Списание „Философски алтернативи“ 3/2019

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 3/2019

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Тема на броя: Eстетическото оправдание на света

Водеща: Иванка Стъпова

Съществуването на света е „оправдано“ само като естетически феномен.
Фридрих Ницше, Раждането на трагедията

Класически опори и съвременни решения

. Иван Стефанов – От конкретизация към социализация на художествената творба
. Емил Димитров – „Красотата ще спаси света“: формула и смисъл
. Искра Цонева – Обвиняващата мощ на една парадоксална едногласовост
. Емануела Янева – Естетическа държава и еманципация. Бележки върху завършека на Шилеровия проект

Естетическата реалност – акценти, конструкти, алтернативи, перспективи

. Лъчезар Антонов – Концептуализирането на реалността като естетическа конструкция в творчеството на Волфганг Велш
. Мирослава Христоскова – Естетика на съществуването у Мишел Фуко
. Ахинора Антова – Истина и мигове. Или за същността на изкуството според Хайдегер и Бенямин
. Миглена Маринова – Дехуманизираният човек срещу дехуманизираното изкуство

Измеренията на естетическото в нови преводи

. Никлас Луман – Обособяване на изкуството. Автономността на изкуството
. Валтер Бенямин – Кичът на сънищата

Детайли и нюанси на естетическото
. Силвия Борисова – Естетизация на емоциите в изкуството
. Галин Пенев – Учението за първообраза от „Диалектика на художествената форма“

Пътуването във въображението и копнежът по завръщането

. Силвия Петрова – Вълшебни огледала с добавена реалност: eстетическата игра със собственото тяло
. Вяра Попова – Митът за Одисей като форма на мита за вечното завръщане

Естетиката във форуми, книги и събития

. Lachezar Antonov – The Shift from One-dimensional to a Multidimensional Comprehension of the (In)Human in Literary-anthropological Perspective
. Милица Викьовска – Достоевски и проблемът за човека
. Иванка Стъпова – Тишината и мълчанието в естетически фокус
. Нонка Богомилова – За „Философия на историята“ на Красимир Делчев
. Силвия Борисова – Аisthetikos: v конференция по естетика и философия на изкуството в памет на Исак Паси

Трети брой на списание „Философски алтернативи“ е посветен на 175 години от рождението на големия немски философ, филолог и писател на модерността Фридрих Ницще (15.10.1844 – 25.08.1900) и на неговото ключово за модерната естетика твърдение от „Раждането на трагедията от духа на музиката“, че „битието и светът, изглежда, имат оправдание единствено като естетически феномен“.

Статиите от първия блок са обединени около вкоренените в класическата модерна естетика концепции за художествената творба, красотата, романовата полифоничност и естетическата държава и техните телеологични и алтернативни разклонения в обличане на класиката според идеологиите и сетивността на съвременната култура.

Иван Стефанов призовава читателя към „подвижна естетическа мисъл“ и към дуалния по същество процес на възприемането на художествената творба и самата феноменология на улавянето на вътрешната ѝ същност. Съгласно Т. Адорно, модерната естетика е длъжна да се върне при изворите си в субективното, индивидуалността и уникалността – от тези извори следва да черпи феноменологичното възприятие, което да конструира около една художествена сърцевина своята лична „конкретизация“ (Р. Ингарден) на творбата. Жизнена и устойчива във времето е тази творба, която е богата и щедра на семантични, семиотични и ценностни конкретизации в различните културни периоди; а частният жизнен, и по-специално естетическият, опит от своя страна е ядрото на социалния живот на художествените феномени, включително на тяхната културно-историческа реализация и стратификация. Тезата на Стефанов е, че в перспективата на социология на изкуството медиаторите, било вътрешни или външни – експерти, търговци, колекционери, критици, журналисти, реставратори, комисари на експозиции, интерпретатори, издатели… – се явяват насъщно настояще, но и бъдеще на консолидиране и универсалност на света на художествените творби.

Формулата и смисълът на прочутата фраза-блян от „Идиот“ – „красотата ще спаси света“ – са изследвани от Емил Димитров в контекста на младежките увлечения на Достоевски по Фридрих-Шилеровите естетика, поезия и драматургия и онтологическите, персоналистичните и мистичните вдълбочавания в красотата като въплъщение на Богочовека Христос, като преобразяваща света сила. Дуализъм, разпадане и разпятие между доброто и злото съществуват само в човешката красота извън Христос. „Красотата ще спаси света“, но редом с нея и „смирението е страшна сила“ са фрази, които дават плътност на фигурата на княз Мишкин, но никъде в тялото на романа не са изречени от него: това е начинът, по който ликът на красотата-смирение-сила е отвъд изговореното в романа, но изповедим единствено през неговото тяло.

