Българската мадам Колет намира своя английски преводач и чака преиздаване и на български

Петя Караколева. Романът "Къщата сутрин", част първа от дилогията "Детството на спомените". Издателство: Светулка 44, 2014 (Първо издание: Военно издателство, 1987)

От английския преводач на романа, Нийл Скарт

От Гюмюрджина до Абърдийн:

Стоях така до вечерта, някой вечерно и прибиращо се тряскаше вратата, две племенничета, знам ли чии, се дърпаха за някакъв парцал, някой тихо подсмърчаше...мигове без контури, неуверени като нощно женско ,,не’’. Само козелът на леля Грозда стоеше като статуетка на самия себе си и по рогата му се търкаляха двете последни трохи на залеза.   

          "Къщата сутрин", роман на Петя Караколева, глава XXIX, "Трябва да допиша писмото", стр. 189

Такива изречения ме накараха да се опитам да преведа на английски език романа на Петя Караколева „Къщата сутрин“. Бях чул за книгата почти случайно – попаднах на рецензия на Владимир Свинтила, поместена в сайта Литернет. Заглавието на рецензията беше "Българската мадам Колет" и описваше романа така:

 „Това е една от най-хубавите наши прозаични книги и най-хубавата книга, написана от жена.“

Реших, че такава книга трябва да се прочете. Не беше лесно да я открия – романът беше преиздаден в малък тираж в 2014 г., писателката позабравена, но когато най-накрая успях, не бях разочарован. Имах чувство, че между страниците на тази книга читателят се среща с един игрив, дързък, необикновен женски ум, който намира нескучното във всяко нещо в нашия свят. В дъждовния, сивия Абърдийн в Шотландия  препрочитах всяко изречение на романа - за Гюмюрджина и за южния, родопския град, за тайнствения окоп в мазето на родовата къща и за всички войни, които се смесват там, балкански и световни, и се борих да ги отразя на английски. Обсъждахме множество детайли в имейл-кореспонденция между София и Шотландия с Лучка Николова, която се труди с неуморно постоянство творчеството на Петя да не се забрави. Лучка редовно се съветваше със сестрата на Петя - Тамара Караколева от Кърджали (за съжаление, вече покойница). И един ден в края на 2020 г. – най-вероятно дъждовен, Абърдийнски, стигнахме до финалното изречение - "Колко е тихо у вас.“

За "Къщата сутрин" - малко за сюжета и контекста на романа

Последните юлски изгреви са с цвят и вкус на гниещи кайсии, спомням си, в един юли вкъщи беше тихо, всички заминаха на море и тишината из стаите беше досадна като глуха старица, на която трябва да се вика, за да ме чуе, а викнех ли, преставаше да я има.

"Къщата сутрин", глава XXIX, "Трябва да допиша писмото", стр. 189

Действието на романа се развива в една семейна къща в един южен български град. Бащата е адвокат и голям любител на книги, а майката e учителка с прогресивни идеи, но с консервативни инстинкти. Имат три дъщери. Най-голямата дъщеря, Миле, е разказващият глас в романа. Средната дъщеря също е кръстена Миле по незнайни причини! Малката е Тони, "малката Тонка". Майката е очаквала да роди син, и затова в даден момент вижда едната или другата от големите дъщери като момчето "Милчо", и избраната дъщеря трябва съответно да носи момчешки дрехи и да се държи мъжки за известно време, докато ролята на син не падне върху сестра ѝ. Момчешката роля носи и предимства, и недостатъци.  Дъщерите не приличат на останалите членове на родата, и това буди подозрението на четирите лели, които ги подлагат на една "Инквизиция" редовно, като оглеждат  или опипват носовете им, краката им и т.н. Момичетата приготвят четирите много специфични кафета на лелите всеки ден, а лелите постоянно приготвят чеиза на момичетата. Момичетата саботират правенето на чеиза, но понякога идеята за брак ги блазни, особено малката Тонка, която прави два неуспешни опита за преждевременна сватба в хода на романа. Възрастта ѝ и даже ръстът ѝ рязко се променят нагоре или надолу по изненадващ начин и сватбите висят между реалност и нереалност за децата и за читателя.

- Любенето е като Брайловата писменост – в тъмнината опипваш с пръсти и разчиташ думи за неща, които съществуват, но ти като сляпа не си ги виждала никога...

