Последни новини

 ◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание "Философски алтернативи", бр. 2/2026

https://doi.org/10.58945/NJIJ2510

Тема на броя: Ценностите. Класика и актуалност (втора част)

Водеща: Силвия Борисова

Онтология и метафизика на ценността

·  Никифор Аврамов – Опит върху ролята на участието в онтологията на ценностите (с оглед на релационната онтология и проблема за рефлексията)

·  Силвия Борисова – Формата на ценността и ценността на формата

·  Антония Начева – Ценности, етика и естетика в творчеството на Абхинавагупта (Кашмир, XI век)

Ценностни традиции и ценностни прориви

·  Христо Писаров – Иронията през Средновековието. Опит за извеждане на ирония през средствата на средновековната миниатюра и в частност „Манасиевата хроника“

·  Емануела Христова – Немската ценностна традиция в творчеството на Братя Грим

·  Martin Petrushev – Logic of Insight: Dostoevsky the Prophet through Peirce’s Abduction

Ценности на съвременното художество

·  Галина Йотова – Измерване на реалността: перспективни конвенции

·  Юлиана Хичева – Съвременната рисунка между видимото и невидимото: интердисциплинарни подходи отвъд постмодернизма

Култура, праксис и ценност

·  Силвия Петрова – Истина, ценности и постистина: медийната култура в епохата на дезинформацията

·  Ива Куюмджиева – Музеят за изкуство: културни, социални и икономически ценности

·  Камелия Петкова – Празникът като праксис на ценностите: културни практики и социална кохезия в малките населени места

·  Димитър Кацарски – Бащинството като ценност и практика през призмата на родителския отпуск

Настоящият брой се открива с изследването на Никифор Аврамов „Опит върху ролята на участието в онтологията на ценностите (с оглед на релационната онтология и проблема за рефлексията)“. Изходно положение за автора е една обща интуиция за релационна онтология, която разглежда релациите като онтологична основа, без да свежда индивидите до тях. Изложена е хипотезата, че сферата на ценностите е определена от различни форми на човешко участие в действителността. Според Никифор Аврамов „за онтологията на участието трите аспекта на ценностната сфера – оценностяването като акт, актът на образуване на ценност, ценността като субективна способност – се оказват различни форми на участие“. Чрез анализ на тези измерения като динамични процеси участието е обосновано като вътрешноприсъща даденост на онтологията на ценностите. Изследването се стреми да формулира възможно най-общо и фундаментално схващане, което да изрази базисни онтологични факти и в което иначе различни, дори взаимно противоречащи си мисловни парадигми, биха могли да се разпознаят.

Във „Формата на ценността и ценността на формата“ Силвия Борисова обосновава необходимостта от разграничение между вътрешна и външна форма. За целта авторката анализира концепциите на художествения авангард, най-вече на Василий Кандински („За духовното в изкуството“, 1911) и Пиер Рьоверди („Образът“, 1916), както и концепцията на Густав Шпет за вътрешната форма на словото и вътрешната поетична форма („Вътрешната форма на словото: етюди и вариации върху теми от Хумболт“, 1927) и теорията на Владимир Бибихин („Вътрешната форма на словото“, 2008). Текстът систематизира и типологизира условията, при които обособяването на вътрешната форма представлява дълбоко ценностен акт, както в творческия процес и изкуството, така и в живота. Изведена е и обвързаността между ценността и формата; ценността е определена като особен и същевременно емблематичен тип експресивна форма.

Антония Начева представя творчеството на Абхинавагупта (ок. X–XI в.), индийски философ, естетик и мистик от школата на кашмирския шиваизъм. Фокусът на статията е върху ценностите и етическите измерения, проявяващи се в неговата философска и естетическа система. Разгледано е произведението му „Тантралока“ (Tantrāloka) – философско-тантрически трактат, чиито теми са постигането на вътрешна свобода (svatantrya), отговорното използване на знанието и силата, а също и етиката на самореализацията – моралното поведение, което води към осъзнаване на собствената божествена природа. Другият текст, във фокуса на изследването, е „Abhinavabhāratī“ – коментар върху „Nāṭyaśāstra“, театралния трактат от II век на Бхарата. Тук Абхинавагупта говори за естетическите ценности и етиката на изкуството. Чрез преживяването на „раса“ – естетическо чувство, което в древните текстове е синоним на блаженство – зрителят се пречиства. Емоционалното съпреживяване (bhāva) при правилно изразяване води до етическо пречистване (catharsis), аналогично на концепцията на Аристотел.

Статията на Христо Писаров представя кратко проучване върху средновековното схващане за иронията. Представени са примери от високата и ниската култура при употребата на иронията, заостря се вниманието върху сатирата в изобразителното изкуство през Средновековието и се анализират изразни форми – гротеска, пародия и разликата им спрямо иронията. Това разграничаване се постига на базата на фразеологичното изследване върху иронията на Даниела Константинова. Проучването се фокусира върху 51-ва миниатюра на лист 145 от „Манасиевата летопис“ (Ватикански препис), за да разкрие наличието на ирония с помощта на евристичния потенциал на виртуалисткия трансцендентализъм. Обстойното проучване на средновековните миниатюри може да проясни българския принос в средновековната естетика.

Статията на Емануела Христова представя ценностите в приказките и легендите на Братя Грим. Специален акцент е поставен върху символичността на приказните образи и върху елемента време. Подобно на Хердер и Шлайермахер, Братя Грим разглеждат връзката между националното съзнание и историята. Авторката изтъква, че властващата през XIX в. историческа парадигма представя човека като двигател на промяната – той е потопен в исторически свят, носи неговия отпечатък, но и го променя.

