Силна и ярка седмица на Софийската филхармония

Не за пръв път Софийската филхармония впечатлява с повече от едно събитие в рамките само на една седмица. Но не може специално да не отбележим четирите поредни концерта от четвъртък до четвъртък (23.02. – 2.03.) – единият от тях с участието на Националния филхармоничен хор „Св. Обретенов“ (24.02.).

Както първите ни филхармоници, така и гостите бяха в изцяло български състав, с изключение на постоянния гост-диригент на оркестъра и любимец на софийската публика, обаятелният Саша Гьотцел (2.03). Диригентите и солистите (а виртуозният ни цигулар Светлин Русев и в двете водещи роли!) – до един великолепни музиканти, получили признанието на публиката на различни престижни сцени.

Във всяка от концертните вечери прозвучаха творби от чужди автори – от Моцарт и Хайдн през Сен Санс, Прокофиев, Шостакович, Рихард Щраус, Респиги и Лютославски до съвременниците ни Ула Йейло, Маартен Спруит, Мартин Палмиери и Александър Розенблат. Музикалното пътешествие в четирите програми бе своеобразна разходка във времето от 1759 г. чак до 2022 г., когато Розенблат завършва своята Украинска рапсодия. Изпълнението ѝ в София бе и световна премиера на творбата, а с голяма доза сигурност може да се предположи, че включените в концерта на Националния филхармоничен хор творби звучаха за първи път в  обща програма, поне на наша сцена.

С дух на „ловец на бисери“

Подобно заглавие напълно би подхождало на концерта с участието на прочутия ни пианист Людмил Ангелов и гост-диригента с изключителна кариера в Канада – българинът Кристиан Александров. От години са известни вкусът, особената чувствителност и усетът на Ангелов да запознава публиката с неизпълнявани или обявявани за „изгубени“ произведения. Достатъчно е да припомним ролята и упоритостта на яркия представител на родната клавирна школа за откриването и първото изпълнение през 2014 г. на забравения близо век и половина Концерт за пиано Оп. 3 в си минор (1874 г.) от Мориц Мошковски – един безспорен клавирен шедьовър!

Людмил Ангелов е и първият пианист, отзовал се на поканата на родения в Москва Александър Розенблат към негови колеги да изпълнят замислената години по-рано, но завършена в дните на войната в Украйна, Рапсодия за пиано и оркестър. Лаконичната по времетраене творба, по думите на самия автор е ярък израз на „удивително красивите и жизнерадостни украински мелодии, които винаги са привличали вниманието ми и са вдъхновявали желанието ми да пофантазирам върху тях. Първите скици на „Украинска рапсодия“ са отпреди 6-7 години. Абсурдната и трагична политическа ситуация след 24 февруари 2022 г., ме подтикна за няколко месеца да завърша работата си“ – отбелязва той.

За пореден път Людмил Ангелов демонстрира неподражаемата си класа на блестящ интерпретатор и във второто произведение на вечерта – Вариации по тема от Паганини за пиано и оркестър, в музикалната визия на Витолд Лютославски, емблематично име сред музикалния авангард на ХХ век.

Силно емоционалното концертно преживяване достигна естествената си поанта в изпълнението на Симфония N 11 в сол минор, оп. 103, „1905 година“ от Дмитрий Шостакович. Трагичните събития от революцията в Русия през фиксираната в заглавието й година, повече от половин век по-късно вдъхновяват Шостакович да сътвори тази силно драматична творба. А от годината на реалното й създаване (1957) и до днес, тълкуванията на определяната от самия композитор като „най-Мусоргска“ негова симфония, са все така нееднозначни.

„В руската история има много повторения. Разбира се, не съвсем точни. Хората в много случаи мислят и постъпват еднакво. Исках да покажа това повторение в XI симфония. Въпреки, че се нарича „1905“, тя е обърната към съвременните теми. Тя е за хората, които престанаха да вярват, защото чашата на злото преля…“ – искрено изповядва Шостакович, в мемоарите си „Свидетелства“.