Искра Цонева представя философско-критически прочит на романа на Джонатан Лител „Доброжелателните“, отразяващ от първо лице биографията на Максимилиан Ауе, SS офицер, и неговото световъзприятие за най-малките детайли от живота по време на Втората световна война и постоянните му пътувания. Ако е логично за подобен роман да бъде изследван от историците и литературоведите, то авторката се впуска в по-неразораната целина на изследване на естетическото възприятие на главния герой – включително чрез провеждане на паралел на живота му със структурата на древногръцката трагедия, с различни характерни за раблезианството мотиви, както и с Платоновата идея за Ероса, пречупена през описаните от Фройд комплекси на Едип и Електра. В противовес на тезата на Михаил Бахтин за романа като полифония на множество езикови гледни точки, Лител съзнателно използва похвата на една „парадоксална едногласовост“: слятостта на гласа на действителния автор на романа и гласа на условния разказвач е съответно и слятост на читателите в безименното множество на живите – „слятост“ в „престъпната виновност“ пред погрома на човешкия живот и достойнство.

Емануела Янева се съсредоточава в статията си върху естетико-освободителните функции на Шилеровия проект в „Писма върху естетическото възпитание на човека“. Еманципаторският дискурс на „Писма“-та е представен през осевата концепцияза естетическата държава и обуславящата я красива привидност в неговата многопластовост и вътрешна полемика, кулминираща в привеждането на политическото измерение в режима на практическия опит; тук застъпва и по-широката дискусия за отношението между изкуство и действителност, както и за подходящото време, в което Шилеровият естетически проект би сполучил да намери своя завършек в действителността.

Вторият блок изследва самия каркас на естетическата реалност  и нейната многопосочност, разноликост и химеричност:

Текстът на Лъчезар Антонов разглежда въпроса за лавинообразния процес на естетизация на всекидневната социална и материална реалност през призмата на три тематични есета от Волфганг Велш. За немския философ проблемите на естетиката днес са пряко свързани „с глобалната промени в начините на възприемане и изживяване на реалността в съвременната хедонистична и медиализирана култура“ и с изкуството „отвъд златната клетка“ на собствената си автономност и необходимо обособяват една „естетика отвъд естетиката“, обгръщаща най-широкия диапазон от естетически явления в Баумгартенов стил. Проектът на Велш за адекватна на съвременния свят и неговите ценностни пукнатини естетическа рефлексия се състои в това хиперестетизацията на културата да бъде разтворена в развитието на „култура на слепите петна“ (Kultur des blinden Flecks) – в завръщане към така богатия регистър на нашия опит с ввсичко онова, което обикновено не забелязваме, забравяме или низвергваме.

Естетиката на съществуването в късното творчество на Мишел Фуко е представена от Мирослава Христоскова през концепциите на френския философ за етиката като форма на отношение към самия себе си, грижата за себе си, идеята за оформяне на живота като произведение с естетическа стойност и стремежа към създаване на нови модалности на субективността. Етиката и естетиката на себе си отвъд опосредстванията на социалните норми и кодекси преследват модела на личната автентичност, разсъблечена от платонически и християнски наслоения: изкуството на съществуването става възможно едва въз основа на осъзнатата грижа за себе си и постоянно предефиниране на отношението между субективност и истина. Обективирането на субекта в истинен дискурс, различни процеси на субективация, разбирани като практики на свобода, – са само част от възможностите за изграждане на нови естетически модалности.

Изследването на Ахинора Антова представя неконвенционален сравнителен анализ между Хайдегеровото „Начало на художествената творба“ и продължението на това онтологично начало, подето от В. Бенямин в „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“: за отправна точка на сравнението са взети имплицитните и експлицитните връзки на тези два текста с азиатския тип мислене и по-конкретно приликите между хайку-поезията и похватите на фотографията.

Миглена Маринова се спира върху амбивалентното отношение на Хосе Ортега-и-Гасет към модерното изкуство, дължащо се според авторката на все същия импулс, който едновременно лежи в основата на модерното изкуство и води до появата и господството на „човека-маса“. Лайтмотив на статията са хетерономните възможности на изкуството да прекрачи прага на самото изкуство, прага на самото естетическо и последствията от това изстъпление: дехуманизацията на изкуството обуславя дереализацията на културата като цяло, а това е многократно проверена в историята формула.

Третият блок представя за пръв път на български език три емблематични философско-естетически текста от Никлас Луман и Валтер Бенямин:

В своите доклади от 1997 г. „Обособяване на изкуството“ и „Автономността на изкуството“ (превод от немски: Иван Попов) големият социолог на изкуството Никлас Луман предлага историческа реконструкция на възникването и обособяването на изкуството като социална система – от епохата на Ренесанса до неговото пълнокръвно развитие в романтизма към края на ХVІІІ век. Централна роля в Лумановия концептуален апарат е отредена на комуникацията като поведение, координирано от символно обобщени социални кодове. Трансформацията на разбиранията за творец и наблюдател, оттам и на иманентните функции на изкуството, е подложена на щателен анализ и с това Лумановите наблюдения са верни на една от основните тематични нишки на настоящия брой относно все по-високата стойност на изкуството като медиатор и медиаторите в изкуството.

