Последни новини

Има автори, с които се работи леко. Има и такива, с чиито текстове не ти се и захваща дори. А има и странници, които не можеш да събереш в дума, израз или послеслов. 

Преди повече от година проф. Венелин Терзиев ми довери първите си текстове. Странни, невписващи се в познатото. Без претенции за по-, най- или каквато и да е величественост, те категорично и неотстъпчиво заявиха своето присъствие.

Нямам отговор дали пише красиво, но от първия прочит на първия ред знам, че пише завладяващо. С по детски любопитно отворени към света очи, изпълнени с очакващи отговори въпроси, с присъщата си метафорична разнословност, днес, в един привидно спокоен разговор, повдига ъгъла на завесата, зад която се крие авторът Венелин Терзиев.

– Проф. Терзиев, в своите литературни импресии и есета избирате да „проблематизирате“ съвремието. Защо точно времето?

– Ние, човеците, разполагаме само с времето, което ни е отредено да изживеем по един или друг начин. Поставени сме пред невъзможността да определим кога и как да бъде нашето рождение на този свят. Но присъствието ни тук по своята дълбока същност е безсмислено, ако не направим нещо в обратна посока, за да му поставим и вменим някакъв смисъл. Той, този непонятен смисъл може, би ще бъде определен от нашето формиране и присъствието на околните в живота ни. Изживяването и осмислянето на сложността на тези дори необясними процеси също така навярно е и опит да намерим себе си или да търсим оправдание за нашето съществуване и за това как ще оползотворим времето, в което ще можем да предявим претенции, че то не е било съвсем безцелно.

А защо „съвремието“? Огледайте се, наситеността на обречени безцелни съществувания ни кара все по-често да мислим в тази посока. Да се опитваме да открием онази различност в поведението си и в онова, което днес и сега причиняваме на себе си и на околните. Трудно могат да бъдат оправдани определени безпомощни действия на временни величия, които не носят дори и най-малка полезност на обществото. Егоистичното ни потребление на тази полезност ни кара повече или по-малко да отделяме от нея повече за себе си, отколкото за останалите. Няма особена необходимост от това събиране на излишества в собствения ни дом или собствената ни същност. Полезността трябва да откриваме или намираме в това да има нужност от нея за околните и затова да вървим в по-добра посока.

Отдавна захвърлих сложните изрази и добре оформените научни формулировки, които биха отразили някаква измислена тежест на казаното. Потърсих особен начин на отразяване на преживяната действителност, който да създаде достатъчен комфорт на личните ми усещания и чувствителност към хора и случили се неща. Трудностите, които преживяваме, не са нито повече, нито по-малко от когато и да било. Но като че ли са понякога в излишък от онези дни на вътрешно спокойствие или дори безгрижие. Няма как да избягаме и от едните и от другите и може би това е редичката от дни, които подреждаме в един човешки живот.

Редакторите наричат всичко написано от мен литературни импресии. Дори не съм си задавал въпрос какво наричане бих им дал аз самият – по скоро са събрани мисли в някаква принудена последователност, които са придошли от преживяно минало, но са се настанили удобно в някаква днешна реалност. Думите на другите автори са част от случилите се неща, които са останали като картини, подредени по стените на вътрешния ми дом или същност. Онзи дом, който съм си създал в детските години, пренесъл съм го с определено старание през изминалото време и в който продължавам да трупам потребни и не съвсем потребни вещи. Но какъвто и да е, той си остава за мен най-скъпият. Отварям го понякога, но за околните по-често е затворен. Там са оставени и най-съкровените ми тайни, мимолетните трепети, обичта, разплаканите очи, неразбиращите погледи, наранената душа и още, и още, и още много други неща. Но те са част от всичко онова, което ще си остане само мое.

– Направихте своя дебют като автор на ненаучни (но от които можеш да научиш много) текстове и издадохте Вашата първа книга – „Книга за мечтите“. С какво Ви предизвикват мечтите като автор?

