Има земя за нашия кораб

Има земя за нашия кораб

Слово, с което редакторът на стихосбирката „Подреждане на хаоса“ от Живка Симова –  Иво Милтенов – откри нейната премиера

В ръката ми е третата поетична книга на Живка Симова „Подреждане на хаоса“. Неочаквано се видях обграден отново от думите на тази деликатна поезия, която тече като ручея, огладил столетния камък, но която няма да заобиколи стърчащия дънер, в който ще нараниш босите си крака …

Познавам Живка Симова много преди да се роди нейното поетическо потомство. Мога убедено да кажа тайната, която съхрани младостта на духа ѝ  и литературната ѝ рефлексия – това е нейната почтеност – поетическа и житейска. Поетическа, защото опази респекта към думата и скритото в нея. Опази респекта към автентичното поетическо изразяване на сетивното или на свръхсетивното. Защото назова честно онова, което е скрито в сърцето и не се уплаши да изрази колко е стъписана, застанала пред пропастта на съзерцанието. Житейската почтеност винаги е съпътствана от болката. Болката от моралното безхаберие или легитимираната простащина е за поетесата малкият екзистенциален шамар. А големият се задава към нашето вече обезболено от удари лице (както във „Викът“ на Едвард Мунк) щом вече не ни стига въздухът и свободата. „Тогава духът се разпилява бързо все по-далече от човека и някъде се влива в сърцето на дъгата“. И ето я Живкината естетическа и жизнена устойчивост – да погледне нагоре към небето. За очите там е дъгата, но за вътрешния човек – това е пътеката на духа. А пътеката на духа е сестра и сродница на броденето в търсене на смисъла. И намерила своя Орфеев камък, виждам как Живка си съгражда своята тайнствена стълба (стълба надолу, а всъщност стълба нагоре), за да се опита да подрежда хаоса, „една от стъпките в безкрая, за да обхванеш в цялост пъзела в общуването на човеците“. Е, съгласете се, че това търсене и бродене е също копнеж за опора. Слизаме от висините на тишината „тази тайна опора в живота си“, за да намерим долу на Земята „съхранителния знак“. „Да, той е обич – единствената земна ос на дните ми“. Копнежът за корени, където се крепи Живкиното съществуване, превръща по детски простосърдечните думи „мама“ и „татко“ в несъкрушими скали-символи, с които тя има изначална свързаност и неразкъсваемо единство. Утеших се, когато прочетох нейните думи „днес белият ябълков цвят е в ръцете на внуците“. „Разчитам двоен благослов на Божията любов, внимавам и минавам през крехките си дни, попадам и се люшкам в корени на два-три езика“.

Опряна на насъщната действителност, Живка Симова ще може да пуска подобно на Ной своите гълъби-думи и те да се връщат при нея, за да я уверят, че има земя за нашия кораб.

5 октомври, 2022 г.,
Литературен клуб „Перото“ - НДК