Издания / премиери

Списание „Философски алтернативи“ 4/2020

Тема на броя: Естетиката като цвят, живот и съвест

Списание „Философски алтернативи“ 4/2020

 

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 4/2020

Тема на броя: Естетиката като цвят, живот и съвест
Водещи: Иванка Стъпова и Силвия Борисова 

Броят се издава с финансовата подкрепа на НФ „Култура“

 

Перспективи към онтологическата „минимална разлика“ в изкуството

. Иван Стефанов – Художествената кариера на кича
. Кристиян Енчев – „Сляпото петно“ в индексикалните аналогии на опита (Тезиси към поетиката на разколебания образ)
. Галин Пенев – Визуално пространство и илюзия
. Никифор Аврамов – Частичност, цялост и изкуство

Измерения на естетическото в изкуството и културата

. Галина Декова Пластичното и езикът на безусловното в „История на пластичните изкуства“ от Николай Райнов
. Емануела Янева – Естетико-политически дискурс: репрезентация и режими на видимост
. Митко Марков – Идеологии за тялото и пола във философската естетика и култура през ХХ век 

Граници на твореца и творбата в различни художествени направления

. Красимир Делчев – Немиметичното начало в хибридната художествена онтология на френските „нови реалисти“
. Liana Galabova – Between Third and Fourth Dimensions: Sculptural Forms in Eastern Orthodox Christian Church Art
. Вяра Попова – Предварителни дистинкции за разбор при лендарт
. Николина Делева – „Изкуствата на тялото“: автор, творба, публика

Нови преводи

. Ян Асман – Теорията на Карл Ясперс за осевото време като евристика при анализа на култури (превод Иван Попов)

250 години от рождението на Г. В. Ф. Хегел

. Николай Михайлов, Симеон Василев – Хегел и журналистиката

100 години от смъртта на Фридрих Ницше

. Дани Котев – Естетически светоглед. Ницше – Дионис

Естетиката в книги

. Силвия Борисова – Естетика на сатиричното „Противоборство“ от Дилян Бенев

 

Брой 4/2020 на списание „Философски алтернативи“ – издание на Института по философия и социология при БАН – е посветен на естетиката, онази всепроникваща ефимерна реалност на човешкото същество и целия му свят, шестваща в цветовете-празници на зримото – било природа или изкуство; в пластичността, от разколебаванията на образа и тялото до отказа им да бъдат принципно миметични и докрай представими и уловими в примката на материята и историята, защото животът е нервът на това убягване; в преображенията на пространството според вътрешната ценност, вяра и цена – като златен фон, всепоглъщащ в своята ангеличност малките здрачни фигури на светиите в предния план на иконите, като премълчана сакралност в християнските традиции на триизмерното ваятелство или като игра на форми и текстури в чест на преходността и вечността на природата. Пазейки всички тези нюанси, хармонии до дисонансите, симетрии до безмерното, реалността на естетиката е затова и жива съвест на сетивното и неговото друго, постоянно оттласкващо се обаче все от него.

Първият блок въвежда в онтологическата differentia minima в изкуството: била тя художествен кич, „сляпо петно“ в индексикалните аналогии на опита, пораждащо разколебани образи, перспектива на християнския поглед, преобръщаща плановете на визуалното пространство, или пък частичност и фрагментарност, категориално противопоставяща се на целостта в изкуството.

Иван Стефанов посвещава статията си на генеалогията на кича в изкуството през втората половина на ХІХ век и заедно с това – на потенциала на кича да демократизира и прави достъпно дори и най-„високото“ и „елитарното“ изкуство, захранвало се дотогава от митологията, религията, философията и политиката. Кичът като нов естетически феномен се настанява като отговор на търсеното от изкуството ново приближение към реалността и всекидневието и така „се превръща във вътрешен, естетически иманентен елемент на цялостната система на изкуството“.

Изхождайки от предпоставката, че кинестетичната активност е „несекваща иманентна трансцендентност“, текстът на Кристиян Енчев промисля афективната природа на интенционалната импликация и транзитивната интенционалност при съгласуваните възприятия на субективността. В този контекст техниката, интендирана и екстериоризирана, е онова „сляпо петно“, което винаги убягва на гледната точка. Затова и нямаме досег и поглед за самия образ, а винаги само за онази „невъзможна възможност“ на образа. Така индексикалната история на опита е низ от децентрирани индексикални аналогии: „разколебани образи“, надхвърлящи чистия мимезис по силата на живяното и афективно усвоявано хабитуализирано пространство.

