Списание "Философски алтернативи" 5/2021

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 5/2021

Тема на броя: Ракурси към естетическото

Водеща: Иванка Стъпова

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Категориите на естетиката: класическо и ново

. Силвия Кръстева – Способността за съждение при Кант и категориите на естетиката. Естетическото съждение

Образи на човека: между бога, дявола и робота

. Миглена Николчина – Дойде човекът, който не е човек: философия на антропологическата митница
. Нина Димитрова – Метафизика на светлината – М. Булгаков и Н. Райнов (литературно-философски образи на Христос)
. Иванка Стъпова – Следи от стъпките на дявола (Николай Райнов като предшественик на българския диаболизъм)

Измеренията на естетическото в преводите

. Ноел Керъл – Разбиране на изкуството

Светът на изкуството: мнения и съмнения

. Иван Свиленов Стефанов – Светът на изкуството от 60-те години на ХХ век и (не)завършената модерност
. Николина Делева – Съвременно изкуство и морал – проблеми на оценката
. Валентин Ангелов – Цивилизаторската мисия на изкуството

Живописта – лице на естетическото

. Вяра Попова – Влиянието на фламандската (маслена) живопис върху венецианската школа. Приемници и последователи
. Галя Йотова – Живопис и страст. Особености на интерпретацията в творчеството на италианската художничка от XVII век Артемизия Джентилески

Естетизация на убийството: между любовта и моралния дискомфорт

. Пламен Антов – Обичам ги, затова ги убивам, после ги описвам с любов. Ловът, или диалектика на убийството – Случаят „Емилиян Станев“

Духът на есето

. Татяна Батулева – За детството и старостта. разминавания и пресечни точки

Обещаващи и вдъхновени дебюти

. Ерина Кръстева – Красотата в силата / Силата на красотата: естетика и семиотика на индексите в плаката „Точка на баланс“

Естетиката в книги и форуми

. Нонка Богомилова – Знаменити произведения на Шелинг в превод на Генчо Дончев
. Татяна Батулева – Пътешествие върху облак (отзив за книгата на Вяра Попова „Облачен архив“)
. Ива Куюмджиева – Методи за архивиране на облаците (Рецензия за книгата „Облачен архив“ на Вяра Попова)
. Силвия Борисова – Aisthetikos: Шеста конференция по естетика и философия на изкуството в памет на професор Исак Паси

Новата пета книжка на списание "Философски алтернативи" обединява ракурси към естетическото от регистъра на естетическите категории, през образа на човека между инферналното и небесното, до „светът на изкуството“ (Данто) и живописта.

В началния блок доц. Силвия Кръстева си поставя задачата да проясни мястото и ролята на способността за съждение в трансценденталната философия, като изхожда от предпоставката, че признаването на автономността на тази способност открива нови пътища и начини на познание, разширявайки обема на възможния опит. Тя трябва да „съгласува и активира познавателните способности“ (с. 8). Естетическата способност за съждение е основният орган, разкриващ нашето „свръхсетивно назначение“, т.е. има главна роля за човешкото себепознание. Естетическото намира ярък израз в силите на самоинициирането на субекта и пресъздаването на обекта. Тяхната привилегирована роля се състои в преоткриването на архетипни структури на образцова оригиналност.

Статията на проф. Николчина се спира на творчеството на българския писател от 30-те години на ХХ век Светослав Минков. Работната хипотеза е, че жанрът на Минков е „наративен кубо-футуризъм“, в който се тълкува идеята за сянката и автоматичният двойник на човек – антропологичната роботика. Жанровата неопределеност и „цитирането на стилове“ създават от текстовете на Минков предизвикателство пред критиката. Хофман, Чапек и Андерсен са част от тези стилове. На йерофантите на черната магия огледално отражение са модерните зли творци-инженери. Авторът проследява историята на авангардно-футуристичната идея за роботите от човекоподобните конструкции до теле-техно-механическата стандартизация на светогледа чрез човекозаместители.

