Последни новини

– Защо мъдрите хора понякога са уплашени? Често ли се чувствате уплашена?

– Уплашени!? Според мен мъдростта не идва с годините, а с преживяното – с уроците, научени от трудностите, грешките и предизвикателствата. Мъдрите хора се разпознават по спокойствието и увереността, които излъчват, по добротата си. Те са готови да помогнат дори без да бъдат помолени, дават без да очакват отплата, защото са вкусили и от жилото, и от меда на живота. Не се страхуват от отговорност – напротив, приемат я.

За жалост, в днешния свят често няма място за истински мъдрите. Гласовете им се заглушават от кресливостта на онези, които от властови и икономически пиедестали диктуват живота ни. Говорят много – но често без да казват нещо съществено.

Аз не съм уплашена. По-точно – възмутена, дори отвратена от случващото се в страната ни. И все пак не губя надежда – тя ми идва от младите хора, с които ме среща работата. Те идват при мен просто така – за разговор. В тези срещи научавам как виждат света, какво ги вълнува. Това ме уверява, че корените ни са здрави. И от нас – по-възрастните – зависи дали тези корени ще дадат плод.

– Какво се случи с българина, че битието ни е все объркано и не сме в правия път?

– Труден въпрос. На него би трябвало да отговарят учени – историци, социолози, философи – и то отдавна, задълбочено. За да изчистим представите си за миналото и да видим ясно къде и защо сме се отклонили. Прекалено дълго историята ни беше пренаписвана, изопачавана, пригодявана към идеологии.

Ние, обикновените българи, търсим обяснението за днешните си трудности в дълбоката си, хилядолетна история, в петвековното робство. Но през всички тези времена сме имали и достойни примери – хора, които с делата си са показвали посока. За съжаление, не ги следваме. Почитаме ги на годишнини, но често без да разбираме дълбоката стойност на подвига им.

Предишният обществен строй подмени много от ценностите ни – вярата, морала, трудолюбието. Но навсякъде из страната е имало хора, които са съхранявали „маята“ на българщината – най-често в читалища, в училища, в културни средища. И днес ги има, макар и по-малко – в обезлюдени села и градчета, където все още се пази традицията.

След 10 ноември 1989 г. тези, които се снимаха до портретите на революционери и възрожденци, но не последваха техните завети, запазиха стремежа си към власт и пари. И това, както и преди, раздели хората – уж всички бяхме равни, но някои пак бяха „по-равни“. Онези, които заклеймяваха капитализма, станаха най-ревностните му последователи – особено след приватизацията на промишлеността и земеделието. Габрово е само един от многото примери за последствията.

Същите партийни кадри смениха цвета на знамената си, но не и целите – и така обезвериха хората. Държавността се разпадна. Апатията и ниската избирателна активност говорят ясно. Гневът на хората не е само заради бедността – а защото виновните за нея остават ненаказани.

– Защо продължавате да се съпротивлявате на човешката недобронамереност, която ни заобикаля? Не е ли по-лесно просто да приемем нещата спокойно?

– Недобронамереността сякаш се е превърнала в ежедневие в нашето общество. Да, тя винаги е съществувала, но мащабът ѝ днес е тревожен – и това не мога да приема, нито да преглътна. Съпротивлявам се, защото такава съм. Но понякога се питам: има ли смисъл от това недоволство? Променя ли нещо?

Моята професия ме задължава да не мълча. Да говоря – не само от мое име, а и от името на другите. Да показвам нередностите и техните извършители. Това е ролята на журналиста – да бъде коректив. Но не той въздава справедливост – това е работа на институциите. Аз съм си свършила работата – честно, отговорно и със съвест. Но парадоксът е, че не нарушителите, а аз самата съм била разследвана. Дори съм се озовавала в съдебната зала. Така ли трябва да бъде?

- Защо ни се струва, че несправедливостта е повече от справедливостта? Или това е просто усещане?

– За съжаление, не е само усещане. Несправедливостта доминира, защото гласовити, влиятелни хора – с власт, пари и кухи титли – разграждат устоите на държавността. За мен справедливостта е проста: закон, който важи еднакво за всички. Има такива юристи, които я отстояват – тихо, честно, ежедневно.

Но има и други – които я отлагат, прикриват или просто игнорират. Така се стига до трагични последици – невинни жертви и хора, чиято вяра в доброто е разбита. Затова несправедливостта не е само по-силна – тя често е и по-шумна.

- Вие сте журналист с дългогодишен опит и много успехи. Защо, според Вас, лошата новина винаги печели пред добрата?