От своя страна анализът на Галин Пенев е посветен на неевклидовите характеристики, осмислящи визуалното пространство и възприятията за него във всекидневието; оттук и на извода,  че изкуството и философията споделят една и съща цел в разкриването на неочаквани профили на нещата.

В последната статия в блока Никифор Аврамов разглежда от позициите на една метафизика на изкуството категориите частичност и цялост в качеството им на „светогледни и интерпретативни насочености, които полагат собствената си предметност“ в констелацията на дух, хаос и ред.

След очертания фундаментален хоризонт на онтологията и метафизиката на изкуството вторият блок се впуска в изследване на различни измерения на естетическото в изкуството и културата като пластичното, безусловното, политическото, репрезентативното, тялото и пола.

Галина Декова разглежда в изкуствоведска перспектива понятието пластично, водещо при концептуализирането на българското изкуство на целия ХХ век и станало емблематично с програмната 12-томна „История на пластичните изкуства“ от Николай Райнов. Подобаващо внимание в програмния хуманитарен труд на Райнов е обърнато и на понятието безусловно и на неговия „език“, белязал българската пластика на миналия век.

Текстът на Емануела Янева дава системен прочит на амбивалентното отношение между изкуство и политика в рамките на естетико-политическия дискурс, като има за отправна точка разглеждане на нормативните принципи в основата на трансформативната функция на изкуството спрямо политическата действителност. Полетата на естетическото и политическото са последователно артикулирани и репонятизирани през оптиката на идеите за разпределението на сетивното (Жак Рансиер) и за естетическата репрезентация (Роланд Блейкър).

Мъжката голота като проблем на философската естетика и философия на културата е предмет на изследването на Митко Марков, контекстуализирано около обособяването на философия на тялото и пола през последния век. Тезата на Марков е, че наследената от елините тема претърпява ред трансформации с промяната на естетическото възприятие под диктовката или диктата на философските и политическите идеологии и в резултат съвременният „канон“ относно мъжкото тяло е сума от множество фактори, предшестващи и наследяващи възхода и падението на тоталитарните фашистки режими, спорта като културен феномен и движението за освобождение на хомосексуалните мъже.

Третият блок е тематично ориентиран вече към излаза на естетическото в плът и материя в различни направления на художествеността и границите, поставени в тях пред твореца и творбата.

Красимир Делчев прави аналитичен разбор на изкуството на френските „нови реалисти“ през призмата на своеобразната „художествена онтология“, която техните акции, пърформанси, инсталации, но и по-конвенционални творби изграждат като заряд и верую. Хибридният характер на тази художествена онтология идва от своя страна от интенционалното размесване на битийни форми и разнородна предметност (органична и неорганична материя, ready-made, колажи, деколажи, следи, отломки, отпадъци…), както и от размиване на границите между различни конвенционални художествени видове и жанрове; но също и от играта на миметично и немиметично и трансфигурацията между двете.

Студията на Лиана Гълъбова обръща внимание на един същностен проблем на скулптурното източноправославно изкуство: разбирането за благочестиво извайване и съзерцание на иконичната художествена скулптурна форма е една от най-слабо осветлените теми в теорията и практиката на сакралните изкуства до ден днешен. Това е така поради факта, че двуизмерността на изобразеното продължава да се смята за най-ефективния способ за историческото и практическото духовно преодоляване на идололатрията и привързаността към материални блага; оттук легитимността на реалистичното триизмерно ваятелство като сакрално изкуство най-често се премълчава. Иновативен елемент в оригиналния систематичен анализ е акцентът не само върху всички разностранни форми на скулптурата и пластиката в източноправославната традиция (скулптиране чрез свободно или матрично оформяне на художествения материал чрез прибавяне или отнемане: изрязване, дялане, гравиране, издълбаване; изграждане на произведения чрез формоване, леене, щамповане и други техники и технологии, специфични за съответните материали), върху изявите на релефа и кръглата пластика, миниатюрата, резбата, каменоделството и още множество материали и подходи към тях, – но и върху кинетичните структури и арт инсталациите, пърформанса и дигиталните изкуства.

