Последни новини

IN MEMORIAM

Българският театър осиротя. Почина големият актьор Борис Луканов, създал иконични роли в Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ Варна, на който посвещава 21 години от творческия си път. Роден в Ловеч, завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев (1959), той е разпределен на работа в Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин, откъдето се прехвърля във Варна – „моята любовница“, както разказва самият той в биографичната си книга „Монолози“, изд. Морски свят“, 2019.

Във варненската театрална история Борис Луканов остава с респектиращата осанка, характерния тембър и перфектното артистично майсторство в емблематичните си превъплъщения от постановките „Почивка в Арко Ирис“ от Д. Димов, „Хамлет“ от Шекспир, „Прокурорът“ от Г. Джагаров, „Рози за доктор Шомов“ от Д. Асенов, „Чайка“ от Чехов, „Сирано дьо Бержерак“ от Е. Ростан, „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси, „Макбет“ от Х. Мюлер и др. След Варна Борис Луканов продължава блестящата си творческа кариера на първата българска театрална сцена в Народен театър „Иван Вазов“ София и на филмовия екран. Създава запомнящи се образи в 48 български игрални филма, сред които „Легенда за Паисий“, „По дирите на безследно изчезналите“, „Сами сред вълци“, „Мера според мера“, „Борис I“, „Вездесъщият“ и др. Работи с най-добрите режисьори, като Станчо Станчев, Цветан Цветков, Асен Шопов, Вили Цанков, Енчо Халачев, Руси Карабалиев, Александър Морфов и др.

Членува в Съюза на артистите в България и Съюза на българските филмови дейци. Награди: Заслужил артист (1977), орден „Кирил и Методий“, Първа награда от Преглед на българската драма и театър (1975), Награда за актьорско майсторство на САБ (1976), Награда на САБ за най-добра мъжка роля в пиесата „Прокурорът“ (1977), Награда на СБФД за най-добра мъжка роля за ролята на д-р Александър Пеев във филма „Сами сред вълци“ (1979), орден „Червено знаме на труда“, Почетен гражданин на Ловеч (1983), „Златен век“ - печат на Симеон Велики (2014), награда „Златна маска“ на ДТ „Стоян Бъчваров“ Варна (2020) и награда „Аскеер“ за цялостно творчество (2016).

Екипът на Театрално-музикален продуцентски център Варна – Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ скърби за огромната загуба и изказва съболезнованията си на близките.

Борис Луканов остава завинаги сред нас, като мерило за висок професионализъм и човешка етика. Като една от онези величини, които създават непреходния смисъл на изкуството, а „смисълът на нашата професия е в търсене на истината“, както изповядва в своите „Монолози“ Борис Луканов

Поклон!

ВАРНА – МОЯ ЛЮБОВНИЦА

Из биографичната книга “Монолози” от Борис Луканов, ИК „Морски свят“ Варна, 2019 г.

По разпределение бях изпратен в Добрич, но тъй като вече се бях оженил за варненка и чаках дете, не свързвах плановете си за бъдещето с добруджанския театър. Мечтата ми и обещанието на директора, тогава Николай Савов, беше категорично – ще ми позволи да се прехвърля във Варна. Хамалин на пристанището ще стана, но ще бъда във Варна. И то беше обяснимо – дете, любима жена, на млади години разделени… Бях твърдо решил да се прибера при семейството си. Във Варна заварих силна актьорска трупа: Идеал Петров, Преслав Петров, Ина Pусева, Ана Феликсова, Димитър Хаджиянев, Яким Михов, Катя Динева, Грациела Бъчварова и други „стари“, обичани от варненската публика актьори. Също и дошлите малко преди мен Петър Златев, Сава Георгиев, Дора Стаева, художникът Стефан Савов, Илия Пенев, Стефан Самсиев. През 60-те години през Варна минаха много талантливи актьори: Антон Горчев, Цако Дачев, споменатите Йорданка Кузманова и Димитър Буйнозов. През 1965 година пристигна цяла група, и то съвсем млади: Красимир Спасов, Меглена Караламбова, Марин Янев, Илия Добрев, Наташа Бардская.

