„На добър път, странници в нощта, тръгнали с последния влак в тази наша година!“ Цитирам по памет думи, изречени от екрана преди много, много години. Думи в една несъвършена, но истинска емисия за новините в последния ден на една година, която дори не си спомням коя точно беше. Думи, останали и запомнени, защото търсеха своето послание на предела на отиващото си и очакването на задаващото се ново време. Думи – послание, отправени във вододела и водовъртежа на странни и страшни години. Колко ли са били покъртителни и дори неразбрани в онова преходно и несвършващо време. Думи на този несъвършено сложен Константин Павлов, изтръгнали ни от новогодишния унес и накарали ни да дишаме и преглъщаме учестено… Думи, изречени от Нери Терзиева, която животът никак не пощади, а напротив — за награда я замеряше с тухли четворки.
Времето препуска в пространството и не спира, за да почива в този изтърбушен свят, който се бори за своето оцеляване. То търси и се опитва да намери за нас и за душите ни спокойствие и да дава сила за всичко, което се случва и което ни предстои. Побъркан свят и объркано време, което не спира, за да помисли, а е тръгнало и върви все напред. Човешкото същество се опитва да се намести в своето време и пространство, да почувства и осмисли, да преживее и понякога дори да оцелее.
Препълнихме нашето време с безсмислени думи и съвсем безсмислени действия и чакаме то да ни опрости тези наши прегрешения и дори да ни възнагради за стореното. И когато търсим и намираме за себе си и най-вече за околните бледото обяснение, че така ни е накарало времето да свършим това или онова, то наистина сме на грешна посока, защото ние определяме нашето време.
Раздаваме и представяме своята „Декларация“ пак във времето и пространството, за да покажем съществуването си и това, че сме потребни за този свят, а той дали изпитва нашата липса…
Нямам време.
Никой няма време.
С нокти и със зъби
ще се браня от величия.
С кръв ще плащам
всеки сантиметър
от космическия път към истината.
Из „Декларация“, Константин Павлов
Объркване, пропадане и отново възвисяване — все едно и също масово чудо, обяснено в смисъла на един човешки живот. Понякога всичко се случва мигновено, понякога трудно и мъчително, понякога се спотайва и не се случва, а след това избухва и тръгва по пътя на този безмилостен и единствен живот. Дали все ще се надяваме и чакаме това чудо да ни се случи, или ще го търсим и изровим из нашите разпилени и разкъсани надежди, е все наша си работа и никой не очаква друг да се прошета в нашата къща и да я свърши.
Колко ли съвременни алхимици забъркват тази житейска отвара. И колко се мъчат да ни я представят за новото чудо. А ние чакаме цветен дим да избухне и да ни направи щастливи, и земен рай да ни донесе. Дори и в тази алхимия си има логика, която спираме да усещаме и се опитваме да отстраним от своята същност поради неугодност или просто непригодност. За тази логика страшно красива ни трябва ум, достатъчно разум, но и сърце, защото иначе е погрешно избрана пътеката в това време и пространство.
Резултатът от нашето действие или бездействие вече е тук и някак си упорито и ненавистно ни преследва. Търсим отговори, задаваме въпроси, а до вчера нито питахме, нито търсехме отговорите. И отново ще бъдем всесилни в оправдания, в упования, в заклинания и проклети послания, защото ние, човеците, сме способни на всяка дързост и мерзост и защото самите ние сме създали всичко това, а сега сме твърде уплашени и търсим своето бягство от себе си, от това, което ни разкъсва и притиска, от това, което е и което ни предстои. Но то, времето, продължава да е част от това пространство и не се опитва да се връща назад и да ни помогне. Съзнателно, подсъзнателно или несъзнателно вървим с времето и мерим своите крачки. Така се случват нещата и за кой ли път те отново плачат и тръгват на път…
Дали ще открием, макар и закъснели в този живот, истинските неща и път, в който не ще да ги боли и да тъгуват.
Сложност и твърде обичайна простота, в която агонията сладка е намерена, търсена, освирепяла и от време на време усмихваща се. Това е времето — нашето, което сътворихме и което не съвсем харесваме, че дори и често неодобряваме. Но и което си препуска и въобще не се замисля да ни напомни, че нямаме време да забележим, че времето няма време.
Нека си пожелаем не повече време, а повече смисъл в него. Повече истина в думите и делата ни.
