Последни новини

- Какво са думите за Вас?

- Думите са моята кожа, моят дъх, моят вътрешен пейзаж. Те са средство за изразяване и са начин на съществуване. Всяка дума, която изписвам, е като малка врата, която води или навътре, към мен самия, или навън – към онзи, който чете. Те са и меч, и прегръдка. В тях търся смисъл, от тях черпя сили. Понякога ме предават, друг път ме спасяват. Но никога не са безразлични. Думите са единственото, което остава, когато всичко друго се разпада

- Не са ли непосилни поетичните вопли и терзания в днешното ни време?

- Днешното време сякаш не търпи тишина, не изслушва болката, не позволява да се страда тихо. Всичко трябва да бъде бързо, шумно, моментално разбираемо. А поезията е точно обратното – тя изисква спиране, съзерцание, съпреживяване. В този смисъл поетичните терзания днес са почти непозволени. Но именно затова са необходими. В този свят на свръхинформация и вътрешна празнота поезията е като нежна капка върху камък. Тя може да не промени всичко, но оставя следа. Терзанията на поета са гласът на онези, които не умеят да викат.

- „По следите на доброто …“ Вие самият как успявате да откривате и да намирате добро?

- Да търсиш доброто днес е като да се опитваш да чуеш сърцебиене в градски шум – изисква търпение и тишина в теб самия. Доброто не е сензация, не вика по улиците. То се крие в малки жестове – в ръката, която се подава, без да се очаква благодарност, в думата, казана навреме, в мълчаливото присъствие, когато е най-трудно. Да, намирам доброто – в лицата на непознати, в писма от читатели, в очите на приятел, който остава. Понякога го губя, друг път го обърквам с нещо друго. Но винаги го търся. Защото без това търсене животът би се превърнал в безкрайна зима.

- Да си смел понякога е безразсъдство. Вие проявявате ли такава смелост?

- Смелостта невинаги изглежда героично. Понякога тя е да кажеш „не“, когато всички казват „да“. Да останеш, когато е по-лесно да си тръгнеш. Да се разголиш пред света чрез стихове, когато по-лесният избор е мълчанието. Да, проявявал съм такава смелост – не защото искам да бъда герой, а защото не мога да бъда друг. Платил съм цената си за тази смелост – с отхвърляне, с неразбиране, понякога с тишина, но не съжалявам, защото човек не бива да се отказва от себе си, само за да бъде удобен.

- Лутат ли се мислите Ви в бездната понякога, без да успеят да открият търсената възможност?

- Разбира се. Аз не вярвам в поет, който никога не се е лутал. Мислите ми често се движат като мъгла – не знаеш къде започваш, нито къде ще стигнеш. Понякога пиша стих, който не разбирам в момента, но месеци по-късно го прочитам и откривам нещо ново – сякаш съм говорил със себе си от бъдещето. Безсилието на мисълта също е състояние, през което минавам – усещането, че си пред огромна стена без врата, но смятам, че именно в тези мигове на безпътност се ражда неочакваното – нова идея, нова посока, нова дума.

- Редактирането на текстове е трудна и не съвсем лека работа, тя понякога е влизане в „кожата“ на автора. Как се справяте с това начинание?

- Редактирането е акт на доверие. Да редактираш чужд текст означава да се превърнеш в съавтор, без да отнемеш гласа на другия. Това изисква уважение, емпатия и умение да отстъпиш. Когато влизам в „кожата“ на автора, се старая да не я разкъсвам, а да я разбера – какво е искал да каже, къде думите са му избягали, къде е бил прекалено пестелив или пък разточителен. Това е интимна работа, понякога по-лична дори от писането, но е и изключително благодарна, защото, когато един текст се изчисти и засвети, усещаш, че си помогнал на една мисъл да стигне по-ясно до другите.

- „Когато нямаше никого“ – е заглавие на една от Вашите книги. Успявате ли да откриете надеждата в безнадеждността, която съпътства част от хората?

- Тишината на самотата е ужасяваща, но и откровена. Там, където няма никого, човек среща най-често себе си – и това е най-трудната среща. В тази тишина започва израстването. Когато си сам и няма на кого да се облегнеш, откриваш, че вътре в теб има извор, който не си познавал. Надеждата в безнадеждността не е светъл път – тя е малка искра, която проблясва точно в най-тъмния миг. Да, вярвам в тази искра. Виждал съм я в хора, които са минали през ада и са продължили напред. Надеждата не е победа – тя е решението да не се предадеш.

- Социална ли е Вашата поезия или как може да я определите?                 
- Поезията ми е социална дотолкова, доколкото човекът е социално същество. Не мога да бъда сляп за болката, която виждам. Не мога да не пиша за детето на улицата, за самотната възрастна жена, за мъжа, загубил работата си, за младите хора, които напускат родината си.

Моето писане не е декларация, не е лозунг. То е глас на вътрешния свят, който откликва на външния. Аз вярвам, че поетът не трябва да бъде затворен в кула от думи. Той трябва да чува улицата, да усеща пулса на града, да страда с онези, които нямат глас. Това е моето разбиране за поезия – жива, чувствена, човешка.

