Пътят, който ни връща

Пътуването от София до Силистра има особена продължителност – такава, която те оставя в часове на размисъл, в часове на тъга и в часове на безвремие. Дори и с климатизиран автобус то е достатъчно уморително, но остава почти единствената приемлива обществена възможност. Пътуването с влак е още по-отегчително.

Късното вечерно пристигане ни посрещна с прахта, натрупала се в градската автогара. Вечерта още не беше успяла да успокои делничната горещина, а лепкавостта започваше да овладява дрехите ни и да ги прилепва към влажните тела. Пътят до центъра се оказа неочаквано кратък и дори не остави време за първите разговори. Прохладата на хотелската рецепция предложи друго темпо – времето сякаш започна да тече с различна температура. Посрещна ни приветливост и тихо уверение, че всичко планирано ще се случи.

Приготвих си последната въздишка, въздишка,
макар че имам дяволски рефлекс, макар че имам рефлекс.
И как ли на такива дават книжка, и как ли –
за мене е загадка и до днес, загадка и до днес.

Из „Без последствие“, Богомил Гудев

Часът ни притискаше и вечерята беше прибързана, но пък ни предложи приятната атмосфера на последния етаж и нощните светлини на града. Почти всички вече бяха приключили с храната и бяха останали само да поговорят в спокойния ритъм на нощното пробуждане. Нашето присъствие леко смути околните – заради жената на масата ни, която не беше чест посетител тук. Любопитните погледи бързо угаснаха – разпознаването не беше успешно.

Разговорът ни се движеше лениво, поклащаше се в различни посоки и не търсеше сериозност. Потърсихме и пролетни лалета – с известна тъга – но есенният пазар не ни ги предложи. Остана очакването, че пролетта ще ги върне.

Петнадесет лалета, петнадесети ред
и мястото заето на всеки мой концерт.
Лалетата прекрасни – цветя на обичта -
на мен ли ги поднасяш или на песента?

За всички хора пея аз и ти си винаги насреща.
До теб достига моя глас и още нещо, още нещо.
Така ли ще ме помниш ти, така ли аз ще те запомня?
Прожектор отстрани блести и барабаните се гонят.

Из „Петнадесет лалета“, Йордан Янков

Новият ден ни отведе в дълбините на Добруджа – там, където погледите и прегръдките носят обич и отношение. Делничните срещи протекоха в своята обичайност: залите бяха пълни с любопитство, с припомняне и нови запознанства. Цветята бяха поднесени искрено, а чувствителността беше преминала границите на телата ни.

Близки и далечни,
преходни и вечни -
нека сме такива.
Късна или ранна,
любовта ни странна
нека да е жива!

Из „Близки и далечни“, Венцислав Мартинов 

Днес е всичко свършено,ю
ала пак цъфти
цветето прекършено,
щом ме срещнеш ти.

Из „Аз и ти“, Андрей Германов 

Вечерта ни отведе в безлюдието на Каменци. Селото беше притихнало – не само от нощта, но и от отсъствието на хора. Двайсетината му жители отдавна се бяха прибрали, дори кучешки лай не се чуваше. В единия ъгъл се беше свряла малка кръчмичка с романтичното име „Чобан махала“. Изобилието на храната ни смути – толкова усилия бяха вложени в подготовката. Верандата беше широка и отворена към тъмнината – всяко движение би се забелязало.

Вгради ме в свойта пролет, в свойта есен
и в своя ден, и в дългата си нощ,
в сълзата своя, в благата си песен,
вгради ме даже в своя час най-лош.

Из „Вграждане“, Петя Йорданова

Всяка скръб минава и всяка болка чезне,
щом си спомниш пътя, пътя към дома,
и отново в тебе всичко пак е светло, светло,
всичко, о, всичко.

Из „да си спомниш пътя към дома“,  Димитър Керелезов

И когато всичко свърши – пътуването, срещите, думите и песните – остава онова тихо усещане, че не сме били напразно заедно. Заедно сме се докоснали до нещо, което не принадлежи на времето: до гласа, който ни събира, до пътя, който ни връща, и до спомена, който ни пази.