Останах във Варненския театър цели 21 години. Бях двайсет и пет годишен, но първата ми роля бе патриаршеска – на Евтимий Търновски в миналата с триумфален успех по сцените драма на Камен Зидаров „Иван Шишман”. В “Шишман” играеше големият актьор Петър Златев, Мария Десислава бе обаятелната бъдеща звезда Йорданка Кузманова. Тъй като патриархът се явява само в една картина, на бърза ръка ме преобличаха и в една от следващите картини се появявах като млад пленник, с една-две реплики. Та във Варна не започнах нито като Хамлет, нито като Ромео.

Играх Андрей в „Боряна” от Йовков. И веднага след това се оказах пред сериозна задача – да пресъздам Инсаров от „В навечерието“ на Тургенев, като дубльор на Петър Златев. Тази постановка с режисьор Цветан Цветков беляза началото на едно от много ценните за мен приятелства – с Петър. Той ме порази с колегиално поведение и етичност. После той заживя във Виена, където жена му Маргарита Лилова пееше в Операта, там учи режисура. Постави няколко пиеси във Варна, в които направих едни от най-любимите си роли: Полежаев в „Неспокойна старост“, Алцест в „Мизантроп“ и Тургенев в „Елегия“. По време на общуването ми с него имах чувството за жив допир със западноевропейското изкуство. Този човек, притежаващ вулканична енергия, бе чел и гледал спектакли, за които смътно дочувахме. Та с това дубльорство създадохме приятелство, на което се радвам и досега. Петър Златев беше няколко години по-голям от мен, вече утвърден артист на варненската трупа. Много впечатляващ, емоционален, с неповторим глас с богата природа и овладяна техника. Той е такъв ерудит, толкова неща видя по света и толкова неща научавам, когато съм с него – все едно че съм на урок. Така беше и по време на репетициите на „В навечерието”. Нито за секунда той не ме подцени. Нямаше никакви ежби между нас двамата, напротив, аз се учех от него на актьорско майсторство. Да не говорим за това, че след първата премиера, на втората, когато беше мой ред, той ми организира празненството. Направихме една великолепна среща след това у тях. Даже си спомням, Маргарита се бе върнала от Италия и беше донесла някакви чаши, на които бяха изрисувани картинки с изображения на градове от Италия. И като раздаде чашите, на мен ми се падна Венеция – а това е мястото, където умира Инсаров. Аз нещо чуках по чашата и я счупих. И тя се счупи, сякаш е изрязана под формата на сърце. И още я пазя тая чаша.

Мащабна сценична задача получих през сезона 1962/63 с ролята на капитан Браво в пиесата на Димитър Димов „Почивка в Арко Ирис”. В ролите на Инес и Пилар си партнирах с Ана Феликсова и Йорданка Кузманова. Ана Феликсова бе прима на театъра, име, произнасяно с неизменен пиетет от варненци. Красавица, започнала сценичния си път без специално театрално образование. Долавяше логиката в образа интуитивно. Кузманова, обратно, бе мислеща актриса, проучваше ролята предварително, поддържаше безупречна физическа форма. Направи запомняща се ролята на Пилар. Сценичният език на Димов в „Почивка в Арко Ирис” впечатляваше, но истинска поезия в словото открих във „Всяка есенна вечер” от Иван Пейчев, където играх ролята на самия автор.

В „Хамлет” партнирах като Хорацио на Илия Добрев, който изигра датския принц. В постановката на Любен Гройс „Бурята” играх заедно със състудентката ми Паша Берова, която направи запомняща се роля. Участвах във високо оценената варненска постановка на пиесата „Я, колко макове” от Никола Русев, във „Виденията на Симона Машар” от Брехт. С талантливата ветеранка на трупата Венета Славчева играхме в „Майка Земя”, съветска пиеса. В „Маскарад” от Лермонтов се разминах с ролята на Арбенин, въпреки вътрешната ми убеденост, а и на директорката Пенка Дамянова, че това е „моята роля”. В нея се редуваха Димитър Хаджиянев и съгражданинът ми и съученик Данаил Мишев.