Есето „Кичът на сънищата“ от Валтер Бенямин (превод от немски: Соня Тодорова) заключава в себе си наблюдението, че „синьото цвете вече не може да бъде сънувано както трябва“ – един от най-известните цитати-рефлексии върху духа на романтизма и алхимическата символика на синьото цвете, поникнало по страниците на Новалисовия „Хайнрих фон Офтердинген“. Текстът представлява полемичен коментар на Бенямин към сюрреализма, който авторът разглежда като „последната моментна снимка на европейската интелигенция“, като криза на изкуствата, поставила си за цел мобилизация на сънуването и така рискуваща да подмине същината на нещата, превръщайки ги в кич.

В четвъртия блок са представени ликове и форми на естетическото под микроскоп:

Студията на Силвия Борисова представя философско-естетическа схематизация на съотношението между понятията „естетическото в опита“ и „естетически опит“, която да послужи за отправна точка за концептуално обособяване на естетическото в емоциите и оттам – на типовете естетизация на емоциите в изкуството: откъм създаващите, изпълняващите и възприемащите изкуство.

Галин Пенев изследва възникването на първообраза чрез диалектическото конструиране на художествената форма – многостепенно отношение между субективното чувство и неговото материално съответствие като топос на символното битие. Първообразът е експлициран през Лосевата диалектика като регулативен идеален образец за максимална изразителност на художествената форма; образът и неговият първообраз едновременно се създават един друг в художествения опит; подобието е по-нататъшна форма на инобитие на разкриващия се през него първообраз.

Петият блок съдържа две културно-антропологически изследвания върху естетическото себевъзприятие във „вълшебните огледала“ и мита за Одисей и неговото томително странстване в търсене на родината, центъра, собствената си идентичност:

Силвия Петрова проследява различни аспекти от въздействието на технологията на добавената реалност върху възприятието на огледалния образ в контекста на медийната реалност. Така наречените „вълшебни“ (или „умни“) огледала се интерпретират като нов етап в културната еволюция на овладяване на собственото отражение: при тях екранът на мобилните устройства функционира като огледало, притежаващо утопична функция, и позволява непрестанно усъвършенстване на собствения образ в търсене на съвършената красота. Така тялото, а и целият свят като своеобазна екстензия на телесното и материалното, се възприемат като безкрайно поле за естетически експерименти.

От своя страна тезата, предложена от Вяра Попова, се състои в приемането на мита за Одисей като частна форма (модел) на мита за вечното завръщане. Последният присъства още в ученията на Питагор, Хераклит, стоиците, Марк Аврелий, Лукреций Кар, но Ницше – с чието име се свързва в Ново време тази тема – поставя проблема в качествено различен план; неговият план е доразвит и застъпен от автори като Хайдегер и Дельоз. От своя страна, митът за Одисей като форма на вечния възврат е лайтмотив в ключови произведения на художествената литература като Омировата „Одисея“, Джеймс-Джойсовия „Одисей“ и романа на Ерик-Еманюел Шмит „Одисей from Багдад“, като във всички тях идва да представи вечно постоянстващия и завръщащия се проблем на човешката природа за дирене на собствените ѝ център и идентичност. Самият стил на изложение на статията отразява лъкатушния път на това дирене и представя интересен от философска изследователска гледна точка прочит през посветената на проблема за вечния възврат книга на Жил Дельоз „Различие и повторение“ – тъй като на национално равнище преобладават литературоведските дискусии по тази тема.

В рубриката „Естетиката във форуми, книги, събития“ са включени: рецензия от Лъчезар Антонов за най-новата монография на Нонка Богомилова – „(Не)човешкото: литературно-философски ракурси“ (София: 2018, изд. „Парадигма“); научно съобщение от Милица Викьовска за Международния симпозиум „Антропологията на Достоевски“ (23–26 октомври 2018 г., БАН, Голям салон, и СУ „Св. Климент Охридски“, Конферентна зала, Първа заседателна зала); рецензия от Иванка Стъпова за втората монография на Силвия Борисова „Естетика на тишината и мълчанието“ (София: 2019, ИК „Гутенберг“); рецензия от Нонка Богомилова за двутомната „Философия на историята“ на Красимир Делчев (София: 2016, 2017, изд. „Изток–Запад“) и научно съобщение от Силвия Борисова за V Годишна конференция по естетика и философия на изкуството в памет на Исак Паси AISTHETIKOS (13.03.2019 г., СУ „Св. Климент Охридски“, Зала 1).

Силвия Борисова