Глътка светлина

…не ме е страх, – в окови нека бъда,
но да мирува съвестта!

Пейо Яворов

Пазарът е препълнен. Хората се блъскат около запълнените сергии и се опитват да открият нещо между подредените зеленчуци и плодове. Възрастна жена оглежда поредната връзка с пресен лук, която отново не ѝ харесва. Оставя я, след което подхваща следващата и отново се вглежда някак изпитателно върху стръкчетата, които в ранните часове на деня са загубили своята волност на съществуването си. Какво разочарование е споходило и двете страни на това странно представление. Редицата от наредени рафтове предлага голяма възможност за повторението му и то действително отново се случва. Проявеното старание в избора на двете връзки с лук е доставил някаква удовлетвореност от пропиляното време на този ден.

Стръкчетата зеленина вече са прибрани в полупразната найлонова торба, която за пореден път ще изпълни предназначението си. Каква странна угодност на удоволствие си причиняваме с това ни промъкване и тършуване между отдавна загубили яркостта на своите цветове сергии, чиито ръждиви петна са единствената украса на тяхното идилично присъствие. Годините са променили пътеките между тях като останалите асфалтови неравности и само придирчиво устойчивите плочки по някои от краищата са пазители на това съвършенство. В най-голямата пространствена част се е разположил паркинг със скъпоплатена такса, която ни уговаря минимален престой от 15 минути.

Страхувам се от смисъла на днешното ми присъствие тук и защо ли ми бе необходимо да бъда неслучаен зрител в един спомагателен сюжет на истински филмов преглед. Преди години, във времето на филмовите прегледи, нерядко именно прегледите бяха главните герои и важните събития, на които трябваше да им бъде указано нужното внимание. Днес почти се объркваме от многото филмови прегледи, които приемаме под формата на провлачено прекъсване за рекламните блокове по нароилите се телевизионни канали. Опитваме се с някаква уж целенасочена самонадеяност да открием важното и особено ценното, а то се е промушило през застъпилите се кадри и фъфленето на някой стажуващ репортер, настойчиво самоопределил се за разпоредител на важността на случващото се. Безумното търкаляне на събитията в праймтайма на зрителското влюбване в екрана е народило нищожна сложност във възприятието на нещата. Позагубили смисъла от чутото и видяното се поотърсваме с някакво последващо продължение и несвързаност в коментарите, а уж в логическа схватка трябваше да уталожим случващите се понагорещени събития. 

И завещай ми смелостта си жива,
и от страха душата ми пази.
Страхът убива, бавно ни убива
и после ни превръща в подлеци.

„Страх“, Евтим Евтимов

Присвяткането на екрана се е установило в своята нощна последователност. Събитията като че ли се повтарят и ако препречим с длан погледа си към крайно невзрачния надпис „повторение“, то вече сме в дежавю на приключилия ден, който отново ще проследим в един измислен нощен екстаз. Нежеланието да придобие звук случващото се на екрана продължава да ни прави безучастни в срещата с познати и не съвсем познати образи. Подложената под-твърда възглавница създава възможност да уравновесим поне тялото си в полулегнала удобност и да му създадем обичайния комфорт на притихналите нощни часове. Загубилата значимост на отминалия ден ще се завърне за малко със задрямалите и позакъснели въпроси, които днес останаха някъде в асфалтовите дупки, покрили в безпорядък почти цялото свободно пазарно пространство.

Събуждам се и гледам – стръмен път
далеч пред мен извива в мрачините,
зад мен мъгли – печално там стърчат
на моя срутен храм развалините –
душата ми облъхва леден страх,
– защо живея, и защо живях.

Събуждам се и слушам – звук след звук
от химни погребални се раздават,
далеч се нейде слага тежък чук,
мечтите ми погинали сковават,
изникнали в душевни дълбини
в безсънни нощи и през сънни дни.

Събуждам се и плача аз от жал
зарад несрети минали и бъдни,
че туй кое съм страстно бленувал,
не се сбъдна и няма да се сбъдне –
че в тъмен облак слънцето се скри,
преди душа ми с лъч да озари.