– Петдесет години в журналистиката – това е моят път. За някои – успех, за мен – преди всичко удовлетворение. През годините съм чула и „Осанна!“, и „Разпни Го!“ – и двете са част от реалността на тази професия.

Но днес победите са по-малко. Може би защото не приемам идеята, че лошата новина трябва задължително да е водеща – било то трагедия или битов инцидент. Тази практика започна след началото на прехода, когато дълго премълчаваното се изля с огромна сила върху медиите. И така лошото стана правило.

Днес обаче тази формула вече отблъсква хората. А въпреки това – големите медии продължават по същия път. Не защото вярват в значимостта на новините, а защото преследват рейтинг. А рейтингът носи приходи. Това, за жалост, често е по-важно от въздействието върху аудиторията.

- Защо се продаваме за жълти стотинки? Не изгубихме ли част от идентичността и самочувствието си през годините?

– Примерите за продажничество в историята са безброй. От Юда, който предаде Христос за 30 сребърника, до съвременни времена – това е явление, което едва ли ще изчезне. А защо днес ние – българите – се продаваме за жълти стотинки? Защото отдавна сме предали себе си. Предали сме историята си, идентичността си като народ с дълбоки корени, поддали сме се на чуждо влияние и лични интереси.

Имаше време, в което за да получиш нещо, трябваше да имаш връзки и пари. След 10 ноември 1989 г. вместо да вървим заедно към промяна, се разделихме – едни тръгнаха за пари, други за власт. И всеки започна да се спасява сам. Държавата също абдикира от хората – вместо да създаде стабилни правила и закони, се поддаде на същите страсти – пари и влияние.

Продадеш ли се – няма значение за колко. За мен това е предателство. И липса на достойнство.

- В кои битки се провалихте? И намирате ли утеха, когато поражението е несправедливо?

– С вятърни мелници не се воюва. Но понякога именно такива битки съм водила – и съм губила. И макар поражението да е било несправедливо, болката остава. Защото всяка такава загуба ни отнема нещо стойностно – възможност, идея, добър резултат. Не намирам утеха. Само тиха тъга.

- Не е ли журналистиката подчинена на интереси и зависимости? И ако е така, не губи ли тя смисъла си?

– Да, често е така. Политиката на една медия се диктува от нейните собственици. И всеки журналист избира – дали ще приеме компромиси, които подкопават почтеността му, или ще остане верен на професията.

За щастие, все още има журналисти и медии, които не се огъват. Които вярват, че журналистиката трябва да бъде коректив на властта. И точно в това е нейната сила – не в зависимостите, а в съпротивата срещу тях.

- Как лекувате нараненото си сърце?

– Вярвам, че съм добронамерен човек. Винаги съм тръгвала към другите с доверие и откритост. Именно това ми е носило най-много болка – в младостта си понесох не една рана точно от тази своя откровеност. Но не съжалявам. Това е моята същност.

С годините просто започнах да допускам по-малко хора до сърцето си. Пазя го – и него, и душата си – от лоши мисли. Не търся възмездие, не търся обяснения от онези, които са предали доверието ми. Просто ги зачерквам – за мен те престават да съществуват.

Вярвам, че всичко се връща – и доброто, и злото. Вярвам в тази тиха, невидима справедливост на живота.

- „Успелият революционер става държавник, неуспелият – престъпник.“ – тези думи на Ерих Фром. Колко държавници и колко престъпници срещнахте?

– Броят на тези, които все още мога да определя като държавници, все повече намалява. Колко от тези, от които съм загубила доверие, могат да се нарекат престъпници – това трябва да кажат другите. Според моите морални разбирания, обаче, те не са малко.

- Оставяме всичко за после, за утре или за някога. Защо така ни се случва – не е ли работата нещо, което ни е чуждо, или просто разчитаме, че ако нещо се случи, то ще стане някога?

– Когато си научен да получаваш без да работиш, или имаш „свой човек“, който те урежда на добра работа със стабилна заплата и малко усилия, защо да бързаш, да бъдеш точен, да използваш времето си максимално? Работата няма да избяга! Има и други принципи от близкото минало, които все още следваме: „Аз го лъжа, че работя – той ме лъже, че ми плаща!“ или „Учи, мама, да не работиш!“ Може да звучат грозно и елементарно, но са истина! Уверявам ви!

- Кога ще прогледнем за истината за случващото се около нас?

