изследователи като Жоржета Назърска празникът възниква като контрапункт на обезверяването след краха на българския национален идеал в междувоенния период (след края на Първата и преди началото на Втората световна война) и е израз на културен феномен със силна идеализация на Българското възраждане, при което възникват обекти като къщи-музеи, бюстове, паметници, алея на възрожденците и се издава в огромни тиражи мемоарна книжнина.

През 1922 г. Стоян Омарчевски - министър на народното просвещение в правителството на Александър Стамболийски, давайки път на инициатива от по-ранни години на група интелектуалци (Станимир Станимиров, Александър Радославов, Димитър Лазов, проф. Беньо Цонев, Иван Вазов, проф. Любомир Милетич, д-р Михаил Арнаудов, д-р Фил. Манолов, Христо Цанков - Дерижан, проф. Иван Георгов, Стилиян Чилингиров, Адриана Будевска и Елена Снежина) внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември като Ден на българските народни будители. (При установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година Българската православна църква продължава да използва Юлианския календар - чак до 1968 г. Съответно 19 октомври - денят, в който се чества св. Иван Рилски Чудотворец, става 1 ноември по новия календар.) Окръжен с всенародна почит и признание, смятан за небесен покровител на българския народ и държава, свети Иван Рилски е останал в народната памет като образец за всеотдайност, безсребърничество, любов към ближния и отечеството. Народната обич и уважение към този светец остават живи през вековете на османското владичество. На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излиза с окръжно № 17743, според което 1 ноември е определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“. На 31 октомври 1922 г. излиза постановление на Министерския съвет за обявяване на празника. На 13 декември същата година XIX народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците и неделната почивка. На 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона за въвеждането на Деня на народните будители. Три години след подписване на Ньойския договор българското общество изпитва остра нужда от духовни стимули и ги намира в наследството от идеи на най-мъдрите българи.

Отправя се Прокламация за Деня на народните будители, част от която гласи:

„Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.“

По повод обявяването на празника за общонационален, министър Стоян Омарчевски казва: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на Възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот... Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември - деня на св. Йоан Рилски, за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водиха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали.“

Впоследствие празникът се отбелязва редовно до средата на 40-те години на ХХ век.

През 1945 г. честването на празника е отменено от наскоро дошлото на власт правителство на Отечествения фронт, дало началото на местния комунистически режим, като част от характерната за този период обстановка на пропаганда и цензура. Това е един от първите актове на постепенна замяна и омаловажаване от новата власт в България на празниците, които се свързват в съзнанието на народа с предишните управления, имат религиозен характер или са с по-скоро национално значение, с такива които имат по-скоро светска, идеологическа-комунистическа или интернационална насоченост. Като основен заместител на Деня на будителите идва имащият и свои и предходни и съвременни значение и история Ден на Кирил и Методий (преобразуван в Ден на българската и славянската писменост и култура). Въпреки официалната отмяна, традицията на честване на народните будители продължава да се поддържа. В много селища на България този ден се отбелязва неофициално: например в района на град Пирдоп на този ден учениците от началните училища изработват фенерчета с изписани букви от българската азбука, осветени отвътре, и дефилират пред обществото, облечени тържествено, в много случаи с народни носии.

Празникът е възстановен на 1 ноември 1990, когато по съвместна инициатива на „Мати Болгария", Петър Константинов и Федерацията на Независимите Студентски Дружества (ФНСД) се организира факелно шествие, което преминава през центъра на София.

Със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от XXXVI Народно събрание на 28 октомври 1992 г., празникът се възобновява официално по идея на професор Петър Константинов - председател на Общонародното сдружение „Мати Болгария“. Датата 1 ноември отново е обявена за Ден на народните будители и става неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. От 2002 г. се изпълнява ритуал по издигане на националното знаме пред парадния вход на Президентската администрация и извършване на тържествена смяна на караула.

.............................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.