„Пробуждане“, Димчо Дебелянов

Омърлушено се пробуждаме от прекъснатата дрямка и се опитваме да открием изгубената врата на тъмната стая. Сигналът на проблясъците вероятно се е загубил от неочаквано придошъл токов удар и сега белият надпис „няма сигнал“ единствено дава глътка светлина на помещението.

Не ме е страх от хорски съд, присъда –
не всякога е прав света,
не ме е страх, – в окови нека бъда,
но да мирува съвестта!

„Нотата“, Пейо Яворов 

В българския народен календар Гергьовден е сред основните празници през годината и често възприеман, като най-големият пролетен празник, по-почитан и от Великден. В редица народни песни се пее:

Хубав ден – Великден,
още по-хубав – Гергьовден.

Познат е и с местните названия Гергьо̀вден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджевдан (в традиционно християнските селища), както и Хъдърлез и Адрелѐс (сред предимно мюсюлманските общности). Празникът е календарно обвързан – празнува се на 6 май и се чества във всички територии, населени с българи. С него започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, целяща осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните и обхващаща всички области от стопанския и социален живот.

Изказвани са много хипотези за произхода на празника, с ред които, че е наследен от древните траки, че е старинен славянски празник, както и че произхожда от Азия и е свързан с обичаите на прабългарите.

Правени са много паралели между Гергьовден и неговите герои и символи и различни древни и по-късни вярвания и артефакти – например Свети Георги е оприличаван на Тракийския херос, а Рицарите на Кръглата маса – на него. По подобен начин празникът е изпитал различни културни влияния, в хода на многовековното си съществуване.

Свети Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (за него се казва, че отключва изворите и влагата, – свързано с мита за победата му над ламята (или над змея), както и че обхожда и наглежда полята и посевите – изобщо се предполага, че той странства посмъртно и при случай се притичва на помощ), покровител на земеделците и най-вече – на овчарите и стадата им, поради което Гергьовден е определян и като Ден на пастира и е за него са особено характерни принасянията на курбан.

В нощта срещу празника (т.е. на 5 май или на 6 май, но в отрязъка, известен като „преди първи петли“) съществува традиция да се се посещава някое относително усамотено затревено пространство, където биха могли да пасат животни, и там да се влиза в контакт с утринната роса, наричан „къпане“. Обичайно практикуващите ритуала се търкалят в нея, често пъти – голи – с убеждението или надеждата, че това ще предизвика засилване на плодовитостта, предвид вярването, че тогава мястото е „повито с блага роса“. На някои места предпочитанието е към разходка с боси крака по тревата или към умиване на лицето и ръцете с роса; понякога росата също така се и пие. Смята се, че това спомага през годината да са здрави и да не ги боли кръстът (частта от тялото, между гръдния кош и таза). Къпят се в роса и безплодни жени за да станат плодовити. Друг свързан с росата обреден момент е събирането и носенето ѝ вкъщи. Вярва се, че събраната по Гергьовден роса има особена целебна сила.

Освен „къпането“ в роса се практикува и обредното къпане в реки и извори. В Чепеларе, след ходенето в росата, българите-мюсюлмани отиват на аязмото Св. Георги, където се измиват или се изкъпват, в реки и извори се къпят и в целия сред дял на Родопите, както и на различни други места като Тревненско, Казанлъшко. Съществува обичаят да се носи в къщи вода, налята при тези условия (на някои места тя се носи в пълно мълчание – т. нар. мълчана вода), с която се замесват обредни хлябове. Някъде (Разградско, Пловдивско) се вярва, че на този ден водата е толкова лековита и даваща сила, че дори мечките се къпят за първи път в годината на този ден, както съществува и поверие, че това е денят, на който се будят и стават от зимен сън. Повсеместно е вярването, че дъждът на Гергьовден (както и този на Спасовден) е особено плодоносен – „всяка капка носи жълтица“.