– Все по-малко мечти успявам да открия и за себе си, и за всички, които са около мен. Може би сме затрупали с ненужни неща нашите вътрешни усещания за нови мечти. Дали това поражда съмнения в идването на новите бъдещи желания, или ги поставя в неизбежна необходимост да се случат – трудно може да се определи.

Понатрупвайки редички от дни, които определяме в години, се отрезвяваме от необходимостта от прииждането на мимолетни пориви и безумни начинания. Събрали чувства, мисли, усещания от продължаващото ни живеене – може би така отглеждаме мечтите си по-дълго време, умеем да ги възпитаваме на определено благоприличие и по-рядко им даваме право да излязат на показ.

В конкретността на зададения въпрос за необходимостта от тяхното предизвикване ще се наложи да потърсим дълбочината на по-сложни обяснения, които различни науки се опитват да определят, като дефинират това в сложността на един процес. Ако отново избягаме от тази помощ на научно обяснение, то всичко това ще e опит за предаване на определено знание (трудно е да го определя като мъдрост), чрез което да споделим своите непринудени и искрени усещания със своите събеседници.

Търсене на определена среща с мислите и чувствата на останалите, като им разказвам своята преживяност, в която невинаги успявам да намеря определен и краен смисъл – това е част от мечтанието. Но пък затова винаги е споделена с личната искреност.

– Намирате отговори или търсите въпроси?

– Имам събрани повече въпроси и немалко отговори. От някои от отговорите ме боли, защото са част от препъванията от изживяното време, други ехидно се подсмихват, защото са част от повтаряните грешки, а трети постоянно напомнят за залепените счупени парчета от същността ми, която непрестанно приема нашите безспирни опити от самонаранявне или от причинените рани, предизвикани от многобройните битки. Често трябва да събираме гилзите от тези сражения и ако може, защото същността ни го изисква и налага, да не ползваме възможността за ответен удар по противника. Всяка такава нова битка носи още повече и повече рани, за които вече нямаме останала жива вода.

Разбирам и дори приемам, че трябва да има относителна справедливост в човешкото ни живеене, но няма как да обясним тези простички неща на онези, които нямат и няма как да придобият усещането си за тяхната несъщественост. Много често обяснявам своята твърда устойчивост с ужасната си невъзможност да приемам несправедливостта. Как да намерим достатъчно добри отговори на подобен тип въпроси е доста сложно като начинание. Докато важността на съществуването е определена от несъществени значения на по-голяма част от всички нас, то отговори на тези въпроси няма да можем да дадем.

Ние, човеците, имаме в определена степен нарцистични проявления, които ни карат да поставяме собствената си значимост над тази на останалите. В определени случаи това е вярно и може да бъде подкрепено с определена достоверност, но в повечето случаи е невярно и това ни кара да имаме съвсем необективна и невярна преценка както за самите себе си и нашите действия, така и за околните. Това ни поставя в такава сложна ситуация, която понякога няма как да променим. Най-простичко казано – няма как да изберем хората, с които живеем, колкото и да се опитваме да променяме средата.

Нямам умението и възможността да се поставям в някаква измислена реалност, която да удовлетвори моите лични тежнения и определени желания. Може би онези, добрите автори, могат да си позволят тази възможност и така да ни пренесат в тази реалност, но дали тя е достатъчно постоянна е още по-сложен въпрос, на който едва ли и те имат достатъчно добър отговор.

– Във Вашата книга „срещате“ читателите както с утвърдени автори, творили преди 100 и повече години, така и с нови, никому неизвестни имена. Творчеството на кои от тях е по-голямо предизвикателство за Вас?

