Последни новини

"Федра /Сияйната/"
по древногръцкия мит за Федра и Тезей
от Петър Пламенов

Режисьор: Бойка Велкова
Сценография и костюми: Бояна Бъчварова
Музика: Теодосий Спасов
Хореография: Филип Миланов

Съорганизатор: Театър "Азарян", НДК Зала 2

Действащи лица и изпълнители:
Федра – Бойка Велкова
Тезей – Пламен Манасиев
Иполит – Михаил Сървански
Агатон – Севар Иванов / Петър Петров (за първи път на 26.10.2022)
Диотима – Петя Силянова

26 октомври 2022 г., сряда.
Внимание! Началото е от 18.30 ч.

Съорганизатор: Театър "Азарян", НДК Зала 2

Билети тук: https://www.tickets.ndk.bg/

Спектакълът е носител на награда Икар 2021 за оригинална музика на Теодосий Спасов и Аскеер 2022 за поддържаща мъжка роля на Севар Иванов. На 26 октомври в спектакъла дебютира Петър Петров.

Ако е истина, че няма престъпна любов, защо любовта винаги е едно от най-трудните изпитания за човека. Защо пак тя създава тялото, но събужда и духа. Пиесата, основана на митовете за „любовните отмъщения” на незачетената богиня Афродита, не следва строго древните образци – нито Еврипид, нито Сенека или интерпретацията на Расин от века на Класицизма, а показва Федра като съвременна силна, осъзната и пронизана от страст жена, която притежава изключително чувство за красота и лично достойнство. Семейните отношения разкриват извечните проблеми за любовта, доверието, близостта и общуването, но видени с очите на днешния постмодерен човек, разглезен от изобилието, навикнал на безгрижие и безчет забавления, но все още способен на големи страсти и копнеещ за автентичен житейски смисъл. Затова все още обичаме да разказваме стародавни истории, не само, за да си доставим удоволствие, но и за да открием истината за спасението си, поне чрез думи. Защото всеки човек е призован сам за създаде от потока на случайността историята на своя живот, и да открие смисъла на своето съществувание

За да разкажеш един мит е нужна не една, а сто усти. В плетивата на митовете щом изтеглиш една нишка и с нея тръгват и се разплитат и оплитат още безчет други. Митологичният живот на Федра започва в предписмената традиция, нейният образ става неизменна част от групата разкази-възмездия, които разправят за различните Божии наказания, които хората изтърпяват вследствие на своите постъпки или от решенията на своите родители или предци. 

Името на Федра се асоциира със серията сказания за гнева на обидената Афродита и митът ѝ е част от т.н. митове за възмездията на онези, които отхвърлят даровете на любовта, даровете на една от най-древните богини, леля на самия Гръмовержец, чиято мощ надвива както смъртни, така и безсмъртни, защото първа тя е и на нея изначално всички са подвластни, а онези които ѝ се опълчат биват безмилостно преследвани и наказани: 

Навред простира се славата ми дивна
между смъртните и на небето, зоват ме богинята Киприда.
От Понт до колоните Атлантски
сред онези, дето гледат слънцето,
грижа се за всички, силите ми дето тачат,
опълчилите се с горди мисли  – погубвам ги с беди големи.
 
Очевидно името на Федра, още в предписмената епоха е всеизвестно нарицателно за всички онези, понесли безпощадната настървеност и парадоксалната мъст от страна на най-нежната богиня Афродита. Поради това навярно я откриваме спомената за първи път още в „Одисея” на Омир, при това в онзи момент на изпитание, когато хитроумният герой е принуден да броди из царството на сенките. Сред безутешните безплътни силуети присъства и призрачното очертание на царствената Федра, очевидно не е нужно да се подсказва коя е, това е до болка всеизвестно, дори самото произнасяне на името ѝ е назидание и буди страх от подобно участ: „от жилото на любовта пронизвана”. 

За да разберем особения античен интерес към прокълната жена обаче следва да проникнем в предисторията ѝ, преди разказа на Еврипид и Сенека, преди Овидий и Вергилий. Знаем, че преди това за нея са писали трагедии Софокъл и Ликофрон, за съжаление изгубени за нас, също както не достига до нас и първата версия на самия Еврипид. Подробностите обаче научаваме не само от трагедиите, поемите и стиховете, но и митологичните разкази и предания, като тези на по-късни автори като митографа Аполодор, историографа Хигин, елинистическия изтънчен историк Диодор Сцилийски, есеиста, музиковед, философ и биограф на най-великите Плутарх , както и от късно гръцкия епически поет от V век Нон, и дори от сведенията на географа-пътешественик Павзаний. 

Федра, както сочи и името ѝ – блестяща, сияйна, има необикновен, ураничен, царствен и откровено полубожествен произход. Тя е по-малката дъщеря на критския цар Минос и Пасифея, сестра на Андрогин, Ариадна, Главк и Девкалион и др. и полусестра на Минотавъра. По бащата се пада внучка на Зевс и Европа, а по майка на бога на слънцето Хелиос и океанидата Персия. Става съпруга на Тезей, царя на Атина, след Антиопа/Хиполита и на когото ражда синовете Демофонт и Акамант. От своя страна и образът на Иполит има своя скрит паралел с мита за Белерофонт и Антея и така препотвърждава, че собствено митът за Федра е причастен към кръга на митовете за любовните отмъщения от една страна, но от друга има още по-дълбока и стара основа, която ни отвежда към най-силната очевидна колизия - архетипната всемирна опозиция слънце-луна. 

Поетическата сила на скритото и неизповедимото в мита е заложено още в предисторията на покварения копнеж и на несдържаната дума. Не случайно Федра ще е наказвана и преследвана от Афродита Пейто, чиито свещен епиклес навежда към убедителността на изяществото и експресията на словесното майсторство, елоквенцията, но и реториката на словото като умение за най-непосредствената съблазън. Федра търпи гнева на Божеството, защото не управлява нито думите, нито красотата си, а им става подвластна, бидейки твърде спонтанна и открита, т.е. прекалено светла, защото буквално прозира, зад скритостта си – в мита се разказва и за листата на онова растение, зад което се е укрила, за да гледа Иполит и в които пробивала малки дупчици, през които не просто тя наблюдава, но и погледът ѝ става видим. 

Естеството, твърде очевидно и невинно в своята необузданост, винаги е обект на съдбовно възмездие, но „обзетостта от лудостта на любовта”, наследена от майката и скритото чудовище на желанието (Минотавърът), чиито „нежен поглед е извор на любов” парадоксално е основата на културната идентичност, на себеразпознаването, на факта, че всяко съзнание е някакво бягство и заключване в лабиринтите на несъзнаваното на наследеното чудовище, на собственото чудовище отвътре, чийто сладостен зов не смеем да признаем, ни мами и формира трезвите решения и избори на деня, този иначе плашещ чудовищен и страховит зов всъщност е банален за вътрешния ни аз и ние знаем това, дори и да ни е срам да го изречем на глас.

Петър Пламенов