Последни новини

Съдбата винаги досега ме е отвеждала да живея до вода. Дали в това има нещо, което да предвещава случващите се събития, или е налудничаво обяснение на тези неща – дори не се опитвам да науча. Не съм търсил обяснение за себе си какво е било и защо съм направил тези избори. Вероятно случайност на неслучайни неща е довела до тази безобидна закономерност. Може би неспокойните души е трябвало да бъдат по някакъв начин успокоени от безмерността на водата и даващата безгранични възможности от нейното постоянно движение. Реките, движещи се само в една посока и само напред, в някаква логическа последователност си проправят път дори и в най-трудните и недостъпни места на нашата мисъл. Хипотезите ще бъдат безкрайно много и всяка по свой особен начин вярна, но и винаги в невъзможност да опишат случващото се.

Професорът по история Теодор Розак от Калифорнийския държавен университет си задава въпроса: „Ако времето беше река, нямаше ли да ни пренесе напред по-лесно, отколкото назад?“ Сигурно има известна правдивост в това заключение и опит за твърдение, но дали времето или реката ще бъдат олицетворение на случващата ни се реалност, е толкова вярно и още толкова невярно. Може би реката създава у нас усещането, че нещата, които ни предстоят, ще се реализират в съвсем близко време и с непреодолимото движение напред на водата на нашата река. Дали това е така, или не – трудно е да се определи. Нали все пак има пресъхващи реки, има реки, които сменят посоката си, такива, които на пълноводие са се разлели, и всяка е намерила други, по-удобни корита за път. Има едни такива, които престават да бъдат големи, а са само малки ручейчета, които и си остават такива, за да ни напомнят за преминалото им голямо величие и да споделят своята история.

Руският писател и литературовед Евгений Водолазкин се опитва да намери по-разумно обяснение: „... човек трябва да съзерцава реката, докато седи на брега. Това не се разбира от днешните историци, плаващи с реката... за да се опише сегашната се нуждае от фиксирана точка – някъде на пресечната точка на Доброто и Злото“. Ако се пренесем дори в неочакваната дълбочина на тези води ще открием, че винаги ще достигнем до подобни преплитащи се действителности на добро и зло. Дали ще ги определим в различните им значения и научни категории – това не е толкова съществено и важно, защото усещането им ще бъде еднозначно силно за нашите души. Усещането за доброто винаги ще ни кара да бъдем в някакъв елегичен оптимизъм, а злото ще ни връхлита с едно необуздано неоптимистично очакване за промяна.

Всеки път, искаме или не искаме, ще търсим оправдание за случващото се и ще намираме убедителна причина в наша полза. Колко правдиво ще бъде това ни начинание е съвсем относително. Настъпващите прозрения ще ни тласкат от едната до другата крайност, като и в двете ситуации ще бъдат достатъчно оправдателни за случващото се. Но се сещам и за стара латинска сентенция, която казва, че „най-дълбоките реки текат с най-малък шум“. И тук отново можем да струпаме много съждения, които да бъдат смислени или не съвсем.

Детските ми спомени ме отвеждат към реката, която течеше в близост до родния ни дом. Място, където децата от махалата се събираха и прекарваха почти целия летен ден. Едва ли сме имали проникновението да мислим и чувстваме по различен начин реката, освен като място за игрите. Удобството на мислите винаги е подсказвало, че покрай голямата вода е било и днес все така е място за интимните ни въжделения, което ни дава малко от онази прозаична опора и вяра, че те ще се осъществят. 

Вече сме събрали достатъчно страхове и достатъчно мисли в това си водно терзание. Как да го приемаме или как да го отхвърляме? Трябва съвсем реално и действено да преценим нашите възможности и да потърсим отговори на нашите очаквания, защото реката ще продължи да тече в посоката, която намира за правилна, и ще си пробива път дори в непробиваемата възможност на времето.

„Ако най-големият ни страх е да потънем сами и незапомнени, бруталността, която времето ще нанесе на всеки от нас, винаги ще бъде по-силна от мътните вълни на всяка река.“ (Мигел Сихуко)

Не знам дали това чувство на страх ще ни възпре от безсмислени начинания, не знам и дали ще укроти налудничавите ни идеи, или ще ни помири както със себе си, така и с околните. Много неизличимо посредствени ще се опитат да бъдат запомнени в тяхното си потъване, което, за жалост, не настъпва толкова бързо, за да ни спаси от тяхното безпардонно присъствие и самовлюбено величие. Явно имаме своята греховност и страданието е необходимо да ни споходи, дори когато отчаяно се нуждаем от пречистване и светлина по пътя.