– Нямам отговор и дори не искам да имам отговор на това предизвикателство. Текстовете, които имат своята дълбока смисленост, се пишат от хора, които имат тази привилегия да го правят. Намирам за твърде сложно да определя кой и как е утвърден, нито пък по какви критерии и причини се е случило. И сигурно тук ще си навлека гнева на много от поставените в онази ниша да бъдат критици на литературното творене. С част от нашите съвременни автори, за които пиша или си позволявам да ползвам техни текстове, така че да покажа по-добре нещата, съм се срещал по един или друг повод. Понякога тези срещи са станали по начин, който предизвиква смущения в тяхната случайна неслучайност, но така или иначе – случили са се. Приемам нещата, които пишат за твърде смислено и искрено написани. По такъв начин попълват моето усещане и това ми дава възможност да изпитам една странна вътрешна удовлетвореност за полезността на писането.

Тези, с които никога не съм се срещал, е поради обективната невъзможност да бъда част от времето, в което те са присъствали в света. „Идването“ при тях и тяхното творчество е било по различно време и по различен начин. Случвало се е при определени събития или срещи, пораждало е интерес и е оставало определена следа в моето живеене. Дори това неособено логично обяснение е достатъчно вярно и точно, защото тези хора са част от моя дом с неща, които събирам по моя жизнен път. А най-хубавото е, че все още намирам изключителен интерес в това си начинание и то е като едно безкрайно, ежедневно, ежечасно събиране на добри спомени, за които се грижа особено внимателно.

– Впечатляващ е корпусът от текстове, посветени на знакови личности в световната и родна литература, наука, изкуство. Как се ражда симбиозата между Нобеловия лауреат и начинаещия поет?

– Дори тези, които сега са известни със своята кариера, постижения, отличия и награди, като хора са били твърде различни със своите си действия и дейности, усещания и мисли. Били са неразбрани от обществото, в което е преминал живот им. Възприемането на великите открития, на големите умове или талантливите хора винаги са изисквали определени усилия както от самите тях, така и от околните, които да ги приемат като такива. Трудно се приема значимостта и различността, още по-малко когато е завладяваща. Продължителността на нашето съществуване се оказва твърде оскъдно от времеви порядък. Не знам дали краткостта на времето, или инакомислието са причините това признание обикновено да не се случва приживе. Българската, пък и чуждата действителности изобилстват с такива примери, които можем да изброяваме достатъчно дълго. Това няма да направи усещането ни за почтеност към тези хора по-добро, защото оценката на определени усилия трябва да бъде поощрявана по някакъв начин. Разбирането, че това има съществено смислено значение за полезност е важно, то успява да осигури тласък на определени позитивни процеси, които да доведат до прогресивност в човешкото развитие.

Няма как изкуствената интелектуална способност на една машина да определи значимостта на тези процеси, които са свързани с нашето смислено или безсмислено съществуване. И всичко това дава донякъде приемливо обяснение за начина, по който възприемаме текстовете на онези, които приемаме за утвърдени, и онези, които приемаме за неутвърдено начинаещи.

– Противопоставя ли се науката на литературата? Когато пишете сте повече какво – автор, учен, мечтател или…

– Не усещам никакво противопоставяне. По-скоро е необяснимо понякога за околните съчетаването им, което се явява проблем за тяхното възприемане на нещата. Понякога написаният текст, който изобилства с определена фактология, няма съответната завършеност и тогава помага прилагането на онова, което носи литературата. Добрите идеи освен с добри доводи трябва да бъдат споделени с околните с точни и правилни думи. Думите носят своето послание и когато не се прекалява с тяхната възможност за убеждаване в нещо, нещата се постигат по-лесно и дори имат по-убедителен характер.

Нашето общество има изградена особена подозрителност към хората, които умеят на прилично ниво да си служат с добра способност в похватите и ползват различен инструментариум. Няма онази подготвеност да се приемат новаторите на днешното време по различни причини, но това е доста тъжно от гледна точка на носителите на тези възможности. Поне аз така разчитам тези процеси, които имат дълбоки последици върху нашето развитие.

– Създадени в един немного лек за Вас момент – какво не успяхте да кажете в тези свои творби?

– Все още не знам дали този момент ще се окаже труден, или просто съм бил недостатъчно подготвен да приема случващото се. В началото се опитвах да съхраня в себе си очакването, че това не би могло да се случи в едно съвременно общество, което се определя като демократично с декларирани ценности.

