Цената на благодарността и смисълът на следите, които оставяме

- Какво е мястото на изкуството в обществото – инструмент за промяна, за утеха или нещо повече?

Изкуството има много измерения, то е полифункционално и затова трудно може да бъде сведено само до една функция. Мястото му в обществото е едновременно средство за изразяване, пространство за размисъл и огледало на човешкия опит. Изкуството често действа като инструмент за промяна, поради факта, че поставя въпроси, провокира съмнение и генерира нови гледни точки и идеи. То може да разкрие социални проблеми и да събуди съпричастност там, където думите не достигат

Изкуството изгражда мостове между различни народи и светогледи, затова то не е само инструмент за промяна или утеха, а и форма на духовна комуникация между хората – съхранява паметта на културите и предава духовни ценности между поколенията.

В най-дълбокия си смисъл изкуството е начин човечеството да търси и открива смисъла на собственото си съществуване. То е памет, протест, утеха и пророчество едновременно.

- Вие сте откроим и значим български автор. Какво означава за Вас да развивате собствен стил – Plam Art – в контекста на глобалното изкуство?

- Освен всичко останало, изкуството има и духовна мисия. „Plam Art“ за мен е именно духовна територия и вътрешна философия – диалог, но и синтез между символика, време и духовна вътрешна трансформация. Да развиваш собствен стил означава да поемеш риска да бъдеш разпознаваем. При глобалното изкуство автентичността е най-ценната валута, а в свят на глобализация тя (автентичността) е и форма на съпротива.

- Има ли художници или течения, които продължават да Ви влияят или да Ви вдъхновяват и днес?

Вдъхновяват ме художници като Салвадор Дали заради смелостта на въображението, Марк Шагал заради поетичността на образите, Хундертвасер с ексцентричността си, както и много други световни и български художници, дори наши съвременници. От всеки може да се „купи“ нещо – я някоя идея, похват, композиционна схема, които да асоциирам и интерпретирам от моята гледна точка. Но най-силното влияние си остава това на живия живот.

Освен това продължавам да се вдъхновявам от философията на Фридрих Ницше и по-конкретно от идеята за създаване на собствена стойностна система.

Вдъхновението идва не толкова от стил, колкото от смелостта на мисленето.

- Кога е „правилният“ момент според Вас да се експериментира със стил и кога е по-добре човек да остане верен на себе си?

- Има една интересна сентенция: „На младини човек работи за име, а след това името работи за него“, т.е. човек първо полага усилия, за да си създаде име, след което добрата му репутация работи в негова полза. Това важи, макар и в известна степен, и за стила. Ако я перифразираме от гледна точка на художника, тя би звучала така: „На младини творецът работи, за да създаде собствен стил, а след това стилът работи за него“!

Винаги може да се експериментира, но експериментът трябва да бъде естествено продължение на творческите търсения на автора, а не опит за външно впечатление. Леонардо да Винчи е пример за непрестанен експеримент, но зад експеримента стои неговата вътрешна последователност.

Експериментираме, когато усещаме вътрешна необходимост. Оставаме верни, когато знаем кои сме.

- Какво означава „цената на благодарността“ – може ли благодарността да се превърне в тежест?

- „Цената“ на благодарността понякога може да бъде много висока и обикновено се заплаща от този, който я очаква. Да, благородният човек помни доброто, но ако благодарността се превърне в чувство за дълг, тя губи своята чистота. Ако правим добро само за да получим благодарност, то в определен момент тя може да се превърне в неблагодарност. Когато стане зависимост, благодарността вече е тежест.

Помня случаи, когато хора, на които съм помагал поне 10 пъти, се превръщат в най-черните неблагодарници, след като на 11-ия път не е имало как да откликна на молбата им. Дори благодарността се превръща в омраза, защото този, на когото си помогнал, се чувства зависим, че си му помогнал в момент на негова слабост. Тогава той започва да ни мрази и, ако ни се наложи да потърсим неговата помощ след време, ни обръща гръб, за да види как ще се справим сами, като сме толкова силни.

Истинската благодарност е свободна – тя освобождава, не задължава, не очаква, не изисква.

- В пресата се появиха новини, че сте номиниран за Professor honoris causa на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По-късно стана ясно, че АС е прекратил процедурата. Какво се случва?

- Тук имаме допирни точки с няколко от темите, които засегнахме в интервюто – благодарността и нейната цена, „човек е това, което е оставил след себе си“, смирението…

Преди време колеги от катедрата, в която работех от края на 1986 година, ме попитаха дали бих възразил, ако ме предложат за удостояване със званието „Почетен професор“ на университета. Хората са благодарни, защото знаят какво съм направил за тях, за катедрата, за факултета, за университета.

Пусто его – стана ми приятно и, като загърбих проблемите, които имах през последните 10 години с някои административни ръководители, се съгласих. Поблазних се!