– Мисля, че повечето от нас вече са наясно какво се случва и кои са причините за хаоса, в който живеем. Но трябва да спрем да очакваме някой друг да дойде и да оправи положението. Трябва да спрем да бъдем революционери само на маса! Пред чаша ракия и салата сме много силни – ругаем, сваляме правителства, раздаваме правосъдие, но когато трябва да защитим позицията си публично или на улицата, ставаме анонимни и „имаме неотложни причини“ да останем вкъщи.

- Накъде са отправени днешните ви прозрения?

– За съжаление, хоризонтът ми е много къс. Причината за това е липсата на справедливост, липсата на доверие към институциите, липсата на държавност. Не виждам отправната точка за промяна, защото промяната трябва да започне от нас самите, но...

- Коя болка не можете да преглътнете?

– Всичко, за което говорих до момента, не мога да го преглътна. Изгубих много близки хора, и болката от това не е отшумяла. Но към нея се прибави и болката от изгубените ми надежди да живея в един по-добър свят, и то тук, в България. Преглътнах болката, че половината от живота ми е преминал в лъжа и измама, защото вярвах, че идва едно по-добро време, по-справедливо. Но и това се оказа лъжа... И тази болка ми е трудно да преглътна!

- Вие определено сте щастлив човек. Усещате ли неспособността на околните да го приемат?

– Да, в личен план може да се каже, че съм щастлив човек. Имам добро семейство и съпруг, който е поел голямата отговорност да живее 50 години с жена-журналистка, която няма работно време и почивни дни. Имам обичта на децата ни.  Но животът ми е и моята професия, която е свързана с много от темите, които споменахме до момента. И те не ме правят щастлива. Не се замислям дали другите приемат успехите и щастието ми. Това вече не ме интересува. Много рано изпих горчивата чаша на завистта и вече имам имунитет срещу нея. Дори не я забелязвам.

- От какво най-много се дразните?

– От простащината във всичките й форми, от лъжата и измамата.

- Към кой текст или книга се връщате често?

– Преди десетина години във Фейсбук ми попадна един стих на Мадлен Алгафари, който много силно ми въздейства. „Детето в теб съвсем не си отива. И старостта е най-голямата измама. Докато то живее, ти си жива! И запомни: „Душата бръчки няма!“ В този текст открих себе си, и това ми харесва.

За съжаление, нямам време да чета романи. Надявам се Бог да ми подари още няколко години, за да наваксам този пропуск. Но докато пътувам за работа или обратно към дома, с удоволствие чета поезия и есета, които мои приятели качват в мрежата. В много от тях откривам какво съм пропуснала в този живот и какво още мога и трябва да направя. А дали ще стане – това е друг въпрос...

- Ще съберете ли многобройните си срещи и интервюта в книга?

– Не мога да дам отговор на този въпрос сега.

- Написаното слово е ценен документ, от който се учат следовниците ни. Как мислите, електронните инструменти ще изместят ли словото?

– Това е труден въпрос за мен. Мисля, че докато има нужда от естествения интелект, ще има нужда и от писаното слово. Но няма съмнение, че електронните технологии напредват много бързо и не мога да прогнозирам докъде ще стигне начинът на комуникация между хората...

– Как пиете сутрешното си кафе и с какви мисли?

– Без захар и задължително след малка закуска – не на гладен стомах. А мислите понякога не са съвсем позитивни по отношение на очакванията за деня – живеем в трудно време, но бързо ги изключвам и си казвам, че и този път ще се справя. Силно вярвам, че мислите формират действителността. И знаете ли, понякога се получава – успявам!
..............

Минка Минчева е журналист с 50-годишен стаж в регионални медии. Завършила е висшето си образование във Факултета по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Радиожурналистика“. От пет години е главен редактор на вестник „Росица” в Севлиево – един от най-дълго излизалите регионални вестници в страната, който продължава до днес да се издава и на хартия. Преди това 20 години е била журналист в габровския вестник „100 вести”. Била е водещ на публицистичното предаване „Часът на Мина” по радио „Бумеранг”, десет години е репортер и водещ на публицистично предаване по телевизия „Габрово Кабел”. Тя е носител на Почетния знак на Габрово за принос в развитието на журналистиката. Отличена е с приза „Журналист на годината” на Българската асоциация на регионалните медии – София. Минка Минчева активно участва и подкрепя обществени каузи.

Вестник „Росица” е основан от група будни севлиевски учители социалдемократи през 1886 година. Сега той е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, създадено с решение на Общинския съвет в Севлиево през 2000 година.