Последни новини

Омърлушеният ден е приседнал със своята тъжност и от време на време проплаква със своите превалявания. Сумрачната действителност най-често ни отпраща в тъжни размисли, които ни създават определени неудобства. Притъмняванията са като някакъв унес, който ни успокоява за кратко.

Самотното време, в което обстоятелствата са ни поставили, ни въвежда към определена незадоволителна мисловност, която по-често искаме да отстраним, за да не създава неблагоприятност в мислите и тежест в душата, но дори упорството ни не успява да ни помогне да се разделим с нея. Някаква екзистенциалност ни е обладала като любовна отдаденост и не дава спокойствие.

Търсенето на определен смисъл в човешкото ни съществуване е някак невъзможен въпрос с още по-невъзможни отговори, които не можем да открием почти до самия край, а уж сме направили нужното, за да ги намерим. И все пак, само необходимостта ни ли ни кара да живеем или има някакво логично и смислово изражение, което убедително можем да представим пред себе си? Поне днес и сега не успявам да открия най-точните обяснения, за да определя отговора като достатъчно добър.

За публиката бих споделил, че оставянето на определена следа в човешката ни битност е достатъчно оправдание, но вътрешната ми потребност не се чувства удовлетворена от това обяснение. Не се опитвам съзнателно да продължавам това дирене на обяснение, но някак притеснително неподготвен съм да водя разговор по тази тема. Недостатъчни се оказват наборът от думи, дори чувствата и усещанията са неспособни да ме убедят, че това е достатъчно. Въпреки всичко ние сме в продължителност на нашето живеене – дали сме способни да го приемем или да го отхвърлим?

Румънският философ Емил Чоран казва: „Живея, само защото е в моята власт да умра, когато реша. Без идеята за самоубийство, щях да се самоубия веднага.“ И доста хладно допълва: „Фактът, че животът няма смисъл, е причина да живеем – при това единствената.“ Той дори е още по-краен в своите съждения: „Ние сме родени, за да съществуваме, а не да знаем, не да бъдем, не да утвърждаваме себе си.“

Усещам горчивината и рязкото преглъщане от тези му мисли и се чувствам разстроен в тази си крайност, която иска да ме убеди в определена непотребност. Определено искам да избягам от мисловните съждения на Чоран, но прогонването им не е лесна работа и те се връщат и връщат с искане да бъдат подредени или разбрани. Дори нежеланието ми да ги приема ме кара да ги оставя неизползвани някъде в крайчеца на съзнателната ми потребност и отново да ги обсъдя със себе си, преди да ги оставя арестувани поне за определено време.

Тази ограничена безполезност е унищожителна в своето присъствие в пространството и времето. Създава натрапчивото усещане за ненужно присъствие или поне за безполезност, което още повече ограничава и създава ненужна насоченост на мислите ни. Липсата на задоволителни отговори още повече успява да притисне вътрешната ни същност, която е готова да се предаде на нищото и да не получи справедливост в своето очакване.

„Човекът прави историята, историята се разделя с човека. Човекът, едновременно е творец и обект, двигател и жертва.“ (Емил Чоран)

Ние не знаем кога нашата история ще приключи и може би това ни обърква и ни кара да бъдем разточителни във времето. Не се плаша от загубеното време, не се плаша от пропуснатите мечти, а се плаша най-вече от несъществуващите мисли и неразбраните чувства. Усещането за потребност е може би най-смисленото (дори когато Чоран го смята за непотребност), което ни е необходимо. Тогава може би усещането за ужас от живота ще бъде по-малко, а притеснителното ни поведение ще ни е напуснало и ще ни позволи да го изразим по един добър и приемлив начин.

Емил Чоран (на румънски: Emil Cioran; на френски: Émile Michel Cioran) е румънски философ и есеист. Прекарва по-голямата част от живота си във Франция (от 1937 г.), живеейки в Латинския квартал на Париж. Принадлежи към известните представители на румънската диаспора във Франция: Елиаде, Йонеско, Бранкузи, Енеску и Цара.

Роден е в семейството на православния свещеник Емилиан Чоран и Емилия Чоран (по баща Каманичиу) в село Рашинари край град Сибиу, Трансилвания, Австро-Унгария. Майка му произхожда от дребен аристократичен род. Емил учи в гимназия в Сибиу, а през 1928 г. заминава да следва философия в Букурещкия университет. Към началото на 30-те години се утвърждава като талант на румънската литература. През 1933 г. специализира в Берлинския университет. Пише първата си книга Pe culmile disperǎrii („По върховете на отчаянието“) в 1934 г. За кратко е гимназиален учител по философия в Брашов (1936 – 1937).

През 1937 г. получава стипендия, за да замине във Франция и да напише там своята докторска теза. Дисертацията остава ненаписана – вместо това Чоран пътува из страната и усъвършенства своя френски език. След Втората световна война решава да остане окончателно във Франция, вместо да се завърне в родината. Спечелва си неприязънта на комунистическата власт – творбите му биват забранени в Румъния и въобще в Източна Европа.

Издава първата си френска книга Précis de décomposition („Наръчник по разложение“) в издателство „Галимар“ през 1949 г. Поддържа силна връзка с другите известни представители на румънската диаспора в Париж – Йожен Йонеско и Мирча Елиаде. Дълго време не бива признат и остава в сянката на други фигури от френския интелектуален живот, като Жан-Пол Сартр и Албер Камю. Добива популярност едва към края на живота си и получава достойно признание като голяма фигури във френската и румънската култура на XX век.

Почива на 20 юни 1995 г. в парижка болница, след продължително заболяване от алцхаймер. В мазето на жилището, което е обитавал, са открити множество ръкописи, главно чернови, но те остават слабо проучени, тъй като са предмет на съдебен спор, приключил едва в 2011 г. В същата година, 100-годишен юбилей от неговото раждане, биват проведени няколко конференции, посветени на неговото творчество, вкл. и в София.

За Чоран е характерен фрагментарният стил – неговите книги се състоят главно от кратки есеистични текстове и афоризми. Влияние върху нагласата му оказват философи като Фридрих Ницше и Лев Шестов, при все че в късните си текстове се отрича от философските дирения и проявява влечение към френските моралисти от XVII век.