И може би именно в това е смисълът – не да стигнеш някъде, а да се разпознаеш по пътя.

Пак по пясъка крачим,
а след нас се разстила
лека синя вълна като дим.
Тоя мрак е прозрачен,
тоя мрак е безсилен
и мълчим, и мълчим, и мълчим.

Из „Надежда“, Ваньо Вълчев

В професионалната си кариера певицата Мими Иванова създава десетки вечни български песни, които с право се нареждат в „златния фонд“ на родната музика – сред тях са „Радост моя“, „Като пролетта“, „Птици ли летят“, „Яворова пролет“ (в трио с Паша Христова и Мария Нейкова), „Хора и улици“ (в дует с Борис Гуджунов), „Знам, море“, „Майчице свята“, „Денят е близо“, „При реката на детството“, „Слънцето е в моите коси“, „Петнадесет лалета“, „Сбогуване с лятото“, „Когато падне звезда от небето“, „И зимата отново си отива“, „Вече свърши хубавото време“, „Ние и песента“, „Случайни срещи“, „Няма рози без бодли“, „Пролет е“, „Орисия“, „Българийо, децата ни върни“, „Приятелството се подарява“ и много други. Сред популярните ѝ кавъри на световни хитове са „Аморе мио“, „Лодка в реката“, „Не гледай назад“ и „Хей, извор чист“.

Автор на значителна част от репертоара ѝ е нейният съпруг – композиторът Развигор Попов, с когото работят неразделно от 1973 г. За нея пишат още композитори като Митко Щерев, Тончо Русев, Зорница Попова, Борис Карадимчев, Атанас Косев, Найден Андреев, Мария Ганева, Димитър Пенев и други.

В началото на 70-те години Мими Иванова е „нов глас“ в българската забавна музика. Първоначално се вписва в стилистиката на времето, но постепенно изгражда собствен, разпознаваем изпълнителски стил. Реша­ващо за това е сътрудничеството ѝ с Развигор Попов и създаването през 1976 г. на рок група „Старт“, която внася нова енергия и съвременност в концертните ѝ изяви. В края на 70-те Мими Иванова и „Старт“ се превръщат в едно от най-модерните явления на българската сцена, а певицата е сред най-обичаните изпълнители в анкетите на Българското национално радио за 1979, 1980 и 1981 г.

През 80-те години Мими и „Старт“ продължават да създават хит след хит. След раздялата им през 90-те тя продължава самостоятелната си кариера, като изпълнява както класическия си репертоар, така и нови песни, оставайки вярна на стила си. Потвърждение за това е концертът „15 лалета – 15 години по-късно“, състоял се на 26 април 2007 г. в Националния дворец на културата, когато музикантите от „Старт“ се събират отново на сцената след дълга пауза.

Още от дете Мими пее и си акомпанира на акордеон, който изучава в музикална школа. През 1966 г. завършва Средното музикално училище в Пловдив със специалност пеене. Първите ѝ професионални изяви са през същата година в Москва и Одеса с джазовия оркестър на Дома на народната армия в Пловдив, по-късно известен като „Бели, зелени, червени“. През 1969 г. завършва Естрадния отдел на Музикалната академия в класа на Ирина Чмихова и става солистка на оркестър „София“, където работи с Паша Христова, Мария Нейкова и Борис Гуджунов. Между 1971 и 1973 г. пее с бигбенда на Българското радио под диригентството на Вили Казасян. През 1973–1974 г. живее и работи в Полша.

Първият ѝ сингъл е издаден през 1972 г. в СССР от фирма „Мелодия“, а първият ѝ дългосвирещ албум – през 1975 г. от „Балкантон“.

През 1992 г. Мими Иванова и Развигор Попов създават музикална школа по синтезатор и солфеж към читалище „Цанко Церковски“ в София, която съществува и до днес.

През 2001 г. певицата прави и театрален дебют в ролята на Лисицата в детския спектакъл „Бабината питка“ в театър „Възраждане“.