Издания / премиери

Списание „Философски алтернативи“ 5/2020

Тема на броя: Mодалност и фигура

Списание „Философски алтернативи“ 5/2020

 

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 5/2020

Тема на броя: Mодалност и фигура
Водещи: Силвия Борисова и Кристиян Енчев

 Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

 

Историко-философски ракурси към понятието фигура

. Камелия СпасоваИсторичност на понятието фигура у Ауербах
. Силвия Борисова – Фигурата на гения: варианти на граничност
. Морис Фадел – Отвъд фигурата

Онтология и поетика

. Десислава Дамянова – Креативната потенция в даоизма като онто-поетическа корелация
. Чавдар Димитров – Емоционално-наративното съществуване

Хайдегериански медитации

. Ясен АндреевDie Seinsfrage съгласно неговото материално и формално значение. Предисловие към превода на студията на Доротеа Фреде Въпросът за битието: Хайдегеровият проект
. Доротеa Фреде – Въпросът за битието: Хайдегеровият проект (Превод: Ясен Андреев и Стефан Димитров)
. Владимир Раденков – Може ли светът да бъде споделен? Хайдегеровото разбиране за света и различните начини на неговото „обитаване“ и споделяне в автентичната и неавтентичната екзистенция

Трансцендентален идеализъм

. Силвия Кръстева – Модалността на съжденията при Кант и преходът към чистата трансцендентална схема
. Илиана Илиева – Генезис на идеята за вътрешен усет в ранната философия на Шелинг

In memoriam – Андрей Лешков

 

Тематичният пети брой на списание „Философски алтернативи“ беше замислен като тематично продължение на един отдавна излязъл брой – 2-3/2017, озаглавен „Потенциалност, метафорика, метафизика", носещ идеята да срещне автори от различни дисциплинни полета и да разшири мисленето за метафората откъм потенциалността, с податки към метафизически тип осмисляне на метафоричната потенциалност – един изключително плодотворен нов концепт. Настоящият брой поставя въпроса за фигурата (надскачайки по този начин спорния момент дали метафората би могла да заеме по безвъпросен начин надредна позиция и да бъде считана за „фигура на фигурите“; едно е да привилегироваме фигурата метафора, съвсем друго – да въведем в играта въпроса за движението и отклонението в една по-обща спрямо фигурите перспектива и дори с цената на търсенето на концепт, който да спрегне отклонението като такова вътре в питането за условието за възможност да мислим потенциалността на смисъла на езиковите структури въобще, заедно с евентуалните трансгресивни линии на отваряне за едно „казване/мислене повече“) като медиатор между литературата и философията. Тематичните блокове, в които са групирани текстовете, носят следните заглавия: „историко-философски ракурси към понятието фигура“, „онтология и поетика“, „хайдегериански медитации“ и „трансцендентален идеализъм“. Сред въпросите, които биха откроили авторските гледни точки в броя, биха могли да се напишат следните: 1. Безформеното – достижима или недостижима за фигуриране фигура? 2. В какви планове са съотносими литературната фигура и философската фигура? 3. При какви условия можем да мислим хетеросимултанност на времена в литературната фигура? 4. Има ли фигура, която би могла да свърже естетически опит с модална онтология? 5. Какъв модален израз в езика е възможен за битийните модуси?

 

В студията на Камелия Спасова понятието фигура се разглежда като овъзможностяващо за критическите прагове на засрещане между поетическото и политическото. С оглед на тези прагове е важно да се отбележи протичането им в променливата крива на протичащото време (хронос) и във въплътеното време на събитието (кайрос). Динамизмът на понятието при Ауербах лежи върху фигурален реализъм (с политически импликации) – осъществява се връзка между конкретни лица/събития в режим на извънредно контекстуално време. Въплътеното време се отнася до фигурата в динамичен режим: в нея се съдържа хетеросимултанност на времеви пластове (по Боян Манчев) или, казано другояче, фигурата указва към собствената си времева транс-форма (по Дарин Тенев) – това обаче е една възможна дискурсивна линия, която би могла да се развие в диалогичен режим със съответните текстове на въпросните автори. „Историята през фигури“ неразривно носи кайросно измерение – Спасова заявява: „Историческото протичане кристализира във фигури, но това застиване е винаги отворено към едно следващо преконфигуриране и превъплъщаване, доколкото въплътеното време не е никога докрай въплътено“.

В статията си Силвия Борисова разглежда етимологията на думата „гений“, неговата роля като гранична фигура при Кант и Шопенхауер и в областите на изкуството, науката и философията; преминава през Гадамеровата критика на Кантовото разбиране за гения, както и през Иполит Тен и Лукач; поставя въпроса за условията, при които геният става маргинал. Статията оформя три схематични блока: 1) в първия от тях се разглежда гениалността като специфично умение и обхваща широката рецепция на Кантовата идея за гения в романтизма на ранния 19 век; 2) вторият блок обхваща позитивизма, обективизма и социокултурното съзнание – там гениалността не се разглежда като специфично умение; 3) третата блокова схема има диалектически, динамологичен и историзиращ характер. Според Борисова, Кантовото разбиране за гения по един или друг начин дава повод за интерпретация („мислене повече“) по посока на всяка от тези схеми. Така се проиграва на методологическо метаравнище и Кантовата дистинкция между схема и символ, между идея на разума и естетическа идея.

