Последни новини

Мислите днес се лашкат, като че ли са узурпирани от ненадейна военна инвазия. В аквариум със самотни рибки е затворена същността ми и е оставена да нахрани изгладнелите малки обитатели. Разплисква се водата в ограниченото пространство, неприятно оградено от изкуствената растителност, която търси да уталожи бушуващите страсти. Вибриращата помпичка допълнително размътва случващата се действителност и не помага да се установи някакво проявление на чистота. Пространството изобилства с безброй мъкнещи в хаотично положение неща, които се борят да намерят пристан в замърсените и непочистени ъгли на стъклените ограничители. Мътността се усилва от безобразното и напористо движение на вече станалите агресивни и гладни малки обитатели. Аерирането на акваскейповете е ненужно в позеленялата мътилка, но това допълнително поражда усещането на безизходност.

Пробитият прозорец на частично остъкленото пространство на терасата доставя с бързината на времето дъждовните капки, които се опитват да се промушат в мътността на аквариума. 

Дъждът остана сам навън разплакан,
когато ти затвори пак врата
и проговори в тишината на нощта
безлунна стъпките познах...
поисках да извикам.

…

Дъждът престана сам навън да плаче,
когато ти затвори пак врата
и проговори в тишината на нощта
безлунна слушах твоя глас
и твойте скъпи думи
Дъждът дали разбрал, че е излишен?
Изчезна без следа безшумно в тъмнината,
нали добрият дъжд е тръгнал пак
и други да събира, завинаги разбрал
какво е самота.

„Дъждът остана сам“, Васил Андреев

Протягам изстиналите си пръсти, за да се подпра в понеслия предишни удари необичайно заострения ръб, причиняващ ми с остротата си неприятна кървава болка. Малките червени капчици се премесват с помръкналата водна повърхност и я оставят замислена да будува сама.

Придърпвам с определена неистовост към себе си олющената табуретка, която пребивава в малкото полузатворено пространство през последния половин век и напомня с присъствието си за неразказани истории и същности. Присядайки върху нея се чува напора на тялото, което се е стоварило почти безжизнено. Скърцане се усилва, сякаш това ще е последното приютяване в обятията ѝ.

Някаква необичайна соленост в устата отприщва остатъчните живителни проявления и оставя в неподвижност тялото. Възстановяването на определена чувствителност се долавя в хаотичното блъскане на мисли и усещания, които се опитват да се подредят в логическа последователност и придобият някакъв смисъл.

Притворените клепачи на очите показват някакви конвулсивни движения и опит да се освободят от товара, който са били принудени да понесат. Ръцете са влажни и стоят неподвижни в скута като опит за примиреност. Прегърбената стойка леко се подпира на близката повърхност, която има присъщата грапавост на външните стени на домовете ни.

Не се страхувам жив да ме оплачат,
страхувам се от думите фалшиви –
от тях се раждат моите палачи
и бавно ме изстискват и убиват.

Пред прага на смъртта изчезва болката,
препъва се във спомен мисълта.
Къде си ти, която ме напътстваше
и пазиш ме от фалш дори в съня?

„Истина“, Валентин Йорданов

Опитите да се изправя са мъчително неприемливи и несъвместими с желанието това да се случи. Проблясъците, които създават отражение на оскъден светлинен поток, пречупва поредния опит и ме стовари обратно в несъстоялата се изправеност. Последва неочакван рев на форсиращ автомобил, който приключва своето движение с непоискан трясък в контейнера за разделно събиране на отпадъците от нашата действителност. Виковете на безпокойство проехтяват в нощната тишина. Суматохата от причинения сблъсък съобщава на околните с набор от псувни, които разпращат разнородност на послания към въображаемите виновници на случилото се.

Стряскащият шум помага за моето изправяне и притока на хладен въздух – да прогледна към случващото се в притъмненото пространство на събитията.

Никаква чувствителност на крайниците, които учудващо започват да се подчиняват на команди, които сами си въобразяват че получават. Тръгват по тесния коридор, който спорадично получава удари от моето безчувствено тяло.