Проф. Нина Димитрова предлага в един продуктивен съпоставителен анализ сравнение между литературните образи на Христос у М. Булгаков и Николай Райнов. Авторът предлага един умерен, разбиращ прочит на гностическите корени на двете съчинения през призмата на традицията на светлинната метафизика. От друга страна, съзерцанието на светлината у Райнов не остава в рамките на интелигибилната метафизика, а се разгръща в екстатичното сливане на субект и обект в теософската мистика. За разлика от традицията на Ареопагитския корпус тук светлината се намира „латентно в аза“, който иманентизъм напомня за Просвещенското отричане на трансцендентната Светлина. Постепенно се преминава от метафизиката към митологията на светлината. Статията за мен беше интересна с това, че ми напомня за един особен и незабелязан аспект на диаболичното, а именно представянето му в бяла дреха, в образи на светлина: „и не е за чудене защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината“ (2Кор.11: 14). Коментира се и онтологическия статус на покоя, в който е настанен Майстора от романа на Булгаков. В крайна сметка и Райнов, и Булгаков споделят една и съща апокрифно-гностическа ниша.

Различните нюанси на инферналното и прелъстяващата сила на диаболичното, която отделя душата от светлината на живота, е предмет на рефлексията върху творчеството на Николай Райнов при проф. Иванка Стъпова. Дисоциация на личността, обърканост и безпътица са част от измеренията на онзи мрачен свят, в който имат власт духовете на отрицанието. В статията се привеждат редица позовавания, в които се очертава диаболичният жанр в поетиката у Райнов. Авторът анализира контекста на възникването и формирането на българския диаболизъм откъм рецепцията на романтизма и модерната разколебана идентичност на човешкото у човека. Сблъсъкът между високите поетически идеали и сивата действителност обяснява задълбочаващата се криза на идентичността. Идеята за двойника открива ядката на злото, тъй като именно в прикритостта и хищническата мимикрия се таи лукавата интенция, на която в литературата, както у Райнов, могат да станат носители дори делнични вещи (магията).

Текстът, предлагащ съвременен прочит на философия на изкуството, обсъжда каква е естетическата преценка като независимо от харесването отношение към художественото произведение. На първо място се разяснява дефиницията за изкуство „въплътено значение“, какви са основанията и границите на приложението ѝ. Такава дефиниция обаче не ни позволява да се изказваме за критерия на доброто изкуството, от друга страна, то не е приложимо към произведенията „без значение“, такива каквито съзнателно се стремят към десеманизация (desemanization) на посланието, като саморазрушаващите се художествени произведения. Този тип преценка за разлика от харесването е разчетена върху Хегело-Дантовата телеологическа дефиниция за творбата: всека творба търси адекватни изразни средства, за да постигне съответстващата на целта си форма. Този подход авторът нарича „цененето като премерване“ и изрежда неговите предимства пред „цененето като харесване“ (с. 64). „Тези три ресурса – художествената категория, контекстът и авторовата интенция, – които използваме, за да определим целта или целите на творбата, разбира се, могат да ни подведат, но когато се комбинират, те ни дават сериозни основания за достигане до идеята (идеите) и/или целта (целите)“ (с. 65).

Иван Свиленов Стефанов застава зад тезата, че институционалното обяснение на неконвенционалните произведения на изкуството е много по-продуктивно и казващо, отколкото самото размито „квалифициране“ на тези творби като „постмодернизъм“. Първата категоризация на авангардното изкуство всъщност принадлежи на критиците от 60-те години, с оглед на което се коментира тезата на Лиотар за паралелното развитие на модерност и постмодерност. Институционализирането е край на художествения проект, доколкото то е знак за историзация (с.81). Това накратко означава, че се е формирал нов свят на изкуството, който по никакъв начин не заменя модерността, а почива върху рефлексията върху нея.

Статията на Николина Делева трезво поставя съвременното аксиологическо съзнание между Сцила на „морал без етика и изкуство без естетика – това е парадоксът на днешното време“ и Харибда на „няма противопоставяне на етично и неетично, а на една етика срещу друга етика“ (с. 86). В такава ситуация нещо функционира като ценност само в рамките на конкретна система за легитимация, докато в друга система или културен код същото се оказва анти-ценност. Авторът обсъжда два подхода към схождащите се етически и естетически ценности в художествената творба. Първият е т.нар. автономизъм, който настоява, че художественото произведение е отвъд доброто и злото, ирелевантно на етическите ценности. Той не вменява във вина на артиста всички негови спонтанни и несъзнателни пориви и страсти, които се изобразяват в художественото произведение, а изолира моралните оценки до сферата на интерпретацията у реципиента. За автономизма моралното обезпечаване на творбата ще я лиши от богатството на художественото ѝ съдържание. Противно на него, подходът на „морализма“ изтъква соцално-етическия отзвук на творбата върху реципиентите. Привържениците му говорят за опасността от „морално опетняване“, което художественото произведение може да предизвика. Под това се разбира активизация на тези склонности у личността на реципиента, които са с негативни последици за моралното му поведение, особено когато липсва критическа и етическа дистанция спрямо възприеманото. Освен тези два подхода намираме място и за средния път на моралния релативизъм, а в заключение авторката търси епистемологически и онтологически критерии за реалността на изкуството отвъд политическите и икономическите му подмени.