"Къщата сутрин", глава XIX, "Нашият сестризъм и мама", стр. 135 

В  мазето на старата родова къща, освен нанизи лук и миши гнезда присъства - против обичайните закони на физиката (и не само!) - един голям, дълъг окоп, където живите членове на семейството като че ли съвсем естествено и без изненада виждат и чуват предците си, които в смъртта са обречени да повтарят и преповтарят направеното приживе в множеството войни, които са връхлетели района в първата половина на двайсети век и още по-рано. Войниците, повечето прости, добродушни селски момчета от различни балкански страни, често се объркват, защото всички периоди и войни са омешани в окопа, и трябва да помнят, че не могат да убиват или да бъдат убивани от някой воюващ в бъдеща или отминала война. Реалната история само увеличава бъркотията, защото бившите страни-съюзници са станали по-късно врагове в балканските войни. Най-дълбоките корени на рода, обитаващ къщата, се превъплъщават в грубия, косматия великан Карамана и невестата му Караманица. Те са принудени вечно да повтарят лудия си бяг в керван с роднини и съседи от егейския град Гюмюрджина, гонени от башибозуци, към българска територия, и малко след това, жертви на териториалните превратности във войните в района, да бягат отново в обратна посока. Мъртвите в окопа изпитват умора, скука и досада от вечните повторения на историята: вече им омръзва да убиват враговете си или да бъдат убивани по същия начин. Караманица, като една прамайка, всеки ден спира битките и атаките, "възвръща" войната и вика войниците от всички войни да седнат около простата ѝ трапеза, където рамо до рамо сърбат от боба с хляб, люти чушки и лук. Абсурдното във войната и войните се усеща много остро в тези сцени. Мъртвите усещат присъствието на живите в мазето, но са подозрителни към тях, особено "новите" мъртви, които имат нужда от време да свикнат със смъртта.

Голямото Миле, нашата разказвачка, много страда от непрѝликата си с бащата и, не успявайки да му прилича чрез имитиране на неговите навици и ретуширане на своята и неговата снимка с молив, решава да търси помощта на тандема Тим и Амуджата: тези дърводелци и дограмаджии функционират в местната общност и като детективи и лечители на душевните оплаквания, най-вече тези, свързани в народната психика с нечисти духове като устрели, самодиви, таласъми и т.н. Читателят ги среща още в първата глава на романа, когато се чуди дали не е попаднал в един разказ на Йордан Радичков. Обаче после се оказва, че романът има няколко съвсем различни жанрови и езикови тоналности и вампирско-таласъмската нишка е само една, най-вероятно с оттенък на пародия и дистанция: Тим и Амуджата използват такива приказки, защото според тях простолюдието по-лесно приема такъв вид обяснения и така по-лесно се "лекува" от психическите си неволи. Тим и Амуджата са от порядъка на Шекспировите шутове, които на пръв поглед говорят безсмислици, но се оказва, че всъщност са мъдри и проницателни. Разследването им за неприликата на момичетата все се отлага, докато се занимават с изчезването на несимпатичния, нечистоплътния Киро и черния фарс на тяхното "съдебно" изпитване на свидетели. Междувременно трите момичета минават през сладко-тръпчивите фази на порастване с изпити, срещи с приятелчета, въображаеми бракове, творчески влечения към фотографията и писането на разкази, но накрая Тим и Амуджата ги водят до ръба на окопа в мазето и посочват далечния силует на един далечен праотец. Там разказват легендата на неговия живот. Една трагична смърт в горния, нормалния свят се свързва с тази легенда и мистерията на приликата най-накрая е разнищена. Животът над и под земята в къщата притихва - засега. Първият том на трилогията приключва. Вторият том е романа "Свестен човек, ти казвам", където сагата на семейството продължава, макар и не в права хронологична линия разбира се, a „през кръглия ритъм на метаморфозите“ ("Къщата сутрин", глава XXVII, "Пак за моите лели", стр. 179). Животът на Петя Караколева приключва без тя да довърши третия том.

– Книгата е сбор от думи, а думите не разсъждават, думите разчитат на нашите разсъждения, за да станат част от разсъжденията на писателя, който всъщност сме ние сега, когато четем…

И с това ме подтикна към писането – аз да напиша книга, а татко да я чете и да стане част от мене или как беше там, и чрез еднаквите ни мисли да заприличаме един на друг; макар че тогава мечтата ми да напиша книга трябва да е била еднозвучна с коя да е детска мечта, например да изям наведнъж три големи сладоледа.

"Къщата сутрин", глава IV, "Предимството да си момче, предимството за си момиче", стр. 30-31

За живота и творчеството на Петя Караколева

Самотната аристократка на въображението:

"Писането не е наказание, то е божия благословия, подарък, пиршество на мисълта, бал на асоциациите... В писането е светът - малкият и големият, вътрешният и външният, истинският и измисленият... От писането човек пораства, сетивата му стават разстояния и години, деянията му стават маршрути на успеха или неуспеха, чувствата му се приравняват към едно същество с милиарди тела и чувства - човечеството..." 

Петя Караколева, из романа "Седем живи Марии" 

В своeто четвърто десетилетие, Петя Караколева е на високата точка на една блестяща творческа траектория: в Детската редакция в Българското Национално радио създава едно след друго предавания и авторски сериали, няколко от детските ѝ книги са издадени в голям тираж, една  даже е преведена на 7 езика, направени са куклени пиеси, спектакли, постановки, учебни помагала, грамофонни плочи и сценарии за анимационни филми по нейните текстове. Пише междувременно и за възрастни – тя не дели литературата на области: романи, стихове, разкази, новели. Изведнъж обаче траекторията е прекъсната от злобната проява на две коварни ендокринологични болести, Адисонова болест и тежък диабет, и Петя на 35 години се пенсионира по болест. Следват болнични стаи, мизерни квартири, битка за хляб и, с няколко изключения, пренебрегване на нейното творчество от българския литературен свят. Но тя остава блестяща писателка, въпреки всичко. Продължава да пише, сега за големите предимно, все по-дръзко, все по-космически – сякаш преградите на тесните и тъжните стаи, където живее, я предизвикват и тя приема предизвикателството. Докато не умира в 1997, само на 53 г.

