Последни новини

 – Професор Терзиев, преди година и половина излезе първата Ви книга. Какво не се промени от тогава до сега за Вас и във Вас?

 – Промените в живота са неизменни – те се случват независимо дали ние искаме или не искаме. защото той, животът, върви единствено и само напред.

Не се промени очакването ми да се случват добри неща, както и ясното осъзнаване, че те все по-рядко се случват. Това ме кара да бъда малко по-тъжен от обикновено, но все пак трябва да бъдем достатъчно търпеливи във всяко едно начинание и да можем да преодолеем както страховете си, така и непремерените си желания.

Ако трябва да отговоря директно по отношение на това, че преди малко повече от година се появи една книга, която е извън моето същностно амплоа, книга с есеистични и публицистични опити – то това е възможност по един доста специфичен и различен начин да споделя своите мисли, усещания и чувства. Усещането, че нещо е отстояло в този отрязък от време, е, че укрепна вътрешната ми способност да мога и да казвам всичко онова, което определя моята същност. Така че тя, същността ми, си остана непроменена, а иначе движението напред е неизменно и невъзвратно и не можем да му подвикнем да почака.

 – Времето променя ли ни или, ако перифразираме онази позната на всички ни мисъл, ние него променяме?

 – Отговорът на този въпрос трябва да отсрочим за след определено време, защото не се чувствам подготвен за него. Вероятно времето има способността да ни променя, но може и да има способността да ни запазва такива, каквито сме. Имам усещането, но не и категоричността, че с времето се обострят и избуяват някои наши проявления, които не сме се научили да овладяваме в по-ранните си години. Скромността ми в тези наблюдения сочи, че те са повече в отрицателната посока, но тава са само личностни усещания. Неизменно се съобразяваме с обстоятелства, събития, хора – дали това го правим по принуда, от вътрешна необходимост или защото това е част от човешкото ни общуване и съществуване, е по-конкретният отговор на това съждение. Времето и пространството съществуват в своята единност в нашето съществуване – дали и как приемаме всичко това, е въпрос на лично усещане и възприятие.

 – Подехте инициатива да изнасяте своите „открити уроци“ пред децата от „там, където започва и свършва България“. Вярвате ли, че Вашата мъдрост и поуките, които Вие сте извлекли в хода на своя живот, ще бъдат полезни и за тях?

 – Това са едни от най-прекрасните неслучайни срещи, които вероятно са предизвикани от нещо което е било необходимост. Причината тези срещи да се случат, е не само моето лично желание, а най-вече поради активността на цялата местната общност, която ме покани по един много хубав начин да присъствам в техния живот. Оттогава измина точно една година, което все повече и по-дълго ме кара да мисля къде и как откриваме нашите щастливи дни. Искреност, обич и протегнати детски ръчички – какво може да изпитва човек в такива часове на детско съжителство, освен щастие. Тук залите и класните стаи не са най-луксозните, през зимата топлината е от въглища и дърва, коридорите са по-студени от хладилника в апартамента ни. Но усмивките и прегръдките са най-топлите, които можете да усетите, въпросите са най-непредвидимите, а реакциите на свенливост и притеснения са такова очарование, което те застопорява на едно място дълго време. Наистина имам, а може би всички ние, имаме нужда, желание и не съвсем осъзната потребност от такива срещи.

 – С кого, освен с Вас, се срещнаха досега учениците от Брегово?

 – Тези необичайни срещи са не само за учениците от Брегово, а за всички, които имат потребност и време да общуват и споделят преживяното и мечтаното за това как и по какъв начин живеем. Помагат ни различни актьори, певци, писатели – въобще различни хора, които имат желанието да бъдат на това място, да станат приятели на тези малки слънчица, да бъдат няколко часа или дни в този край на родината. Тези срещи не носят на никого повече пари или удобства. Те носят онази неподправена обич, която е далеч по-скъпа от всичко останало. Симеон Владов, Деян Неделчев, Тони Теллалов са само част от имената, които се включиха в тази инициатива, а отзвукът от срещите продължава да витае в умовете и в сърцата на десетки, десетки деца, на техните родители и учители. И още по-хубавото е, че събитията намират отзвук в редица национални и регионални медии, което още повече доказва тяхната навременност.

 – Децата със сигурност дават много като енергия и смисъл да продължаваме напред. На какво Ви научиха те? Какво Ви дават на Вас самия тези срещи и кои са уроците, които Вие самият научихте от тях?

 – На първо място дават спокойствие и това, че има смисъл да правим необходимото, за да предадем наученото знание на нашите деца. Иначе, запазвайки само за себе си придобитото знание, имаме ограничението да не бъде полезно на никого, а и огорчението, че това е пропиляна възможност и време от човешкото ни съществуване. Децата все още се нуждаят от нашата защита, от нашата подкрепа и ръчичките им все още стискат твърде силно нашите подадени ръце. Те са напористи в своите желания, те са любопитни, те дори понякога копират нашата грубост, но те все още не са сигурни в правилността на пътя, който им предстои да изберат и извървят. Дълбока и съществена отговорност имаме в тази мисия, която, пазарно конкуриращи се през последните десетилетия, пропуснахме и някак неусетно пропиляхме възможността да запазим нашата способност да определяме и свързваме себе си с родината. От там тръгнаха тежките и непреодолими проблеми на тази преходност, която не успяхме да извървим успешно. Сега плахо се завръщаме, за да оправим грешките, дори и греховете си. Не знам дали ще успеем в това си начинание, но със сигурност си струва да опитаме да го сторим по един добър начин, за да имаме възможното усещане, че няма да има пропиляна възможност и време на продължаваща преходност.