Валентин Ангелов обръща вниманието ни към потенциала на изкуството да преобразява социалните отношения, към една утопична тенденция, която естетиката следва още от древността. Едно представително направление, което се опитва да реорганизира пространството на човешкото обитание, е конструктивизмът. В неговия художествен проект влизат всички предмети от делничното и като цяло той се превръща в жизнена стратегия. Краят на изкуството конструктивистите виждат в заличаване на границата между условно и действително. Още Шилер и Шелинг подчертават значението на естетическото възпитание за формирането на културното самосъзнание на нацията и нейното бъдеще. Особено показателен за духа на конструктивизма и символизма в България е призивът към преобразяване на света чрез изкуството у Иван Грозев. И не на последно място, Херберт Маркузе също вижда в изкуството единствената „панацея, която ще хуманизира околната жизнена среда“ (с. 114).

В статията на Вяра Попова се проследява приемствеността между италианския маниер и фламандската маслена техника и неговата по-късна модификация. Ландшафтният анализ на стила и формата, сравними в живописта между двете школи, стават експериментална база за невронауката в областта на естетическото възприятие. „Ако Флоренция е под властта на формата, линейността и перспективата, то Венеция е в обсесията на цветовете и господството на водната стихия, обхващаща хоризонта отвсякъде“ (с. 122).

Галя Йотова надниква в живота и творчеството на една ренесансова художничка с намерението да представи чрез творчеството ѝ отзвук от съвременните проблеми около автономността и свободата на женското присъствие.

В статията върху „нравствения дискомфорт“ от смесването на противоположни влечения у Емилиян Станев – това да се любува на птиците и дивия свят и да ги ловува, Пламен Антов намира по детски наивната игривост у писателя. Двата начина на отнасяне към обекта – хващането, хватката и милването, докосването, не се изключват според автора, а пребивават смесено. Формулировката „невинна жестокост“, която описва някои прояви на детската игра, както твърди и Фройд, е психологическо смесване и неразличимост между добронамереното чувство и тъмната наслада. Оттук Картезий, Фройд, Ницше и Адорно виждат в детето мост от животното към човека. Следователно, самият Станев се оказва „непораснало дете“ (с. 147). Тезата за собствената му раздвоеност Станев свежда до следното: „онзи, който не е способен да извърши зло, не може да разбере доброто“ (с. 150). Но ако осъзнава, че е способен, трябва ли да продължава да го върши? Следва фройдисткият прочит на освобождаване от вината в акта на символно отместване.

В статията на проф. Батулева си дават среща детството и старостта, за да се очертае симетрията между наивността на желанието простодушно да прегърнеш света и преодоляването на вътрешната раздвоеност и конфликт. В срещата на детството със старостта се затваря кръга на наративната идентичност: самият себе си като някой друг, наподобяващ празнично възвръщане към началото, sacra.

На следващо място е опитът да се спряга красотата и силата в хиазъм на силата на красотата като се предпочита семиотичната гледна точка. Оттук Ерина Кръстева се впуска в детайлен индексален анализ на изкуството на плаката. Естетиката на модерната жена трябва да съчетава сила и красота: „Общият баланс между красотата и силата отвежда към завършена красота“ (с. 175).

Естетическият брой на списание „Философски алтернативи“ (5/2021) завършва с преглед на преводаческата дейност на Генчо Дончев от Нонка Богомилова, две рецензии на книгата на Вяра Попова „Облачен архив“ – от Татяна Батулева и Ива Куюмджиева, както и представяне на шестата конференция по естетика, посветена на Исак Паси, от Силвия Борисова.

Д-р Галин Пенев