- Как се справяте с лошите хора и нараняват ли те Вашата същност?

- Не вярвам в изначалната лошотия. Вярвам в болката, която не е намерила език. Вярвам в разочарованието, което се е сраснало с характера. Понякога хората не са зли, просто са изтощени, обезверени, изплашени.

Но да – има и такива, които нараняват нарочно, с удоволствие, с усещане за власт. Те могат да те разклатят. Могат да те накарат да се усъмниш в себе си, в посоката си, в добротата като стойност. Но аз съм избрал да не бъда като тях. Дори когато ме раняват – пиша. Превръщам болката в слово. Така тя вече не е оръжие срещу мен, а глас на онова, което устоява. И така, вместо да нося раните като проклятие, ги нося като доказателство – че съм бил жив, че съм чувствал, че не съм се превърнал в онова, което ме е наранило.

- Страхувате ли се?

- Да, страхувам се. От тишината, която понякога става прекалено дълбока. От забравата. От това, че думите може един ден да не ми се подчиняват. Най-много се страхувам от вътрешната апатия – от онова безразличие, което изтрива цветовете от живота. Страхувам се да не стана безчувствен, да не спра да вярвам, да не престана да се вълнувам. Страхът е човешки. Той е сигнал, че още сме живи. Въпросът е какво правим с него – дали се крием, или го превръщаме в гориво за промяна. Аз се опитвам да му гледам в очите и да му казвам: „Още съм тук. Не си ме победил.“

- Не притесняваме ли нашите страхове понякога, като се обявяваме за безстрашни?

- Най-гласовитите хора често крият най-големите страхове. Когато някой твърде убедено заявява, че нищо не го плаши, аз се питам какво точно се опитва да прикрие. Да се обявиш за безстрашен е удобно – звучи героично, но всъщност е форма на защита. Истинската смелост не е в липсата на страх, а в признанието му. В това да кажеш: „Да, страх ме е, но ще продължа.“

Поетът не е безстрашен човек – той е човек, който се осмелява да бъде уязвим публично. И в това има особена сила – не на бронята, а на откритото сърце.

- Не станаха ли днес много „Красивите чудовища“, с които трябва обществото да премине през определени трансформации и да се лиши от определената себедостатъчност на тези индивиди?

- Да, за съжаление – светът днес е пълен с красиво опаковани чудовища. Те имат правилния език, външния вид, самочувствието на месии. Но вътре – пустота. Или глад за власт. Или патологично его. Обществото в много случаи ги възнаграждава – със сцена, внимание, последователи. И това е трагедията – че забравихме да търсим съдържание, заслепени от опаковката. Но вярвам, че идва време на преоценка. Красивите чудовища могат да завладеят временно, но не могат да обичат, не могат да вдъхновяват истински. А хората имат нужда от истина, не от блясък. От топлина, не от ледена фасада. Преходът ще бъде труден, но необходим – от лъскавото към истинското. И поезията може да бъде част от този преход.

- Не бързате ли много по житейската пътека?

- Имаше време, когато вярвах, че трябва да стигна бързо – до признание, до смисъл, до „важните“ неща, но животът ми показа, че стойностните неща се случват бавно. Поезията не търпи бързане. Душата също.

Днес вървя по-бавно, но гледам повече, слушам внимателно, спирам, когато нещо ме развълнува. Пътеката вече не е състезание, а пътуване. Не съм в надпревара с никого – освен със себе си. И с всяка крачка се уча да присъствам – не просто да минавам през живота, а да го живея.

- Не се ли обърквате понякога от противоречивото поведение на заобикалящите Ви?

- Разбира се, че се обърквам. Хората сме сложни създания – пълни с несъответствия, със страхове, с противоречия. Днес някой може да бъде добър с теб, а утре – да те нарани. И това обърква, и то дълбоко. Особено ако носиш доверчиво сърце.

Вече се старая да не съдя прибързано. Понякога човек действа по начин, който не разбирам, защото не знам историята му. Не знам какво го боли. Затова се уча да бъда наблюдател, а не съдник. Объркването понякога е необходима фаза – преди разбирането, преди приемането, преди прошката. А понякога и преди тръгването.

- Накъде са съсредоточени Вашите мисли и желания днес?

- Днес мислите ми са по-малко объркани, по-малко шумни. Все повече се съсредоточавам не върху това какво искам да постигна, а върху това кой искам да бъда. Желая спокойствие, не шум. Истински разговор, не повърхностна комуникация. Желая честност – със себе си и с другите. Писането ми е по-фокусирано, по-дълбоко – не гоня количеството, а търся същественото. И най-вече – желая да бъда полезен. Не като морален съдник, а като глас, който може да съпреживее, да утеши, да събуди. Вярвам, че поезията днес трябва да бъде фар – не за да води, а за да осветява. И ако мога да бъда такъв фар поне за един човек – значи съм на прав път.

Димитър Драганов Драганов е роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. В град Стралджа, в най-ранните си детски години вдъхва живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която го прави щастлив и му помага да повярва, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение.