Къде си ти, която ме накара
във кладата си сам да хвърлям огън,
да проумея, че лъжата пари,
че в истина да изгоря не мога.

Ела при мене днес и научи ме
от моя страх аз как да се опазя.
Ако не можеш – просто, оплачи ме!
Палачите не бива да се мразят!

„Истина“, Валентин Йорданов

Нощта е погълнала цялата ми същност и я е накарала да уталожи своята превъзбуденост. Тялото е приело болката за своя обичайност, но е устояло на поредния напор на връхлитащите събития. Отново утре ще се опита да тръгне с болката и търпението за своето оцеляване към единствената истината, която носи в същността си.

Истината е философско понятие, което няма едно-единствено определение, но най-често се дефинира като твърдение, изказване, в съответствие с фактите или действителността. Специфични дефиниции на истината се използват в математиката, логиката, философията на науката, правото и религията. В разговорния език означава искреност в действията. Противоположното на истина е лъжа.

Съответствие с действителността (семантична теория за истина) е, когато 'P' е вярно, ако и само ако P е вярно, или когато абстрактната идея съответства на нейния реален обект (кантианска епистемология), абсолютната истина (метафизика) е източникът на всичко, от което всичко произлиза, тя съдържа в себе си възприемаемите качества и характеристики, или когато едно заключение е направено вярно (логика).

Във философията няма общоприето определение на термина и съществуват множество различни понятия за истината, както и възгледи за това кои обекти (твърдения, изказвания. Заключения) могат да бъдат истинни или неистинни, за начините за определяне на истинността и за това дали истината е субективна, относителна, обективна или абсолютна.

Абсолютната истина не се разглежда като процес, тя е статична, неизменна. Познанието на абсолютната истина е това, към което трябва да се стреми философията, въпреки че като цяло се наблюдава отдалечаване на съвременната философия от онтологическите въпроси. Човешкият разум винаги ще бъде ограничен в определени рамки, и няма да има възможност да разкрие напълно абсолютната истина.

В някои религии, в частност християнската се твърди, че абсолютната истина се открива сама на човека, тъй като абсолютната истина това е самият Бог. Философските системи са ограничени, защото са създадени от човешкия разум, който също е ограничен. Един пример за абсолютна истина може да бъде изказването на Декарт: „Мисля, значи съществувам“ (на латински: Cogito, ergo sum).

Относителната истина е философско понятие, което утвърждава, че абсолютната истина е труднодостижима, дори невъзможна. Съгласно тази теория е възможно само приближаване до абсолютната истина, като при това приближаване се създават нови представи, а старите отпадат. Създава се динамика, при която истината зависи от отделни обстоятелства и периоди. Теориите, утвърждаващи съществуването на абсолютната истина, често се наричат метафизика, а теориите за относителната истина – релативизъм. Понятието относителна истина се използва в учението за диалектиката. Разновидност на относителната истина е справедливостта, правдата. Тя винаги отразява текущото ниво на нашето знание за природата на явленията.

За обективна истина обикновено се говори в правото. Това е такава истина, която по съдържание не зависи от субекта. Трябва да се отбележи, че по форма обаче винаги зависи. Хората могат да съществуват и да се развиват само благодарение на обективната истина за процесите, явленията, структурите и формите на материята. Без обективна истина не може да има субект, който да разсъждава, да я търси и доказва, не може изобщо да има познание. Мисловните процеси поради своя субективизъм са идеални процеси, родени от материалната реалност и подвластни на нея като нейно отражение. Обективните материални структури служат за изграждането на символи, термини, понятия и категории. Материалната обективна истина и реалност съществува извън и независимо от човека.

Субективната истина е винаги пречупена през погледа на човек. В определени случаи субективната истина може да се доближава, и дори да съвпада с обективната.

Логиката се занимава с моделите на разума, които могат да помогнат да разберем дали дадено предположение е истина или не. Въпреки това, логиката не се занимава с истината в абсолютния смисъл, както например метафизиката. Логиците използват формален език, за да изразят истини, от които те се интересуват, и в този смисъл може да се говори за истина само в определено тълкуване или истина в някоя логическа система.