Татко остави къса пауза - като покана за един влажен повей, забоден с водно конче за самия себе си, повеят бръмна от реката към нас и ни научи друго: предците, нашите мъртви, ако отказват да се разпилеят на прах в толкова войни и се връщат, не се връщат, за да не бъдат сами, а за да не останем сами ние, потомците, и да се вкоравим от гипса на забравата. Предрешената раздяла, която уж времето осигурява, е глупост, все едно, накрая се смесват с нашия свят, и то – за доброто ни…

... нашите мъртви не се отделят от нашия бряг, долавят плясъка на живите вълни при нас и това ги подтиква към предизвикателство – повтаряйки и повтаряйки в своето безвремие стореното приживе, те с всички сили се опитват да променят схемата на потока катастрофи, големи и малки, от своето приживе, с необичайни действия нарушават целостта на миналото и тия пориви ги съхраняват...

"Къщата сутрин", глава XIV, "Към Гюмюрджина", стр. 106-109

След смъртта на Петя, сестра ѝ Тамара се отдава на запазването на творческото наследство на сестра си. Ръкописите и книгите на Петя са драматично спасени поне два пъти: едни път Тамара ги изважда изпод купища строителни материали  в апартамента на Петя, където новите собственици правят ремонт. Друг път, няколко от книгите ѝ са изпратени от издателските складове към машините за претопяване в обърканите години на българския преход към капитализъм. Според Тамара е възможно самата авторка да е спряла издаването им заради предлагания ѝ от издателството обидно нисък хонорар. Била бедна, но горда и не подценявала собствения си талант. Обаче спасение пак дебне: за щастие бибколекторът вече бил запазил единични екземпляри за библиотеките.

Моят призив като читател и преводач е да спасим тези блестящи творби още един път, третия път: от затрупване с отпадъчните материали на времето и времената, на конюнктури и моди – тези книги никога не са били на времето си, а извън времето, и затова не са остарели. Те остават модерни като стил и изненадващи като мислене и светоглед. Нека  да ги спасим и от претопяване в машинарията на забравата, на безразличието и безпаметността!

Това са много български романи: имат дълбоки български корени – в Егейска Тракия, в Родопите, в битките за Освобождението от турско робство. Минават и през почвата на българския фолклор и народните поверия, през родовата памет за балканските и световните войни, а върховете им са чак в космоса или в най-редките атмосфери на въображението. Обаче най-важното е, че се разлистват в наше време, в познатото ни ежедневие, където подрастващи момичета имат да пишат домашно, досаждат им възрастни роднини с добронамерените си натрапчиви мисли, където смешно, но жестоко се карат със сестрите си. Момичетата искат адидаски и касетофони, срещи с момчета и приказни сватби, и също така да правят най-интересните, най-оригиналните снимки, макар и още не за Инстаграм. Нашето време и нашият свят, където работещи майки трудно съчетават ролите си като професионални жени, майки и съпруги, които са разкъсани между прогресивните си възгледи и консервативното си възпитание. И където бащите много искат да говорят с дъщерите си откровено за всичко: за интересни книги, за същността на истинското приятелство, за истината за предците и за смъртта, но за съжаление са учили през целия си живот, че не е много прилично да показваш чувствата си. И така пропускат мимолетния миг, когато могат да станат наистина приятели с децата си преди възрастта или смъртта да ги е отдалечила невъзвратимо. И още по-важното: романите на Петя Караколева свързват тези различни пластове леко, игриво, остроумно, смешнотъжно, като фугите, шевовете не се виждат. Без да се напрегнем, усещаме колко фантастично, колко изненадващо е всъщност уж обикновеното, ежедневното – слънцето, дъждът, кафето, мастиката, гроздето, небето, млякото, мазето - и колко са ни всъщност близки, някак странно познати онези далечни мъртви, страдащи от скуката на вечността, от почти тоталната неподвижност и негъвкавост на изживяното минало – но все пак стремящи се с космическo неподчинение и опълчване да поправят, да променят най-малката гънка на направеното приживе.

Петя Караколева успява да вникне в перспективата на мъртвите, на предците, на децата, че и на предметите, стихиите и сезоните даже - само с подвизите на въображението и емпатията, без да се прибягва към религията, езотериката, парапсихологията, мистиката: тя показва, че литературата, и изкуството изобщо, е по-фин инструмент за разбиране на живота и света ни от всички гореизброени.

Слънцето хвърляше отгоре една юнска въдица и улавяше лелите ми, коя за бузата, коя за голия лакът, после те оглеждаха зачервеното и му се усмихваха; моите лели инквизиторки, абсолютни слънчеви деца, решили да въведат ред в безредията на доброто и злото.

"Къщата сутрин", глава ХХI, "Пак за моите лели", стр. 148