Димитър започва да пише стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията става неговият най-добър и верен приятел. Носител е на награди от различни поетични конкурси, част от които са: I-во място в Национален поетичен конкурс „Непознати улици“, организиран от ПГПАЕ „Гео Милев“, гр. Бургас (2017 г.), Първо място в Национален конкурс „Хората – еднакви и различни“, организиран от Национален дворец на децата и Министерство на образованието (2017 г.), Първо място в областен конкурс за есе по повод Трети март, организиран от БОРР – Тервел (2017 г.), Първо място в областен конкурс за есе по повод Трети март, организиран от БОРР – Тервел (2018 г.), Първо място в конкурс „Чудото любов“, организиран от РЗИ Хасково и Младежки дом Хасково, Специална награда в Националния литературен конкурс „Море“, град Бургас, Второ място в Международния поетичен конкурс „Небесни меридиани“, провеждан в град Бат Ям, Израел, Първо място в Национален литературен конкурс „Яна Язова“ със стихотворението „Прошка“, Второ място в Национален студентски литературен конкурс „Георги Черняков“, както и др. 

Автор е на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“, излязла от печат през месец юни на 2021 г., с редактор господин Станислав Марашки от Конфедерация на българските писатели, намираща се в град Бургас. За издаването на първата си книга Димитър активно си сътрудничи с Общината на родния си град Стралджа. През месец декември на 2021 г. печели Голямата награда в Международния конкурс на Издателство „Многоточие“ „Защо пиша това писмо?“ с творбата „Моето добро писмо“, която се състои в издаване на стихосбирка, получаване на статуетка „Любов“ и специална грамота. Втората книга на Димитър Драганов, със заглавие „Портрет на живота“, издадена с Издателство „Многоточие“, се появява от печат през месец януари на 2022 г. и включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика. 

Третата стихосбирка на поета „Път над страха“, излязла от печат през месец април на 2023 г., съдържа 90 стихотворения на любовна, философска и социална тематика. Четвъртата книга на Димитър Драганов е на психологическа тематика и носи заглавието „Когато нямаше никого“, като в нея Димитър разказва за това как емоционално бихме могли да преминаваме успешно през трудни лични етапи. През 2024 г. Димитър издава петата си книга „Красивото чудовище“, като в нея описва явлението нарцисизъм и нарцистично личностово разстройство на научен и художествен език. В момента работи върху ръкописа на други три свои книги – книга, посветена на нарцисизма, в която художественият стил и научните постановки за особеностите на следното психологическо явление се преплитат; научен труд, посветен на нарцисизма и нарцистичното личностово разстройство, както и ръкопис на роман.

Димитър Драганов е член на Съюза на независимите писатели, град София, на Конфедерация на българските писатели, град Бургас, на Съюза на писателите в град Ямбол, както и на Съюза на младите писатели, ръководен от Димитър Петров и Дебора Йорданова – поети от град Монтана. Участва в 50 литературни сборници със свои произведения. Стихотворенията му са публикувани в различни вестници, сред които и вестник „Словото днес“. Публикува свои стихотворения в списание „Везни“, за което бива насърчен от поета Георги Константинов, в списание „Матадор“ на издателя Атанас Стоянов, в списание „Картини с думи и багри“ на доктор Габриела Цанева – поет и писател, в Международното списание за литературно творчество „Ревѝца Камѐца“ в Перу, както и др. През 2023 г. основава Младежки литературен форум „Писмо-Четмо“ заедно с Елисавета Новакова в град Пловдив. През 2024 г. основава литературна платформа за подкрепа на разпространението на творчеството на автори, в което включва съдействие по време на целия процес на книгоиздаването, а именно: редакция, корекция, предпечатно оформление, информиране за налични литературни конкурси, консултиране по належащи въпроси, съдействие с организиране на представяне на автора, което е свързано с разгръщане на комуникация с различни писателски Съюзи, Сдружения, Печатници, Конфедерации и Дружества в държавата. Също така предлага и консултиране и съдействие за установяване на връзка с професионално Издателство.

Димитър Драганов завършва бакалавър психология във Великотърновския университет през 2022 г., а година по-късно завършва и магистър „социална психология“. Записва следната специалност, ръководен от желанието си да помага за оформянето на облика на едни по-добри времена, в които всички ние бихме могли да живеем. За него психологията е както и специфична, уникална наука, така и неповторим начин да научи повече както за себе си, така и за заобикалящия го свят. Автор е на проект за предоставяне на равен достъп до психологическо консултиране от края на 2021 г. Участва в различни психологически обучения. Силно се застъпва за задължителното приемане на Закон за психологията, който да установи регулативни механизми на практикуващите психолози. За известно време ръководи своя рубрика на психологическа тематика в БНР – град София. Продължава своето обучение във втори модул на когнитивно-поведенческата школа. Основната тема, която привлича фокуса на изследователското му внимание, е свързана с проявленията на нарцисизма и нарцистичното личностово разстройство в съвремието.