Този път с Голямата река и неговото смислено изживяване споделя в новата си книга Александър Недков, която нарича „Очи за Дунав, сърце за спомени”.

Предговорът е на Юлий Йорданов, който е и редактор на книгата. Юлий Йорданов пише: „След като се запознах с неговата книга „Очи за Дунав, сърце за спомени”, останах с впечатлението, че това не е една книга, а двукнижие. И с това двукнижие, в паметта ми се яви един писмен документ от миналото, създаден също на прехода от една епоха в друга. В края на ХIV век (малко преди падането ни под османско иго) цар Иван Александър заповядва на хронистите в България да съставят евангелие за неговото управление. То е обстойно описание на неговото време, онагледено с богат илюстративен материал. Но вместо едно, излизат четири евангелия. Това Четвероевангелие днес се съхранява в Лондон и е достойно доказателство и гордост за българския дух и култура.

Подобно на Лондонското четвероевангелие Александър Недков написва една солидна книга, която ми звучи като истинска двойна книга - чест за живота в една професия, на която двамата сме се обрекли изцяло. И то на прехода между двадесетия и двадесет и първия век. Перото на публициста Недков в „Очи за Дунав…” е излязло километри на запад и на изток от Отечеството ни, въвежда в сърцето на Европа и не само в него. Трудът на автора в това двукнижие  е за живота и битието на историческия наратив в държавите, легнали на територии от Горния Дунав.

„… Сърце за спомени” е за житейската и творческата съдба на множество съвременни строители на живота и съдбите на хората от Долния Дунав. 

По същество в двукнижието наративът е насочен към житейската екзистенция на хората, населявали и населяващи градовете по Дунав. Тук думата си казва изследователят Недков, който прави сплав от историческа,  литературна и изкуствоведческа критика. Чрез нея се разкрива творчеството на дейци на културата, родени и израсли в българското подунавие и работили за неговия духовен разцвет.

Всъщност авторът осъществява сложната задача да изследва развитието на изкуството в техния своеобразен интелектуален център. Далеч от столицата, където възможностите са по-големи, но и препятствията са много повече, Александър Недков успява да преодолее и кризата на българската духовност, която през този период е в пълна сила.

Именно през този период се проявява и умението на автора да катализира естетическите критерии на обществото в географския дунавски кът на България. За този процес безспорно се изисква широка не само обща, но и специализирана култура, която Недков притежава и което доказва в „Очи за Дунав, сърце за спомени”.

Тази книга е своеобразно продължение на създадените от него досегашни трудове. Логично е неговите шестнадесет книги от различни ъгли на живота да имат своето естествено продължение, подчинено на патриотичната и полезна цел да изследва стореното от поколенията, развивали и развиващи се в Българския Дунавски Север. Със средствата на литературната критика, есето на изкуствоведа авторът ни среща с творци – негови земляци, оставили неповторима диря в националната ни култура.

Професионалното око на критика е надникнало и в творчеството на създатели от различни поколения, вградили своите „тухли” в грандиозния темел на българската идентичност. Той запознава широката аудитория и с представителите на новата генерация съзидатели.

Двукнижието дава възможност на читателя да се запознае и с оценката за нетрадиционния  проект „Ломски калейдоскоп”. Всъщност, се срещаме с любопитни истории, прякори, прозвища и нетрадиционни имена на ломчани.

„Очи за Дунав, сърце за спомени” оставя усещането за мащабна мозайка, разкриваща сложните  взаимнообвързани, но и изпълнени с висока духовност и саможертва, процеси в цялостния живот на хората, живеещи по поречието на голямата река. Двукнижието представя неговия автор като своеобразен наследник на летописците от времето на Иван Александър, даряващ съвременниците и следващите поколения с ценната информация за българската култура през трудния период на прехода, когато съхраняването й изисква сили и добродетелна самоотверженост.

Това засилва моята убеденост, че двукнижието е „Достойно есть”, чрез което авторът и хората, подкрепили го, дават своя дар в съкровищницата на националната ни памет.“

Александър Недков споделя за родния си град: „Лом  не е космополитен град, твърде висока мяра за него е това  определение.  Добронамерен към всички етноси през годините е!“ и после продължава „Пък мене Съдбата така решила и отредила, животът ми да  преминава в прегръдките на три реки. В  тази на  могъщия Дунав, на притоците му  Лом и Русенски Лом. Градът Лом ми даде първопроходството в живота, майчинството;  Русе положи  бащинска ръка на рамото ми и ме научи да вървя изправен!  В Русе, на някакъв час ми идва: Ломско ми е днес! Където, на едно място в Отвъдното са баба Вата, майка Мара, баща Гошо и брат Иван. В Лом все още срещам стари познати, обичани хора. Търся  начин да изразя почитанието си към тях, към по-младите. Може пък да стигне до повечето, дано. Не че е много по-различно от Русе, или където и да е в България. Но е ломско, осъзнаваният свят след 1946 извиква до живот спомени от топлия и чист Лом при Железния мост, когато смелчаци скачаха във водите му, или от „забранявания” ни като деца  Дунав“.

