Последни новини

„От Скарлати до Казанджиев“

Клавирен рецитал на Александър Хинчев в рамките на Международния фестивал „Софийски музикални седмици“,
3 юни – зала на Съюза на българските композитори

„От – до“, означава изминат път, посока, цел на посоката.

Колко много неща могат да се случат в един път от – до! Традиционно, контрастно съставената програма, прозвуча като едно неразчленимо цяло, защото Ал. Хинчев проповядва на различни стилово езици, но изповядваше една вяра – идеята за виртуозността в композиционния изпълнителски почерк.

Сонатите на Скарлати – тези „упражнения написани за удоволствие на изпълняващите ги“ както казва Скарлати, вече се превърнаха в маниерни, пикантни багатели. Хинчев реабилитира лиричния им чар и филигранната им виртуозност, зачерквайки капричиозните стакати и преекспонирана артикулация. Неговите интерпретации радваха със слънчева виртуозност и искрящ средиземноморски темперамент.

В „Арабеска“ на Шуман, виртуозността се състои в композиционното съчленяване на творбата, Хинчев успява да овладее и управлява парадоксалността в разгръщането на формата, защото притежава редкия дар да чува музика в тишината на паузите. Толкова красноречиви, съдържателни, колкото и изразително интонирания тематизъм. Хинчев осмисля музикалното им време. Паузите, тишината в „Арабеска“ са предчувствие за следващата стъпка в спиралата на формалното развитие.

За днешните пианисти – акробати от китайския клавирен цирк, виртуозността се изчерпва в бляскавата пасажност, грижливо, търпеливо култивирана с надежди за шумни аплодисменти.

„Унгарска рапсодия“ № 19, театрално-патетичен монолог и „Тарантела“ из „Венеция и Неапол“ – чистосърдечна подиумна забава, са две страни на една идея – поетичната философия на Лист. В непретенциозната куплетна форма на Тарантелата, Хинчев третира рефрена като интонационен и тонален стожер. Неговото орнаментално вариране, в интерпретацията на Хинчев не е привнесен атрибут. В пасажното красноречие той долавя и дискретно експонира интонационни намеци за първообраза – рефрен.

С вкус и чувство за мярка, Хинчев обуздава театралния патос на „Унгарска рапсодия“ № 19, нещо необичайно и ново след акустичните канонади към които вече се адаптирахме. Хинчев строи хармоничния вертикал без динамични преувеличения. Той е тембрист, многоцветен, но никога акустично деформиран.

Соната № 7 на Васил Казанджиев, посветена на Хинчев, възприех като една симфония, в бароковия смисъл на понятието. Формата е целеустремена, настъпателна. Вектор, а не спирала. „Белите“ откъм интонационен подтекст глисанди не разсичат цялото, а раздиплят не нови, но различни страници от една предварително обмислена драматургия.

Хинчев владее обтекаемата форма, поддържа метричната и ритмична енергия, интонира метаморфозите в нейното разгръщане с контролирана импровизационност. И въпреки това, шокът не губи волтаж. Защото в пулса на изграждането той намира единение между контраста и подобието. В контраста открива модификации на подобието, а в подобието резонанс на контраста. Хинчев изгради творбата не като структура, а като организъм.