След къпането в росата, на връщане към домовете си (което може и да не бъде през нощта) хората берат свежи зелени растения (здравец, бук, коприва, люляк и др.), с които да окичат вратите и праговете на домовете, оборите и кошарите, слагат се на завивките на децата и на хомотите на добитъка, правят се венци и се слагат на главите на домашните животни. Ергените (неоженваните младежи) кичат със зеленина дворните врати на любимите си, а момите (неомъжваните момичета) вият китки и венци и ги слагат в косите си. В Кюстендилско момите берат „лепич“ (репей) и го слагат по дрехите си, за да се лепят момците по тях; момите-помакини от Чепеларско „търсят любовното биле делидилен“ и се закичват с него да са търсени (вид магия за любов). Пак в този смисъл, повсеместно е разпространен обичаят на Гергьовден да се правят люлки. Той е те да се връзват на високо разлистено дърво и жените да бъдат люляни от мъжете, в съпровод на песни и диалози, имащи скрита брачно-сексуална насоченост. Освен люлеенето, почти из цялата българска етнична територия, на разлистени дървета се окачат кантари, на които хората се теглят (да измерват тежестта си), вярвайки, че това е един от начините да бъдат здрави и жизнени през годината.

Вярва се още, че както на Еньовден, така и рано сутринта на Гергьовден билките имат особена целебна сила и затова се берат и билки. Практикуват се и магии за „обиране“ на плодородието от чуждите имоти (т.е. привличане на късмет, що се отнася до реколтата) и затова в нощта срещу празника магьосниците (мамници и баячки) правят своите магии за „превземане“ на чуждото плодородие – „мамят“ плодовете на нивите и млякото и плодовитостта на живата стока (добитъка). За да се предпазят от това, на някои места в България гледат да убият змия в деня преди Гергьовден и на самия ден пръскат мляко през устата ѝ. Както убиването на змии, така и манипулациите от този род с труповете им са или могат да бъдат не само незаконни, но и изключително опасни поради вероятността от ухапване или отравяне (включително и защото дори когато змията е мъртва, челюстта ѝ има рефлекс за ухапване и може да съдържа отрова или да предизвика сериозни инфекции). Смята се също, че този ден е един от най-подходящите дни в годината за т. нар. „сваляне и издояване“ на месечината от магьосниците, т.е. преобразяването ѝ в крава и и сдобиването с млякото ѝ за вършене на вълшебства.

На този ден стопаните вземат първото червено яйце, боядисано на Велики четвъртък, обикалят с него нивата и го заравят в средата ѝ, като вярват, че по този магически начин ще стимулират раждаемостта ѝ. Това се прави и при оборите и кошарите. Другаде пазят слама от трапезата на Бъдни вечер и я разхвърлят из имота или я палят на високи места из землището на селището, за да не пада гръм и да не вали градушка. На съдовете, в които доят овцете, се слагат здравец, босилек и други зелени билки или се забождат раззеленени клони в средата на имота.

На този ден Българската православна църква чества паметта на Свети Георги Победоносец – мъченик за християнската вяра, традиционно възприеман като светец-войн и светец-покровител на различни военни съсловия и помощник във войните. Датата е определена в Новоюлианския календар, с разположението си според Грегорианското летоброене, около началото на 20.ти век, докато в страните, в които се е запазила традицията, свързана с Юлианския календар (например Обединеното кралство), датата обикновено е 23 април – денят, на който се смята, че е бил обезглавен по заповед на древноримския император Диоклециан, но понякога, с цел несъвпадение с празненствата по Великден, бива местена. Освен това на много места има и втора дата, свързана с установяването на култа към светеца на местна почва.

Тъй като Георги Победоносец е възприеман като светец и в исляма и поради близостта или общия произход с християнските общности, денят се празнува донякъде и от мюсюлманите.

Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване, като въоръжена сила на Третата българска държава. Официално учреден на 9 януари 1880 г. от княз Александър I Батенберг. По-рано, на 1 януари 1880 г., е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което на празника се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. Отделно от това, на тази дата (6 май), като професионален празник на военнослужещите от 1931 г. е утвърден и Празникът на Българската армия. Впоследствие двата празника се сливат в настоящия. Чрез укази издадени, между 1946 г. и 1951 г., комунистическото управление прекъсва традицията честванията да са на този ден и това остава така до 27 януари 1993 г., когато с постановление № 15 на Министерския съвет датата на общия армейски празник е възстановена. Междувременно на няколко пъти тя е местена, а различните му функции – разпределяни между няколко тържества през годината, като тези по повод избухването на Априлското въстание от 1876 г. Наред с Деня на храбростта и празника на Българската армия са учредявани и се празнуват и други военни празници.