… „Голямата река на малко нещо малките хора, които инак ѝ се вричат във вярност, любов. От такава любов и възторг  като да не виждаме признаците на отчуждаване. Вярно, върти се Земята, сменят се фазите на Луната, ние да сме добре – даже още по–добре, най–добре. На каква цена?  Когато съграждаме уюта на съществуването си, за чия сметка става това. За рушащите се брегове, стърженето на коритото на реката, замърсяването на водите, унищожаването на принадлежността на бреговата инфрастуктура – само като за даденост ли да мислим?  Даденото иска ответ, грижа.  В състояние ли сме да я поемем – време е!“

„Миналото не се изморява, миналото не изчезва, то просто те чака да се върнеш у дома”, /Роджър Елъри, ”Град  на лъжи”/. От настоятелството на читалище „Постоянство” 1856,  вникнали в смисъла на мой проект, ме насърчиха за написване на книга - написах я уважително. С презумпцията, че всеки уважава себе си, да беше по-смело показвано и към околните. Вярно, несъвършен е светът и по някакъв добър начин трябва да си остане такъв! Че както е тръгнало на усъвършенстване - всеки съвършен… Де го Човека, човешкото?  Невъзможно ли е да живеем, да внасяме нещо в просъществуването на този свят.  Да разкриваме даденостите си, да  не се боим от тях, нито да ги превъзнасяме. И  да споделяме куража,  че  светът е пълен  с  осъзнати  човешки отговорности и  възможности“. 

С усещане за дълбока романтичност, особена привързаност и дори интимност вървим с отворени очи към Голямата река и споделени спомени с много обич.

„Сериозен като селянин, когато яде хляб.“ (Василий Гросман)

„Харесвам  суровостта на изказа на Василий Гросман“ – казва Александър Недков. „В него има всичко: дълбочина на прозрението, милост към човека, ярост към насилниците. Няма празни надежди и обещания, няма и отчаяние. Не е ли това съдбата на всеки един човек, поставен сред обществото. Не е ли това  усета на хората по Дунава, сблъскващи се с две изконни изпитания – земята и водата. Дунав, хем обединяващ, хем разделящ – хората така го поставили -  да бъде и граница в някои участъци. Неподвластен на граници е духът на населението“. 

Изтерзани и дори безжизнено отпуснали своите тела стоим на брега в съкровено очакване на идващото бъдеще. „Бъдещето е като река, толкова широко и внушително, че не може да бъде променено или обърнато. Въпреки това то се състои от безброй малки притоци, които вместо това могат да бъдат отклонени. Можете да промените бъдещето си, защото много от вашите действия зависят само от вас.“ (Лаура Гайего)

Простете за заключителното откровение, но то все пак е крайният завършек на едно дълго очакване. Бъдете сигурни, то рано или късно настъпва.

„Ако някой те е оскърбил, не търси отмъщение – седни на речния бряг и скоро ще видиш как трупът му се носи по водата.“ (Лао Дзъ)

Александър Недков е доайен на русенската журналистика. Роден и израснал в Лом, повече от 50 години журналистът живее и работи в Русе. Казва, че чувства еднаква принадлежност и към двата града. В Лом обикновено го връщат неговите близки.

Александър Недков е работил повече от 40 години като журналист, 35 от които е репортер, отговорен редактор и заместник-главен редактор в Регионален телевизионен център на БНТ в Русе.

През дългогодишното си сътрудничество с екипи за Канал 1, Ефир 2, сателитния канал „България“, впоследствие БНТ 2, е създал над 30 документални филма, част от които са в Златния фонд на БНТ.

Недков е автор и съавтор на редица документални книги на русенска тематика, както и летописни очерци на русенския спорт. Той е редактор и рецензент на документални книги на русенските автори Кирил Димитров и Богдан Ганев, както и Георги Дафов и Борян Никифоров в Лом. Близко приятелство с изтъкнатите русенски художници Владимир Ангелов и Атанас Владимиров, както и Тодор Делев и прохождащи таланти довеждат до почти традиционно откриване на изложбите им.