Последни новини

- Как самият Вие дефинирате връзката между творчеството и самотата – самотата пречка ли е, или източник на творчество?

- Отново започваме с един много дълбок, бих казал екзистенциален въпрос. Според гещалтпсихологията „Единственият човек, с когото прекарваме живота си открай до край, това сме самите ние“. Затова гледам на самотата като на онова вътрешно пространство, в което творецът остава насаме със себе си, без посредници. В такъв смисъл тя не е пречка, особено ако е нарочно избрана. Тя се превръща в лаборатория на духа, в която светската суматоха, всекидневният шум утихват и започва да се чува вътрешният ритъм – онова „Con Tempo“, което съм въплътил като идея в някои от работите ми. Бих оприличил самотата на тъмната стаичка, в която се проявява фотографията на душата. Без тъмнина няма образ, а на светло негативът се осветява.

Смятам, че самотата е източник на творчески идеи, защото в нея се ражда автентичността. Избраната самота е съзидателна, докато външно наложената изолация разрушава. Тя става пречка само когато е породена от страх или отхвърляне.

Сядам сам срещу бялото платно, белия лист или екрана на таблета и започвам работа – в този смисъл може да се каже, че рисуването е самотно начинание.

- Как се промени Вашият творчески процес през годините – или запази своята същност?

- Както казваше Радой Ралин: „Погледнато формално – всичко е нормално, но погледнато нормално – всичко е формално“! Та, ако изходим от кратката дефиниция, че „художествено-творческият процес е пътят от идеята (въображението) до крайната художествена реалност“, всичко изглежда почти елементарно. Но всъщност тук са съчетани творческото вдъхновение, интуицията (базирана на познанието), рационалното и емоционалното мислене, изобразителните умения и похвати за визуализиране на идеята, което прави творческия процес изключително сложна амалгама от интелектуални, гносеологични, психофизиологични и физически усилия.

При него личат различни етапи, които се проявяват, макар и по различен начин, при всички стилове и автори, без значение какво твърдят те. В началото са вдъхновението, наблюдението, събирането на информация и изследването на темата. Следва подсъзнателното „отлежаване“ на творческата идея. И „изведнъж“ – о, Еврика, художественото решение внезапно изкристализира. И накрая е реализацията на замисъла, превръщането му в реална творба, като по време на визуализацията той подлежи на редакция, дори може да бъде променен напълно. Процесът е постоянна борба за баланс между първоначалната идея и нейната реализация в материал.

Тези етапи са с различна продължителност помежду си не само при създаването на една творба, но и в различни периоди от творческото развитие на автора. Във времето и при мен е така, затова трудно може да се отговори на често задавания въпрос – за колко време нарисува тази картина? Различно е: в някои случаи дълго мислиш, а „изпяваш“ работата на един дъх, а в други – идеята се заражда бързо, но после „мъчиш“ картината с месеци или години.

В младостта творческият акт е като експлозия, а по-късно, когато с времето идва мъдростта, става архитектоника. При мен с времето творческият процес стана по-осъзнат. Същността му, като търсене на смисъл отвъд видимото, остана, но се промени търпението. Днес рисувам сравнително по-бавно, но мисля по-дълбоко. Преди водещ беше импулсът, а сега импулсът и съзнанието вървят заедно. Преди търсех формата, опитвах се да впечатля с техники, „хватки“, а днес по-настойчиво търся зад формата същността. Слоевете в творбите ми станаха повече – философски, символни, духовни, но импулсът остава първичен.

- Какво най-много Ви липсва от годините, когато рисувахте „с по-малко опит“?

- Липсва ми безстрашната наивност. Онзи риск да направиш нещо, без да знаеш дали „трябва“, да търсиш, да експериментираш. Липсва ми онази безкомпромисна искреност на първия жест. Винсент ван Гог пише, че „ако чуете глас в себе си да казва „не можеш да рисуваш“, непременно рисувайте – и гласът ще замълчи“.

С времето гласът на съмнението става по-интелигентен. Опитът дава устойчивост, но понякога отнема „дивата“ свобода. Той те учи да контролираш, но понякога най-истинското се ражда от неконтролируемото.

- Смятате ли, че изкуството може да „промени“ реалността на зрителя, а не само да я отразява?

- Да. За мен изкуството не е огледало, а прозорец или врата. Ако една картина накара човек да види себе си или заобикалящата го действителност по нов начин, то реалността му вече е променена. Лев Николаевич Толстой определя изкуството като „зараза от чувства“. Ако тази „зараза“ се предаде на реципиента, то и вътрешната реалност на човека ще се промени.

Изкуството не измества факти – то измества гледни точки. А самата промяна на гледната точка вече е промяна на реалността. Ще дам един пример: Клод Моне изложил в Лондон пейзаж, в който очертанията на сградите едва се виждали от гъстата мъгла, обагрена в розово. Това накарало лондончани да му се присмиват, защото те от малки знаели, че мъглата е сива. Но когато възмутените зрители излезли на улицата, за да се убедят в правотата си, и още веднъж внимателно погледнали мъглата, се оказало, че тя наистина е розова. Защо ли? Червеният прах от тухлите на типичните английски сгради се смесва във въздуха с мъглата и ѝ придава червеникав оттенък. Така художникът видял това, което другите не виждали.

