Последни новини

– В кой момент разбрахте, че това е правилният, Вашият път на развитие в кариерата?

– След много дълго време оценката дойде първо отвън и на много по-късен етап тук, в България. Да умееш да публикуваш в най-престижните издания, които са реферирани в системите на Scopus и Web of Science (WoS), ми дава възможност да споделя натрупаното пред огромна общност, което е немислимо да се случи тук в България. Десетки пленарни доклади и публични лекции в Русия, Македония, Косово, Сърбия, Албания, Турция, Черна гора, Китай и много други, и на съвсем късен етап в България. Може би това е национална черта – като че ли ние не виждаме своите, а оценяваме първо външните.

– От Вашето CV разбирам, че имате опит и в частния бизнес. Къде се чувствате най-добре?

– Да, преминах и през частната бизнес среда, която у нас е доста несъвършена в отношенията си вътре в нея и извън нея. Вероятно ще са необходими много години, за да бъде това, което трябва да е.

Преди като редовен професор във Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в София и Русенски университет, Главен научен секретар на Университетската болница „Канев“ в Русе ми даде възможност на определена свобода да правя това, което май най-добре умея да правя. Ръководната ми позиция в Министерство на културата е част от това житейско амплоа, което допълва и осмисля доскорешния ми делник.

– София, Велико Търново, Русе, Пловдив – къде е Вашето работно място?

– Има и нещо твърде привлекателно работното ти място да е в различни градове. Препускането по пътищата дава време за мисъл, която не би се породила, ако го няма това непрекъснато пътуване. Идва момент, в който ти не го забелязваш, а то е станало част от теб. Понякога не усещаш къде и в кой град се намираш – имаш усещане само за хората и нещата, които ти предстоят. Лошо е събитията да управляват теб самия, но пък е вярно, че ти не съществуваш извън тази социална среда.

Дълбоко в себе си осъзнавам, че най-голямата привилегия на този земен път е да оставиш следа след себе си, която да набразди достатъчно силно и ясно, за да може да бъде смисъл.

– Кое беше най-трудното по този път?

– Разчитам трудностите по един различен начин – ние хората си ги създаваме със собствените отношения помежду си, като относително винаги търсим ползите от тези отношения. Това са били най-големите препятствия. Те създават и най-висока степен на риск едно нещо да се случи или да не се случи. Хората понякога сме твърде необективни към околните – защото формираме нашите представи и оценки само и единствено от гледна точка на личната изгода. Това може би е и ще остане най-трудната част от това преодоляване.

Елементарните хора вземат елементарни решения. На тях най-трудно може да се обясни какво и как искаш да го направиш. Та този тип хора са пречка за прогресивните и съзидателните решения, още повече, ако те са и на ръководни позиции. Мисията да ги просвещаваш е доста трудна и дори невъзможна. Естественият подбор не върши работа и това става кауза, която е подложена на дълбоки изпитания. Това са най-големите трудности по този път, чието преодоляване изисква много сили и енергия, което според мен трябва да влагаме в друга посока.

– На какво Ви научиха трудностите, които преодолявахте?

– На много важни неща – че винаги има две страни на медала и никога ситуацията не е толкова лоша, колкото е самото усещане за нея. Всички трудности оставят определени белези върху всеки човек. Някои помагат съзнателно да определиш кои са ти приятели и кои не се вписват в това определение, други ти дават сили и кураж да продължиш напред, а трети – да усетиш, че дори и добрите неща не винаги са добри. Звучи доста абстрактно и сложно, но е достатъчно вярно.

Човешкият живот не преминава без трудности и те са с различен характер и сложност – през едни преминаваме лесно, а през други трудно и мъчително. Срещнах в моя живот и от двата вида – усещах болка, усещах накърнено достойнство, усещах дори отвращение, но в никакъв случай и злоба. Непонятно е да отвръщаш на някакво такова действие по този начин. Дори, ако се върнем към народната мъдрост „няма ненаказано добро“, ще намерим достатъчно смислено обяснение, че това непрестанно ни се случва.

И ако трябва да го обясня точно, ще използвам два цитата на великата руска актриса Фаина Раневская: „Има такива хора, към които ти се иска да се приближиш и да ги попиташ сложно ли се живее без мозък“ и „Има хора, в които живее Бог, има хора, в които живее Дявол, а има и такива, в които живеят само глисти“. Отговорът дава самата тя: „Освободете идиотите и клоуните от живота си. Циркът трябва да гастролира“. Всичко това звучи малко цинично, но е абсолютно вярно.

– И къде е Вашият душевен пристан от това препускане? Къде се чувствате най-добре, най-защитен от несполуки, които са част от успеха?

– В семейството – това са най-близките и ценни хора, които те спасяват от всички несполуки и ти дават усещането да се чувстваш винаги нужен.

А Севлиево е в душата ми, в сърцето ми. То е различно място, което усещам, чувствам и приемам по особен начин. Улиците, мъглата, хората тук са по-различни. Винаги търся да открия познати лица, които времето е поизличило или променило. Търся да открия и намеря корените – така сме устроени. Може би е сантиментално, но вероятно така е за всеки човек. Може би на определена възраст всеки търси завръщането. Спомените винаги нахлуват, в непростимо забързания бяг започваш да намираш време и за това.

Доказателството е дори във факта, че първото интервю за всичко това в телевизия или вестник искаш да кажеш на местните, на твоите хора. Това няма как да се види отстрани, но аз си го усещам по мой начин. Колкото и странно да звучи, се опитвам да показвам това си отношение към родния град. Дали това се забелязва от околните, е трудно да се каже, но повярвайте – аз дори по-старателно и много повече се готвя за срещите тук, отколкото за други места. Оценката тук е по-свидна. Това е Севлиево – останало завинаги там дълбоко и непоклатимо.

– Да, аз вече го забелязах по отношението Ви към в. „Росица“.

– Вестник „Росица“ е част от това Севлиево. Опитвам се да си спомня кога за първи път се появих в този вестник, но вероятно е било някъде 1980 г. с една снимка с гълъбче на някакъв празник. Беше огромна радост, че си в местния вестник. Помня първото потупване на Димитър Васин с впечатляващата брада, който по това време беше един от редакторите във вестника. Сега утвърден български поет, но винаги с усещането, че той е едно от лицата на този град.

– Кой е най-ценният урок, който искате да споделите с читателите на в. „Росица“, проф. Терзиев?

– Стойността на уроците, които постоянно получаваме по един или друг начин, е различна за всеки човек. Ще кажа, че трябва да гледаме напред и да вървим към хоризонта. Скоро проф. Тони Новак от Пловдив ми сподели едно нейно житейско верую, което приляга много точно: „Много съм страдала, докато разбрах, че няма как целият свят да те обича! Важното е ти да го обичаш!“. Някак си трябва да приемем, че всичко, което правим не може да бъде еднозначно приемано, но да бъдем достатъчно способни да приемаме различието.

Харесва ми още едно определение, което, за да бъде разбрано, трябва да си натрупал достатъчно мъдрост: „Ужасна невъзможност е, че утрешният ден винаги предстои“. Някак си това дава надежда, сила и възможност да се случат и невъзможни неща.

Натрупаната мъдрост трябва да раздаваме на колкото е възможно повече хора и по всякакъв начин, това е смисълът на човешкия живот. Всичко останало е безполезно и не особено важно.