Някога е като никога

Човешкият живот е странна смесица от мисли, очаквания и желания. Тяхното преживяване не винаги е възможно и това ни кара да бъдем тъжни, радостни или да се възторгваме. Това ни съществуване е обречено на едно пътуване, което е с определена неизвестност и непоследователност. Колкото и да се опитваме да насочваме всичко това в определена напътственост, то се състои в закономерност, която не ни е известна. Такава една подредена хаотичност, която понякога лениво преследваме, друг път очакваме, а трети път – най-често не разбираме. Може би и това е най-хубавото в това ни очакване, че нямаме и най-малка представа кога и как ще се получи или случи.

Заобиколени от надеждността, че нещата все пак ще се подредят в наша полза, ние се залъгваме, че повторението ни е дадено по презумпция и ни се полага. Тази илюзия е заблудата, която ще ни съпътства с най-голямото постоянство и ще ни дава измислена възможност за повторения. Недейте да изпадате в тази крайна заблуденост, че всичко е възможно и е дадено именно на вас – то нито е така, нито дори е възможно.

Днес се мразим, утре може би се обичаме, но най-вече се презираме. Не знам защо това ни се случва, но ние в състезание със своята наивност и себелюбие повече от всеки друг път и по най-враждебния си начин мразим, а все по-малко се обичаме. Какво кощунствено разпиляване на времето в пространството, което ни е отредено за малко, а ние пак и отново продължаваме по същия начин.

„Омразата е най-страшният феномен, който ще разсипе всичко в нас.“ (Стефан Цанев)

Днес дори сме по-объркани от вчера, днес сме поставени в унищожителната възможност да вярваме в нещата, които не са идеали, днес сме попарени от безнадеждност и отново сме влюбени в невъзможността да прозрем това.

Силата и парите са нещата със своята преходност, които ни поставят в уюта на нашата удовлетвореност. Те ни радват, те задоволяват всичките ни потребности, те ни поставят на върха на нашето желание и непоклатимо ни преследват.

„Няма по-унизително робство за човешката личност от нищетата.“ (Стефан Цанев)

„Няма по-позорна диктатура от властта на парите.“ (Стефан Цанев)

Попаднали в тази кръговратност, все по-често и с особено постоянство се лутаме в живота си. Не успяваме да открием дори и най-малката възможност да подредим свободата си в определена възможност. Колко жалко е това, но днес, а може би и утре, е невъзможно да се предотврати. Ще продължаваме да се опитваме да се учим на това ни човешко живеене по начин, който ще ни препятства, спъва и, ако има възможност, ще ставаме и ще продължаваме. Когато умората настъпи, ще отстъпим на нейната опияненост и ще потънем в забравата.

„Свободата е мъчна участ, много хора предпочитат лесното – да пляскат на тираните.“ (Стефан Цанев)

„Свободата лишава човека от утешението, че някой друг е виновен.“ (Стефан Цанев)

С особена мъчност разбираме, че пропиляваме годините и дори няма възможност за съжаление, защото за това не ни е дадено време. Каква ирония на всичко това.

„По време на свободата е пълно с роби.“ (Стефан Цанев)

„Всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си.“ Оказа се: „Демокрацията е измислена, единовластието е естествено.“ Няма друго обяснение за днешната ни проваленост и това е не само защото „Алчността е гибелта и проклятието на демокрацията.“

Днес сме в своята поредна, но технологична примиреност и това ни убива, но едва ли го разбираме.

„Примирението е по-страшно от страха.“, но „Да се примириш, значи да се предадеш.“

Уви, „Битът убива мечтите ни.“

Стефан Цанев е роден в село Червена вода, Русенско, на 7 август 1936 г. Завършва средното си образование във Второ средно училище „Баба Тонка“ през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1960 – 1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Работи като кореспондент на вестник „Народна младеж“ в Родопите и в Перник (1959 – 1960). Работил е като редактор в Студия за игрални филми (1965 – 1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967 – 1970), Театър 199 и Театъра на окръзите (1970 – 1973), Театър „София“ (1973 – 1984; 1991), Драматичен театър в Пловдив (1984 – 1991), Театъра на армията (1992 – 1996), Театър „София“ (1996 – 2008). Автор е на стихове, на 30 драми, публицистика и есета, на романа „Мравки и богове“, на 4-томната историческа сага „Български хроники“, както и на стихове и пиеси за деца.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, както и на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му (най-вече „Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д`Арк“) са играни в повече от 200 театъра в България и по света: в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Анкара, Измир, Истанбул и др.

Негова съпруга е актрисата Доротея Тончева. Има три дъщери.