От опит мога да кажа, че човек, който е преживял катарзис пред картина, вече не е същият.

- Казвате, че творческата самота е избор, а не изолация. Как според Вас един творец може да намери онази зряла мяра между самотата и взаимодействието с публиката или обществото?

- Карл Юнг говори за индивидуацията – процесът, в който човек се формира и става това, което е. В този случай той е насаме със себе си. Но след това личността трябва да се върне в общността. С пълна сила това се отнася и до твореца – той трябва да се връща от самотата, да не остава там.

Творецът трябва да се оттегля, за да създава, и да се връща, за да споделя. Ако остане изцяло в самотата – губи връзката с действителността. Ако остане само в обществото – губи дълбочината на творческите идеи.

Самотата е място за създаване, обществото – място за споделяне. Балансът е в осъзнатото движение между тези две състояния.

- Споделяте, че семейството и близките са „спасителни пояси“ – какво научихте от тях за себе си като човек и като художник?

- Близките ми показаха, че зад художника с неговото его стои човекът – уязвим, понякога колеблив. Те са „спасителните пояси“, които ме връщат към човечността, когато творческият вихър стане твърде силен.

Семейството ме научи, че изкуството няма стойност, ако човекът зад него е изгубен. Те ме връщат към простите истини – че човешката топлина е по-ценна от всяко признание. Учат ме на смирение и на устойчивост.

Казват, че „красотата ще спаси света“. Но аз бих добавил – любовта спасява твореца.

- Днес често се говори за арт терапия – начин ли е тя да се преодоляват трудностите, или е инструмент за откриване на нови творчески посоки?

- Интересен и актуален въпрос. Гледам на арт терапията като мост, но и като посока. Тя помага да се преодолеят трудностите и болката, но и отваря врати към неподозирани вътрешни светове. Чрез рисуване, моделиране, музика, танц хората могат да изразят вътрешните си преживявания. Дори наблюдаването на произведения на изкуството вкъщи, в музея или галерията има успокояващ ефект. Така, както и слушането на музика – всичко поражда естетически преживявания, което води до релаксация, намаляване на тревожността и подобряване на настроението. Този процес, освен че облекчава стреса, подпомага по-доброто разбиране на самите себе си.

Можем да кажем, че творчеството лекува, защото подрежда хаоса. Арт терапията не е просто лечение – тя е процес на осъзнаване, защото чрез образа човек изговаря или визуализира онова, което не може да формулира с думи.

Лично на мен самият творчески процес, манипулацията с материали и т.н. ми действат релаксиращо, още повече че докато рисувам, слушам и музика, а колкото повече работя, пред мен се откриват нови и нови посоки!

- Казвате, че „човек е това, което е оставил след себе си“ – добра философия и смисъл на човешкия живот ли е това? Продължавате ли да вярвате и да мислите така?

Продължавам да вярвам в това. Не като суета, а като отговорност. Следата, която човек оставя след себе си, не е слава – тя е смисълът, който си внесъл в живота на другите. Махатма Ганди казва: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света.“ Следата, която всеки от нас оставя, е именно тази промяна.

Да оставиш нещо след себе си не означава то да е само материално наследство. Означава да си внесъл светлина в нечий път.

- В едно свое интервю споменавате Айнщайн и чудесата – Вие лично какво чудо очаквате днес?

- Алберт Айнщайн казва, че има два начина да живееш – сякаш нищо не е чудо и сякаш всичко е чудо. Той говори за живота като за чудо.

За мен чудото днес е способността на човека да остане човечен във високотехнологичния, глобален свят, който е и свят на омраза, поляризация, нихилизъм, отчужденост, изолация, саможивост, тесногръдие и еснафщина.

Истинското чудо не е свръхестествено явление. Очаквам чудото на съзнателното пробуждане, на пробуждането на съзнанието – хората да започнат да виждат повече светлина, отколкото страх.

- Какво е мястото на смирението и благодарността във Вашия житейски път?

- Смирението е съзнанието, че не сме центърът на вселената. То ме учи, че не аз съм Слънцето, а най-много посредник, чрез който топлината му може да достигне до хората.

Благодарността ме пази от гордостта. Тя е признание, че всичко е дар. Благодарен съм, когато се събудя сутрин, че имам покрив над главата си, че имам нещо на масата, че има хора до мен, които ме обичат и на които да даря любовта си.

Без смирението и благодарността творчеството би се превърнало в едно самоцелно его.

- Какви са Вашите послания към младите хора днес, които се страхуват да не бъдат „разбрани погрешно“?

- Искам да им кажа: Не се страхувайте да бъдете неразбрани. Всяка нова идея първо изглежда чужда и затова е отричана. Ако сте искрени и автентични, времето ще стане ваш съюзник. Страхът от неразбиране е естествен, но историята показва, че новаторите винаги първо са били отхвърляни, а също така, че „никой не е пророк в собственото си село“!

И още – спомнете си думите на Стив Джобс: „Хората, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят.“