 – Освен общественополезната си дейност, Вашето име може да бъде видяно в редица престижни международни форуми. Москва, Атина, Баку… Не Ви ли притеснява това, че някои от тези места звучат „политически некоректно“? И трябва ли науката да се съобразява с политиката?

 – Притеснява ме друго – че ние българите твърде малко и твърде ограничено сме на такива места. За лични притеснения – нямам дори желание да мисля. Ако все пак имам възможност да изложа своите тези, мисли, изследвания или каквото и да било на събития, на които те ще достигнат до по-голяма общност и ще породят далеч по-голяма полезност, то несъмнено е важно, значимо и трябва да се случи. Нямам лични ограничения да определям моето участие от някаква политическа конюнктурност – та нима полезността на едно научно откритие ще ограничим до използването му  от само политически коректната страна? Ами ако то е в резултат на усилията на политическо некоректната страна? Продължаваме да бъдем достатъчно глупави и дори наивно неразсъдливи в тези си личностни ограничения и може би това е особена пречка не само към собственото ни развитие, но и на обществата, към които принадлежим.

Човешката история и общественото развитие е предлагало достатъчно обрати и то в кратък период от време. Това ме кара да се запитам – науката, културата и образованието трябва ли да бъдат затворени в политическата примка на определена коректност, те не са ли носители на онова прогресивното, което ни води напред. Науката или тази, която има своят смисъл и най-вече потребност от нейното използване, едва ли ще се съобразява с политиката. А иначе посредствеността на определени учени и общности не само ще се съобразява, но ще се и подчинява на това. Втората обаче няма нито да остане като значима, дори и забелязана няма да е, а просто преходно необходима да задоволи определени личностни потребности, които бих определил като приспособяване за оцеляване.

 – Какви са впечатленията Ви от досега с хората, които срещате в ежедневието си и в контактите си като учен? Приемат ли хората днес да се вслушват в съветите на умните, на знаещите хора?

 – Лично за себе си имам доста краен отговор за нашата действителност, но в общия по-глобален поглед нещата са по-различни. Съвети по списък дори не се опитвам да пиша – те едва ли са необходими на някого. Публикувам своите научни и публицистични статии в различни издания, които имат както огромна аудитория, защото – първо, са предназначени към по-голяма такава, и второ – самите те се издават в държави с огромно население. Но публикувам и в такива, които имат твърде малка и специфична научна публика.

 – В конкретиката на този въпрос – усещам полезността от това, което правя, в обратните връзки и в поканите, които получавам за участие в различни проекти, форуми или събития. В България сме поставени в някаква оскъдност на това си действие или по-скоро сме себедостатъчни и това ни дърпа назад, но вероятно трябва да преодолеем и това си състояние, за да можем да продължим с по-голяма успешност в друга посока.

 – В публикациите Ви в социалните мрежи могат да се прочетат Ваши текстове за малки и не толкова популярни и известни населени места, за живеещите в тях „обикновени“ хора. Как разпознавате мястото и хората, за които да пишете?

 – Изпитвам определена раздразненост от думата малки хора – за мен малки хора са онези, попаднали но високи позиции, с твърде ограничени възможности, но с голям издут корем, което показва тяхната измислена значимост.

Тези срещи са проявления на определени пътувания, които не знам по какъв точен начин да определя – те идват да преодолеят може би или да определят значението на човешкото ни съществуване. Едва ли има точни измерители в тази посока, но усещането от тези срещи и после написаните текстове е онази душевност, която ти създава комфорт на съществуването. Те са може би са породени от хода на времето, от достигането до онзи момент, в който животът ти показва накъде да вървиш и как трябва да живееш – твърде обикновено казано, но все пак това е истинското усещане.

 – Вярвам, че не сте спрели да пишете и от своите неподражаеми литературни импресии – есета. Къде читателите могат да прочетат новите Ви творби? И – като продължение – можем ли да очакваме ли нова Ваши книги – научни и художествени?

 – Пиша различни неща и в различен порядък, но и в това няма нищо особено и различно. Част от тях публикувам или има възможност да стигнат до читатели и слушатели чрез различни литературни издания, вестници, радио и социално достъпните комуникационни канали. Може би две книги предстоят да се появят – едната като продължение на „Книга за мечтите“ в едно заглавие, което се появи от само себе си – „Книга за щастието“. Допълнението към текстовете този път ще бъдат разказаните истории от известния ни актьор, сега в своя образ на художник – Васил Василев – Зуека. Другата книга ще носи един по-различен оттенък. Нейното работно заглавие е „Академичен екстремизъм“ и в нея се опитвам фактологично да разкажа за неетичната академична общност и нейните преходни проявления, които не бива да се повтарят.

Те, книгите имат своя по-дълъг път и за да бъдат думите в своето изящество и подреденост, се отделя едно значително време за редакторската намеса, техническо, графическо и не на последно място – цветово оформление. Идват тогава, когато авторът и целият екип са готови да ги представят и когато публиката е готова да ги приеме на гости. Надявам се това ще се случи скоро.

 – Какво пропуснах да Ви попитам?

 – За много неща, но може би за това как нямаме време да свършим най-добрите и най-полезните неща. Иска ми се да отговоря с онази „Декларация“ на Константин Павлов. Толкова често се срещам в последните години с него, че имам усещането, че от време на време мисля в неговия безпорядък и с неговата непринудена откровена чувствителност.

Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.

…

Колко струвам?
Сигурно ще сбъркате.

Стойността си
сам ще изчисля
марксически:

Тя е равна
точно на труда
изразходван
в себепроизводството ми на човек.