Три пъти съм участвал при поставяне на знаковата за времето си пиеса на Джагаров „Прокурорът”, тя ми донесе истинско театрално признание. В първата варненска постановка от 1966/67 година централната роля бе поверена на Стефан Самсиев, актьор утвърден, със самочувствие. Аз, макар и по-млад, играех баща му. Не за пръв път ми се случваше да търся изразни средства, да вниквам в различна възрастова психология при такова разпределение на роли. В „Прокурорът” за пръв път се срещнах на сцена с друга талантлива варненска актриса – Катя Динева. С друга талантлива актриса, Грациела Бъчварова, участвахме във „Варвари” от Горки, където аз пресъздавах Черкун.

За участието си в „Рози за доктор Шомов”, поставена през сезон 1967/68 получих първата си актьорска награда. Оценявайки ролята ми на отрицателния герой, авторитетният критик Владимир Каракашев писа; „…но как се е получило, Луканов играе отрицателния герой така, че има по-силно въздействие от положителния… ”

През сезона 1969/70 година в „Неспокойна старост” от Рахманов признание отново ми донесе роля на герой, значително по-възрастен от мен. Навярно точно възрастовите несъответствия ме стимулираха не да „напипвам” ролите интуитивно, а да се готвя внимателно, като проучвам епоха, сведения за автора и по-ранни постановки, да търся характерни за възрастта жестове и интонации. Облото ми оголяло чело се превръщаше от недостатък в предимство за роли в зряла възраст. В пиесата на Рахманов получих възможност отново да оценя партньорството с една от водещите актриси в театъра – Катя Динева. Последваха донякъде рутинни роли в „За честта на пагона” от Камен Зидаров, Бръчков в инсценировката на „Хъшове”. За сметка на това изиграх Ковчегофоба в „Шесто, кради по-малко” от Дарио Фо, и в „Изключителен шанс” от Кольо Георгиев. Ролята на Алцест в „Мизантроп” от Молиер, постановка на Петър Златев бе истинско предизвикателство. Да подиграеш порока едновременно шеговито и жестоко, да изразиш страстите в куртоазната стилистика на епохата, произнасяйки текст в елегантни стихове.

Участвах и в „Любов необяснима” на талантливия поет, а впоследствие – плодовит драматург и постановчик на собствени творби и класици Недялко Йорданов. В „Както ви харесва” от Шекспир бях Жак Меланхолика; статична роля откъм действие, но пък произнасях прочутия монолог – „Целият свят е сцена…”.

Една от мечтите на всеки актьор, да изиграе герой в пиеса на Чехов, за мен се осъществи в сезона 1977/78 година. Във Варна на мен и Грациела Бъчваров повериха централните роли на писателя Тригорин и актрисата Аркадина в „Чайка”. Задачата ни бе предизвикателна, защото същите образи вече бяха талантливо пресъздадени в Младежкия театър в София от Иван Несторов и Йорданка Кузманова, а след това и в Народния театър – от Стефан Данаилов и Мария Каварджикова.

Талантливите братя Райкови създадоха във Варна самодеен състав “Щурче” към Дома на транспортните работници. Поставените от тях детски пиеси от Валери Петров се ползваха с шумен успех, през състава минаха бъдещите театрални звезди Мариус Куркински, Мария Сапунджиева. Участвах в поставената от тях детска пиеса – „Копче за сън” от Валери Петров, но последните ми години във Варненския театър са свързани с роли, които са ми особено скъпи. Сред тях е ролята ми в „Малки комедии” от Чехов; от този спектакъл и досега в главата ми е непокътнат монологът „За вредата от тютюнопушенето”.