Логичната истина (наричана също аналитична истина или необходима истина) е положение, което е вярно във всички възможни светове [1] или при всички възможни тълкувания, в контраст с факт (наричан също необходимо и достатъчно условие), който е верен само в този свят, тъй като се е разгърнал исторически.

Има два основни подхода към истината в математиката. Те са теория на моделите и теория на доказателствата. Исторически погледнато, с развитието през деветнадесети век на Булевата алгебра математическите модели на логиката започват да третират истината, представена като Т или 1, като произволна константа. Неистината е произволна константа, която може да бъде представена като F или 0. Тези символи могат да бъдат манипулирани в съответствие с набор от аксиоми и правила, често давани под формата на таблица с булеви изрази.

В началото на ХХ век в математиката за истинни се приемат тези положения, които са доказуеми във формална аксиоматична система. Това разбиране отпада с развитието на положения и изявления, които са истинни, но не могат да бъдат доказани в рамките на системата. [2]

В края на ХХ век се достига до изграждане на специфични Диофантови уравнения, за които не се знае дали имат решение, [3] или дори ако имат, не е ясно дали са краен или безкраен брой решения. По принцип континуум хипотезата не може да бъде доказана или опровергана с използване на стандартните аксиоми на теорията на множествата. [4] [5] По мнението на някои, след това е също толкова разумно да се вземе континуум хипотезата или нейното отрицание като нова аксиома.

„Какво е истината“, Христос и Пилат, 1890 г.

В хиндуизма, а също така и в будизма, а и изобщо в много източни учения, въпреки техните различия, по въпроса за истината тяхната позиция е практически една и съща. Истината − това е преди всичко думата, словото на Учителя, указваща правилния Път към спасението. Ако се признае концепцията за душата, то словото на Учителя води към спасение на човешката душа. Ако наличието на душа се отрича, отрича се или се поставя под въпрос древнокитайската традиция, истината е преодоляването на илюзията, в полза на образа на действителността, търси се Пътя за възстановяване на световната хармония. Като обобщение може да се каже, че в древноизточните учения истината, това е пътя към спасението, пътя към знанието. [6]

Към аналогична позиция се придържат и последователите на исляма, убедени в това, че думите на пророка Мохамед, изложени в Корана, са ключ към блаженото съществуване след смъртта. Отстъпление от тези думи неминуемо води към гибел. В юдаизма и исляма истината е спасителният Закон. [7]

Християнството разглежда като истина не абстрактната идея или някакво материално явление, а самата личност на Исус Христос и неговите думи:„Аз съм пътят, истината и животът.“ В този смисъл, за пример може да се даде поведението на Пилат, който пита Христос със скептицизъм: „Какво е истината?“. Посоката на волята на разумните същества е насочена или към истината и вечния живот, или към лъжата, смъртта и небитието. Възкресението Христово ражда надежда за изкупуване на човешките грешки и поправяне на човешката природа. По този начин и в Християнството истината е спасението, като то е в личността на Христос. [8]

Истината удовлетворява потребностите на човека, чрез неговите три най-важни съставки: дух, душа и разум. Духът живее в познанието и знанието е за него истина. Разумът систематизира знанието, затова истината става и закон. Душата, това е любовта, чувствата и техен обект е личността.

1.Ludwig Wittgenstein, Tractatus Logico-Philosophicus.

2. See, e.g., Chaitin, Gregory L., The Limits of Mathematics (1997) esp. 89 ff.

3. M. Davis. „Hilbert's Tenth Problem is Unsolvable.“ American Mathematical Monthly 80, pp. 233 – 269, 1973.

4. Yandell, Benjamin H. The Honors Class. Hilbert's Problems and Their Solvers (2002).

5. Chaitin, Gregory L., The Limits of Mathematics (1997) 1 – 28, 89 ff.

6. Кохановский В., Яковлев В. История философии.

7. Армстронг К."История Бога: Тысячелетние искания в иудаизме, христианстве и исламе".

8. Мень, Александр Владимирович Сын Человеческий//журнал Смена, 1990, №№6 – 12 текст книги.