Морис Фадел разглежда понятието за буква по отношение на фигурата. Като основа на анализа на буквата са взети изследвания на късния Пол де Ман – известен като теоретик и апологет на фигурата – като е откроен един интересен обрат при последния. В късното си творчество, твърди Фадел, Де Ман се заема по-скоро с критика на фигурата, но в парадигма, която е коренно различна от традиционните разбирания за съответствието между език и емпирична реалност. В своята материалност буквата остава скрита: ние оперираме с нея в плана на израза, но когато минем отвъд знака сам по себе си, където буквалното се съотнася с фигуративното, влизаме в досег с „непомерното за нас – възвишеното“. Буквата, взета само като отпечатък, е „разфигуряване на фигурата“: това означава и разрив с алегоричния модус на езика. Критическата позиция на Де Ман върху фигурата, съгласно която естетическото преживяване на литературата е възможно и без фигури (или: изхвърляне „зад борда“ на фигуративния потенциал в края на криминален роман, където се дава еднозначен отговор на въпроса „Кой е убиецът?“), прави възможна срещата, по думите на Фадел, „с една ясна реалност отвъд репрезентацията“.

При Десислава Дамянова срещаме непонятното, неизказуемото, неосезаемото, непредставимото напълно – все имена на едно и също, изначално основание; същината им може да бъде търсена в синтеза на поетически и онтологически опит при Хайдегер. Поетът улавя резонанса на „всички неща-и-същества“ с вселената при общуване с космическия ритъм. Автопойетичните ресурси на адепта се изразяват в преобразуване чрез конструктивен акт на его-то, на ставане на част от цялото, при което преобразуване е следван „самообразът“ като същностно основание. Взаимното проникване на нещата и съществата се извършва в „свободен поток на естествените потенции“, достъпът до който е възстановим при отказ на субекта от позицията на трансцендентален наблюдател. Така онто-поетическата корелация се оказва свързана с принципа: „да виждаме нещата така, както те биха „погледнали“ на себе си“.

Чавдар Димитров разглежда ролята на афективността с оглед на феномена „вкорененост в свят“: там съществена роля играе потенциалната наративност. Проблематиката на текста на Димитров засяга различни битийни модалности откъм субекта като отговор на връхлитащото го неопределимо трансцендентно „нещо“. Социалността се разглежда като изначално „разположениева“. Тук въпросът за границите на аз-ността опира до афективните модалности в конкретен опит, където настъпва разлом между себеразбиране и заявена позиция.

Ясен Андреев, който заедно със Стефан Димитров направи специално за този брой превод от английски език на студията на Доротеа Фреде „Въпросът за битието: проектът на Хайдегер“, написа и обширен предисловен текст. Предисловието на Андреев към превода на студията е в границите на представяне на особените позиции, които Фреде заема спрямо два съществени проблема: (1) фиксирането на комплексния смисъл на Seinsfrage, с оглед на собственоприсъщо и нередуцируемо онто-семантично измерение, възпира разглеждането му в негово съдържателно значение; (2) този за различните интерпретативни подходи към кардиналното изложение на фундаментално-онтологичния проект в Битие и Време и тяхната критична оценка. (Доротеа Фреде, съгласно приложената от Андреев биографична бележка, е известна с приносните си трудове в областта на античната и феноменологичната философия. Редовен член на Академията на науките на Гьотинген, на Американската академия на изкуствата и науките, на Wissenschaftskolleg zu Berlin, пръв председател на Обществото за антична философия – Мюнхен, бивш редактор на Архив за история на философията както и на Hypomnemata, Изследвания върху античността и нейния последващ живот.)