Вяра Попова извежда в изследването си философско-естетическата процесуалност на лендарт, едно от водещите направления в съвременното изкуство в контекста на енвиронментализма и допирателните с географския ландшафт, културния ландшафт и пейзажната живопис. Взимайки за отправен момент разграничението между пейзаж и ландшафт, авторката се насочва към представянето на лендарт като „изобразителен жест“, работещ със спецификите и възможностите на геоморфологията, седиментацията, ентропията и заиграващ се с диалектиката на място и не-място, вечност и скоропреходност: но и със самото „друго“ на изкуството. Така лендарт не просто бележи една вече десетилетна тенденция на концептуализъм и минимализъм в съвременното изкуство, но и често бива окачествявано като „антиизкуство“ или „невъзможно изкуство“.

Статията на Николина Делева се съсредоточава върху различните форми на бодиарт, или „изкуства на тялото“, в които тялото е основен творчески материал. Основен авторов интерес представлява отношението автор – творба – публика, както и връзката биологично – механично – виртуално, тъй като разграничаването на всички тези елементи във философско-естетическия прочит на природата, функцията и необходимостта от „изкуствата на тялото“ прави по-ясна демаркационната линия между изкуство и реалност, субект и обект, автор и произведение на изкуството, нормалност и патология в техните разновидни форми.

Рубриката за нови преводи предлага на вниманието на читателя разширена версия на речта, която бележитият египтолог Ян Асман изнася заедно със съпругата си Алайда Асман по повод присъждането на наградата „Карл Ясперс“ на 4 май 2017 г. в Хайделберг. В статията в превод на Иван Попов е подложен на критика терминът „осево време“, с който германският философ Карл Ясперс бележи възникването на модерния човек около средата на първо хилядолетие пр. Хр. – процес, едновременен за различни и отдалечени части на света според Ясперс. Според Асман действително Древността е люлка на подобна историческа и ментална промяна, но тя далеч не е едновременна и не протича така еднозначно, еднопосочно и „осево“. Главните приноси на изследването на Асман се състоят в проверката на теоретични твърдения с помощта на исторически и филологически данни, както и в анализа и усъвършенстването на понятийния апарат, с чиято помощ бихме могли да добием по-голяма широта и размах в разбирането си за своята и за чуждите култури.

В броя са отбелязани и годишнини от рождението и смъртта на двама велики западни философи, чието творчество е хвърлено векове напред като крайъгълен камък във философското осмисляне на съществуването. В рубриката по повод 250 години от рождението на Г. В. Ф. Хегел е поместена статията на Николай Михайлов и Симеон Василев върху журналистическия опит на крупния германски философ в Бамберг и Хегеловите философски идеи за свободата, историята, националната идентичност и развитието, които и до днес остават най-висока летва, но и изискване пред професионалната практика на журналисти, редактори, публицисти, автори и попрището на пресата като осъзнат избор, призвание и отговорност за осмисляне историческия процес и свободните действия на всички активни граждани, които участват в него като стремеж към съдружие или заемане на страна при конфликт. Един век от смъртта на Фридрих Ницше е отбелязан със статията на Дани Котев върху емблематичния естетически светоглед у Ницше и извечното противоборство между Дионисовото и Аполоновото начала, вечния възврат, изведен като идея през метафизическия портрет на Дионисовото изкуство и материята, носеща тежест, и ефимерната привидност на Аполоновото изкуство, вярна преди всичко на формата и светлината.

Рубриката за нови книги съдържа рецензия от Силвия Борисова за сборника с миниатюри, фрагменти и притчи „Противоборство“ (2018, София: Изток–Запад) от Дилян Бенев в ракурса на една естетика на сатиричното.

Гл. ас. д-р Силвия Борисова

 

Автор: Сп. Философски алтернативи
19.11.2020 г. 17:21
Посетено: 540
Етикети: Силвия Борисова, Иванка Стъпова, нов брой, Сп. Философски алтернативи, живот и съвест, Естетиката като цвят, 4/2020
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/32005-spisanie-filosofski-alternativi-4-2020