Мартин Петрушев анализира фигурата на Ф. М. Достоевски като „пророк-знак“ чрез философски и семиотичен подход. Опирайки се на теорията за абдукцията на Чарлз Пърс и концепцията за „effete mind“, използвана от Пърс и доразвита от проф. Иван Младенов, той разглежда как интуицията и натрупаният жизнен опит създават възможност за прозрение отвъд рационалното. Пророчеството при Достоевски се интерпретира като когнитивен процес на разпознаване на културни и психологически модели. Статията проследява тази перспектива в контекста на литературните му образи и философския му замисъл.

Статията на Галина Йотова изследва връзката между изобретяването на перспективата от Филипо Брунелески (1377–1446) и метода на работа на съвременния български художник Венцеслав Костов (1944–2006), чието творчество все още е слабо изследвано. Текстът интерпретира перспективата като „символна форма“ и откроява проекцията ѝ в съвременното изкуство. Поставя се акцент върху рефлексивното отношение към реалността, разгледано и през призмата на философското движение „нов реализъм“. Статията е опит да се намери отговор на въпроса защо творческият метод на българския художник Венцеслав Костов остава самотен пример без последователи.

Юлиана Хичева изследва съвременната рисунка като пространство между видимото и невидимото, където художественият жест се преплита с научното наблюдение. С вдъхновение от Пол Валери, Жан-Люк Нанси и Гастон Башлар, авторката интерпретира връзката между тялото, въображението и акта на рисуване. Чрез творческите търсения на Иглика Христова и нейните експерименти с микросветовете се разгръща нов поглед към рисуването – не като репродукция на реалността, а като съучастие в процес, в който образът вече съществува и очаква своето разкриване. В този контекст статията разглежда диалога между око, ръка и материя, поставяйки рисунката в междинната зона между наука и изкуство, между въображение и наблюдение.

Силвия Петрова анализира трансформациите на истината като познавателна и етична категория в контекста на медийната култура. Проследява се преходът от идеала за обективност към ситуацията на постистина, в която валидността на твърденията все по-често се определя от формите на видимост, емоционален резонанс и алгоритмична функционалност. Постистината се интерпретира като културен симптом на промяна в режимите на авторитет, посредничество и колективна емоционалност. Дезинформацията се разглежда като форма на комуникация, която подкопава доверието и води до разпад на общите критерии за истина. Разглежда се естетизацията на манипулацията чрез визуални и наративни кодове, мемета и симулакри, които нормализират лъжата като комуникационен стил. Аргументира се тезата, че алгоритмите ерозират етичното измерение на знанието, тъй като оптимизират съдържанието според ангажираността, а не спрямо истинността. Предлага се етическа перспектива, според която истината може да се мисли като отговорност към Другия и като етика на вниманието в условията на свръхинформация.

Изследването на Ива Куюмджиева идентифицира политическите конструкти и властовите функции на институцията музей за изкуство чрез реконструкция на рецепциите на проучването „Любовта към изкуството: европейските музеи за изкуство и техните публики“ на П. Бурдийо и А. Дарбел. Анализът проследява трансформациите в интерпретациите на понятието културен капитал, формулирано в това изследване. В полето на културната политика то се актуализира като инструмент за критика на неравенствата, а в критическите рефлексии на политическата естетика на Бурдийо – като подход за анализ на динамиката на властовите отношения, свързани с полетата на културно производство. Въз основа на съпоставката между различни подходи към осмислянето на концептуалното „наследство“ на Бурдийо се откроява съвременната роля на музея за изкуство като властови конструкт и като ключов посредник, който поддържа динамиката между властовата конструкция и автономията на полето на изкуството.

Текстът на Камелия Петкова изследва местните празници като форма на културен праксис, чрез която ценностите се въплъщават, предават и актуализират в малките населени места в България. Празникът се интерпретира като културна практика, чрез която локалните общности създават и преживяват споделени значения, свързани с идентичност, солидарност и устойчивост. Представен е емпиричен анализ, базиран на резултати от националното представително количествено изследване, проведено от Института по философия и социология при БАН в периода февруари–май 2023 г., по проект „Местните празници: ресурс на локалните общности за справяне с кризи“, финансиран от ФНИ. Данните показват, че празниците насърчават междуетническото общуване, способстват за преодоляване на самотата, утвърждават локалната идентичност и възстановяват социалния ритъм.

Димитър Кацарски разглежда темата „бащинство“, като обобщава еволюцията на феномена – от „бащата-собственик“ в епохата на аграрната революция до „рефлексивния баща“ – модел, който в голяма степен е представителен за западния свят. Акцентът е поставен върху това, че този аспект на родителството не е иманентно биологичен, а е социален конструкт. Анализирани са данни от проучване, проведено в България в периода декември 2024 г. – януари 2025 г. в рамките на проект, изпълняван от ИИНЧ–БАН и финансиран от Фонд „Научни изследвания“ – „Политики и практики на родителския отпуск в България“. В емпиричното изследване се открояват амбивалентни ценностни позиции и практики на респондентите – резултат от сблъсъка на различните модели на „бащинство“. Въз основа на изведените от проучването ценностни убеждения, представи и практики в българското общество, както и на анализа на тенденциите в пазара на труда и нагласите на работодателите, а също и на процесите по обновяване на законовата уредба в държавата, текстът достига до извод, че се е формирала нова тенденция в организирането на „бащинството“.

д-р Никола Гинев