Аристотел, подчертава Фреде в своята студия, е „метафизичен реалист“: „той разграничава толкова значения на „битие“, колкото са и категориите на нещата“, „разглежда категориите като разграничения, съдържащи се в природата на самите неща“. Тези категории ни поставят в „пасивен модус“ на определяне: те нито са схеми на природата, нито пък са наши вложения в нея. Аристотеловият фокус върху субстанциалността на битието, пише Фреде, е предизвикателство за Хайдегер, търсещ собствен път за преодоляването на традицията. Доколкото, според неговата критика на психологизма, не е възможно да се намери разрешение на въпроса за смисъла в едно емпирично наблюдение на съставляващ мисленето ни психичен процес, става легитимно да бъдат анализирани мисловни съдържания отделно от психичната действителност, към която те се отнасят. Хайдегер следва Дънс Скот в отхвърлянето на възможността за проста кореспондентна теория за истината, съгласно която мисленето би отразявало реалността. Така става значим въпросът за съответствието между „областта на значението и реалния предмет в света“, за предметната значимост в контекстуална зависимост от нашето разбиране и дейност. Тези ходове дават зелена светлина на тезите, развити от Хайдегер в „Битие и време“, между които и многократно подчертаваната теза, че „всички онтологични твърдения трябва да намерят своето 'онтично потвърждение'“. Хайдегер, отбелязва авторката, така и не осъществява, според първоначалния замисъл на „Битие и време“, преход от „подготвителен фундаментален анализ“ на битието на Dasein към обяснение на това как времето задава „трансценденталния хоризонт за въпроса за битието като такова“. Какво прави този замисъл трудно осъществим? Фреде отговаря по следния начин: „Dasein предоставя достъп до битие в разбирането, доколкото в разбирането разкриваме битие, но нашето разбиране нито е тъждествено като такова, нито създава битие“. Така Dasein остава „ограничено до „пасивната страна“ на битието“.

Владимир Раденков поставя фокуса си върху това, че битието при Хайдегер може да бъде разглеждано, по подобие на Хегеловото всеобщо, като „самочленяща се съчлененост“, като „самоотнасяща се тоталност“, „също и върху различните начини на неговото „обитаване“ и споделяне в автентичната и неавтентичната екзистенция“. В първата част на студията Раденков излага базисни понятия от „Битие и време“. Втората част представлява прецизно детайлизирана интерпретация на анализа на околния свят (Umwelt) на Хайдегер. Тема на третата част са съществени за различаването между автентичния и неавтентичния начин на бъдене-в-света понятия. В четвъртата част – явяваща се основна за студията – са предложени доказателства на тезите: 1) споделения с другите като „съдържателно“ изтълкуван околен свят „представлява „органично“ учленен хоризонт на една „типична“ и устояваща екстатична ситуираност“; 2) може да се говори за „превключване“ между автентичната и неавтентичната екзистенция като два различни и съпринадлежащи си модуса в цялостната екзистенциална структура.

Силвия Кръстева застъпва тезата, че Кант дефинира модалността по нов спрямо предшестващата го традиция начин с това, че става дума за четвърти категориален клас, заедно с тези на количеството, качеството и отношението, като поставяне в съждението на „отношението към мисленето изобщо“. Кръстева демонстрира това ново дефиниране като логически път на съждителната система и последователното описване на прехождането през различните видове съждения, съответни на категориалните класове. Общата схема на модалността, съгласно авторката, се характеризира със своята  осъществимост като „най-сложната и обхватна постройка на съждението в неговата собствена съждителна област“. Преходът от Аналитиката на понятията и Аналитиката на основните положения в „Критика на чистия разум" е невъзможен, според една от основните тези в текста, без тази най-обща схема на модалността. Генерализацията на тази схема в чистата трансцендентална схема отговаря, според Кръстева, на „най-важната задача на трансценденталната логика: изграждането на разсъдъчния предмет в логическата форма на синтетичните съждения a priori“.

Илиана Илиева разглежда вътрешния усет в ранната философия на Шелинг като специфичен познавателен път, който има за цел да концептуализира чистото философско познание. Илиева открива в корпуса на немската класическа философия референции към философиите на Кант и Фихте откъм „абсолютно просвещенския характер“ на тази традиция. Идеята за вътрешен усет като „априорна необходимост на чистото мислене“ е експлицирана от авторката на метафизическо равнище посредством проследяване на посочените парадигмални връзки в немския идеализъм.

*

Вместо финал бих предложил една бележка, с която да фиксирам теза, способна, надявам се, да отвори дискурсивно поле за среща на авторските позиции.

Мисленето на тялото като образ-тяло – „многослоев“, „хетеросимултанен“, „чудовищен“; „люспесто тяло, конгломерат от повърхности“ (по Боян Манчев) – отвежда до естетическата идея на Кант, спрямо която езикът търпи крушение. Всяко ставане-Х се разгръща между безпределното отваряне, разгъване на образ-тяло и свиването на образа-тяло до точка на невъзможност; това е точката на преустановения, блокиран наратив в стените на невъзможната фигура: вгъване на повърхностите в една точка. Фигурирането спира във фигура, но това не е окончателно; с това само се фиксират две идеални крайни позиции, полюси, между които е възможен преход. Фигурирането – ставане-Х – води до „свиване“ („стриктура„) в близост до определена фигура, съответстваща на понятието, към което се стреми фигурирането – формиране на илюстрация/пример, – но съпротивата от страна на недостижима за фигурирането фигура (безформеното, невъобразимото) взривява примера, оперирайки върху неуспешността му, и го отваря към интерпретативен модус на изобретяване.

Доц. д-р Кристиян Енчев

 

Автор: Сп. Философски алтернативи
08.12.2020 г. 16:09
Посетено: 958
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/32075-spisanie-filosofski-alternativi-5-2020