От катедрата изготвиха документацията, Факултетският съвет на Педагогическия факултет единодушно гласува предложението и то замина за Академичния съвет. Там почти единодушно гласуват да бъде разкрита такава процедура (въпреки че това не е нужно по статут) и да се създаде съответната комисия. Тя трябва да направи рецензия за кандидата и да изготви проект за решение.

Два дни след заседанието на съвета, след като разбрах някои подробности, написах заявление до ректора, че желая процедурата да бъде прекратена – по лични причини. Публикациите в пресата излязоха след огласяването на решенията на АС от това му заседание, когато вече бях подал заявлението.

На следващото заседание на АС ректорът е запознал съвета с моята воля и са прекратили процедурата. Е, в решенията не пише, че е имало заявление, а само че по предложение на комисията процедурата е прекратена, което не е съвсем коректно…

В крайна сметка аз съм Пламен Легкоступ, с всичко добро и не чак толкова, което съм оставил след себе си, и ще си остана Пламен Легкоступ, без значение дали съм, или не, „Почетен професор“ на моя университет!

- Какви според Вас са основните предизвикателства пред българското общество днес – и доколко изкуството може да допринесе за тяхното преодоляване?

- Най-голямото предизвикателство е загубата на доверие – в институции, в ценности, в бъдещето, духовната умора. Поляризацията също е основно предизвикателство – леви–десни, червени–сини, фили–фоби и т.н.

Изкуството може да възстанови този мост, защото въздейства на ниво душевност, не на ниво идеология. То може да върне чувствителността, а тя е основа на диалога. Без диалог няма общество.

- При предишната ни среща завършихте с думите: „Боже на любовта, на мира и на дългото търпение! Помогни на всички нас, които живеем в тоя дом и сме свързани чрез родство и чрез вярата в Тебе, да пребъдваме винаги в дълбок мир, в съгласие, в разбирателство и любов… Отстрани с Твоята могъща десница причините на всяко несъгласие, раздор или вражда и внедри дух на кротост и на обич в сърцата на всички нас, за да бъдем благословена домашна челяд, която напредва във всяко добро за Твоя слава – Отец, и Син, и Свети Дух. Амин!“

Днес отново сме в навечерието на Великден и Възкресение Христово – какви са Вашите мисли и послания към хората?

- Това мое послание звучи интересно и актуално и сега! Проблемът е, че днес огнищата на войната горят на все повече места! Изглежда духовете на Веретрагна, Митра, Арес, Марс и други войнстващи богове са изпуснати от бутилката.

Може да звучи наивно, но изкуството и творчеството имат своето място и в борбата за мир. Те могат да бъдат силен и ненасилствен отговор срещу войната. Когато изкуството показва човешките последици от конфликтите, то събужда съпричастност и напомня за ценността на живота. Изложби, концерти и културни събития събират хора от различни общности и насърчават дискусия вместо противопоставяне. Така изкуството се превръща в пространство, в което паметта, състраданието и надеждата могат да бъдат споделени.

По този начин то не само отразява реалността, но и помага в борбата за мир, защото творчеството е път навътре, към всеки един от нас, за да можем да вървим навън, към светлината. Изкуството е форма на духовна отговорност – самотата е неговото ателие, обществото е неговата сцена, а благодарността – неговата светлина.

Тъй като сме в навечерието на един от най-светлите християнски празници – Възкресение Христово, да си припомним Молитвата към Честния Кръст (Молитва Честному Кресту)!

Нека Бог възкръсне и враговете Му се разпръснат, и нека бягат от лицето Му тези, които Го ненавиждат. (Да воскре́снет Бог, и расточа́тся врази́ Его́, и да бежа́т от лица́ Его́ ненави́дящии Его́)

До нови срещи в духовността – в словото, в мисълта и в изкуството.

......

Пламен Легкоступ е български художник и учен. Роден е на 4 април 1959 г. в град Велико Търново. През 1983 г. завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, специалност „Графика“. Професор е по методика на изобразителното изкуство и доктор на педагогическите науки. Работи в Педагогическия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Творческите му търсения са в областта на живописта, графиката и илюстрацията. Участва в повече от 100 изложби в България и чужбина, над 45 от които самостоятелни. Член е на Съюза на Българските Художници от 1989 г.

Автор е на научни разработки по теория, методика и история на изобразителното изкуство, както и за възпитанието чрез изкуство.

Главен съветник към Централата на Ханбан / Институт „Конфуций“ в Пекин, Китайска народна република.

Доктор Хонорис Кауза на Башкирския държавен университет, Уфа, Башкортостан, Руска федерация;

Пламен Легкоступ е почетен професор на Пекинския университет за езици и култура в Китай; на Източно-сибирската Открита Академия в Русия и на Университета „Св. Кирил и Методий“ в Скопие, Северна Македония.

Носител на много наши и международни награди. Ректор на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ в периода от 2007 до 2015.

Почетен гражданин на град Велико Търново.