Ще се върна малко по-назад във времето, за да се опитам да обясня това мое възприемане. Бях студент, когато настъпиха процесите на социални трансформации в обществото ни и те донесоха определени и много лични очаквания, че способностите на един човек могат да създадат достатъчно добра възможност, за да направи това, което смята, че е добре в протежението на своя живот. Тежките и неприятни времена на промени, които продължават и сега, доведоха да невъзможност да сбъднем тези очаквания, които може би си бяха наши мечти. Всичко това създаде определен страх, че нещата не могат да се случат по този начин или че нещо не вършим както трябва. Преживяването на тези няколко десетилетия доведе до много висока неспособност у нас да преодоляваме по възможно най-добър начин препятствията по пътя си. Това, което смятахме за добри знания и добри умения, се оказа твърде недостатъчно, за да осъществим начинанията си. Вероятно процесите не протичат с такава бързина, с каквато на нас ни се е искало, което пък доведе до високата неудовлетвореност от случващото се.

И в последните години имах други създадени очаквания, които се събориха със случващите се неща с мен и около мен. В началото има процес на объркване, после на отхвърляне и накрая на възможно трезво приемане на нещата. След като съумееш да ги оцениш по начин, който да не наруши съществуването ти, можеш да продължиш напред. Но в противен случай, ако не намериш силите – а не всеки успява да ги намери – следва унищожение на индивида. И това вече би трябвало да тежи на нечии други съвести. Ако ги имат.

Вероятно и тези, които ме поставиха в една деликатно трудна ситуация, подцениха своите си интелектуални възможности и се заблудиха в преимуществените си властови такива, които притежаваха и в крайна сметка се провалиха. Това са така наречените лични провали, които ще осъзнаят, когато властовата им позиция не е в тяхно притежание и когато тяхното измислено величие ще бъде забравено от околните. В този момент те ще имат неприятната възможност да почувстват несъществуващите си възможности на тяхната същност. По-страшен е проблемът, когато тяхното влияние се реализира върху голяма група от хора или част от обществото. Тяхното поведение ще се окаже обгрижено от властовите функции, които са им на разположение, и ще могат да нанесат увреждания на много хора и на обществените процеси.

Има много неща, които не могат да бъдат казани толкова лесно. Може би предстои възможност да бъдат написани, изречени и споделени по един или друг начин.

– За кого и за какво бихте искали да пишете?

– Най-много ми се иска да пиша за смислената полезност на това ни живеене. Може би е странно като разбиране, но е част от моята лична философия, която вътрешно все ми повтаря, че нямаме достатъчно време.

– Казват, че „ако“ е най безсмислената дума. И все пак, ако можехте да изберете най-смислената – коя щеше да е тя?

– Обич е най-смислената дума, която ме кара да се чувствам щастлив. Но не подценявайте и думичката „ако“ – понякога е много смислена и има важно проявление точно тогава, когато трябва да ни отпрати в противоположната посока на смислените неща.

– Колко струва мечтата? А свободата?

– Свободата е нещото, което съм си присвоил като едно от най-скъпите неща, и се опитвам да не го пускам да дири път на друго място. Страхувам се да не бъда несвободен и това е един от най-лошите ми страхове. Не съм сигурен, че можем да не поставяме определени ограничения на свободата си, но съм сигурен, че свободните хора са най-големите мечтатели.

Колко ми струва свободата? Тя е част от изградената ми същност. Понякога се бори с моите мисли, понякога ги зачерква и ме поставя в извънредни ситуации, но успявам все още да я отглеждам и да я опазя в почти приличен вид от многото вмешателства. Вярвам, че така ще бъде и занапред.

___________

КНИГА ЗА МЕЧТИТЕ
Литературни импресии и есета
Българска. Първо издание, 2023
© Автор: проф. Венелин Терзиев

© Издателство gabriell-e-lit, 2023