Последни новини

„АПАРАТУС“ на Бека Хобак и Игнасио Карваджал е сцена‑акcelerator, в която телата на танцьорите се срещат с абсолюта на алгоритъма. Още в първите секунди списъкът действа като заклинание: светът се смалява, а хоризонтът се превръща в плосък интерфейс. Това е перфектната метафора за пост‑индустриалния човек – такъв, който постоянно превключва режими, устройства, локации и само привидно разширява периметрите си. В действителност поривът към далечното отнема способността да се обитава близкото: детайлът изчезва, вниманието се хиперфокусира върху маршрутите, а не върху топологията на живота.

Машините, разгледани през понятието dispositif на Фуко и Агамбен е мрежа от отношения, която селектира възприятия и формира навици. „АПАРАТУС“ прави именно това видимо: квадратът на Самюъл Бекет се превежда на езика на съвременния танц, превръща се в алгоритъм, който изчислява движението, отнема му спонтанността и го принуждава да марширува. Музиката на Карваджал е акустичен компресор, равнинен натиск, който отменя динамичния диапазон, както масивите от данни отменят нюансите на човешкото присъствие.

Софийската публика – програмисти, анализатори, инфлуенсъри, СЕО мениджъри – влиза в залата със застоялия ритъм на офисния ден. Екраните проблясват в тъмното, потвърждавайки, че алгоритъмът не е оставен на прага, а просветва като биолуминесцентен паразит. И точно тук настъпва обратът: носители на машината се оказват не зрителите, а танцьорите. Те изпълняват първоначално ролята на перфектно калибрирани компоненти – „същите“, „еднаквите“, „бездушните“. Но именно в тях зеницата трепва, юмрукът се свива неволно, устните създават полуусмивка.

Този микрожест е философски силен, защото прави пролука в самия код. Ако алгоритъмът е писан върху тялото като програма за повторение, то жестът е неговият краш‑лог: показва грешката, която машината не може да предвиди. Най‑деликатните флуктуации – дъх, пот, трепване – се амплифицират до фазов преход. Монотонното маршируване умира, за да се роди танц, в който свободата не е външна награда, а вътрешна кинестетична истина. Бергсон би казал, че движението предхожда идеята; тук движението предхожда и самия софтуер, защото изобретява нови параметри там, където е трябвало да има само регламент.

„Първо танцувай, после мисли“ наставлява Бекет – и в спектакъла този афоризъм придобива лабораторна стойност. В момента, в който говорът настигне тялото, танцьорите внезапно се превръщат в актьори, а сцената – в семиотична кавитация. Машината наблюдава собственото си объркване: всяка „грешка“ разомагьосва алгоритъма, всяко несъвършенство връща света към естествения му ред. Думите са излишни, те се оттеглят, защото тялото вече е заявило своето първенство.

Публиката, символично държаща във всеки джоб резервен процесор, въздиша и аплодира. София на 2 май има нужда от този спектакъл точно както човек, връхлетян от информационния поток, има нужда да чуе собственото си сърце. Благодарностите към Театър‑студио 4×С, Националния фонд „Култура“ и Посолството на Испания не са само протоколен жест, а признаване на необходимостта от подобни експерименти: лаборатории, където се измерва неизмеримото, а най‑прецизният уред остава човекът.

„Остава човекът“ е и диагнозa, и прогноза. В свят, който оперира с безкрайни EXIT‑сигнали, изходът е неонактивен маркер, сочещ навътре. „АПАРАТУС“ напомня, че ако няма къде да избягаме от алгоритъма, винаги можем да го пробием отвътре, да го направим пропусклив за трепването на плътта. Между сегментацията на кода и свободата на жеста съществува тънък, но достатъчен процеп. Именно през него танцът се превръща в антивирус, а сцената – в място, където човешкото се показва като най‑радикалната форма на дезинфекция.

"Апаратус" се осъществява с финансовата подкрепа на Национален Фонд Култура и Посолството на Кралство Испания.