Като своеобразен контрапункт на експресивния и оценяван като твърде директен на места музикален език в XI симфония на Шостакович – при възсъздаването на суровите и безпощадни исторически събития, включените в програмата на следващата вечер произведения на тримата автори от втората половина на ХХ век, ясно се долавяха

Медитативно-молитвени послания за прошка, смирение и надежда за спасение

Концертът на Националния филхармоничен хор „Св. Обретенов“, с диригент Кръстин Настев и с участието на София Квартет и солисти, случайно или не, съвпадна с годишнината от началото на войната в Украйна – 24 февруари. И ще се запомни с особеното усещане за вглъбеност, за силата и мощта на медитативните настроения, които той привнесе с проникновения поглед към дълбините на човешката душа – там, където сред страхове и предразсъдъци, прегрешения и разкаяние, се води извечната битка между Доброто и Злото.

Творбите на норвежеца Ула Йейло, нидерландеца Маартен Спруит и аржентинеца Мартин Палмери – в компактното си внушение като концертна програма – подбрана от младия ни диригент Кръстин Настев, който от години прави успешна кариера в Испания, прозвучаха хармонично, въпреки географската отдалеченост и различията в музикалните традиции, които следват техните автори.

Емоционално и възторжено публиката възприе градацията на настроенията, започнала от дълбоко медитативната „Тъмна нощ на душата“ за смесен хор, пиано и струнен квартет“, от норвежеца Ула Йейло – естествена прелюдия към последвалия кратък, но силно експресивен „Thuremin за хор, струнни и орган“. За него авторът, нидерландецът Маартен Спруит отбелязва: „Тази композиция е израз на дълбочината на човешката емоция. На ясното и сложното. На светлината и тъмнината. Заглавието и текстът са извлечени от конструиран набор от срички, подбрани заради тяхната звучност и настроението, което изисква цялата пиеса.“ Включването на органа допълнително подсилва сугестивното им въздействие, предвид лекотата и изяществото, с които солистът Светлин Христов почти неусетно за публиката замени клавишите на пианото с мащабната звучност на органа.

Ролята на солистите, наравно с впечатляващия като хармонична звучност и ансамблов синхрон хор, бе особено ярко изразена в заключителната Танго – меса „Буенос Айрес“ за хор, мецосопран, струнен квартет и бандонеон. Творбата на Мартин Палмери, следвайки структурата на традиционната меса, умело вплита характерната танцувална метрика и ефектните интонационни акценти при изпълнението на тангото.

„С месата приключва същинската част на концерта, тя е и невербалното послание към света – една молитва за мир, без който нямаме бъдеще. Последната част на месата е композирана така, сякаш вървим нанякъде, без да знаем докъде ще стигнем. Буквално до самия финал гласовете на хористите следват един след друг, като символ на този поход към незнайното. Накрая целият хор се събира в единно цяло и всички запяват: „Дай ни мир!“ – поясни Кръстин Настев, отбелязвайки със задоволство и благодарност възможността да разработи с Националния филхармоничен хор именно тази програма.

Диригентът не скри радостта си от професионализма и отдадеността по време на репетиционния процес, както от хористите, така и от солиращите сопрани – Елена Механжийска и Николина Панкова. За отбелязване е участието и на София Квартет: Кристина Хинова (първа цигулка), Йордан Димитров (втора цигулка),  Любомир Ников (виолончело) и рожденикът в деня на концерта, Валентин Геров (виола). Особено се открои с интерпретацията си младият Стоян Караиванов – известен с пристрастието и отдадеността си на бандонеона, както и с изявите му, в последно време, като диригент. Отлични впечатления остави и другият солист – Деян Великов (контрабас).

Концертът на Националния филхармоничен хор беше именно от онези събития, от които публиката си тръгва с просветлено съзнание и интуитивна мисъл, заредена с позитивизъм. И нека се надяваме, че подобен тип програми по-често ще звучат в концертните зали – не само заради тревожните времена и пространства, които обитаваме.

Виолист, цигулар, диригент – и преди всичко музикант виртуоз

Третото събитие, с интригуващото и предизвикателно заглавие „Светлин Русев дирижира Светлин Русев“, беше от типа концерти, в които от решаващо значение е доверието, което поражда истинското партньорство между гостуващия музикант и оркестъра – домакин. Когато то е налице, на втори план остава присъствието или отсъствието (както в случая) на традиционната водеща фигура, която физически заема диригентския подиум пред оркестъра.

Великолепният ни цигулар не за първи път гостува като диригент на Софийската филхармония. Като прибавим факта, че по време на целия концерт той бе рамо до рамо с отличния водач на струнните Павел Златаров, с когото музицираха с видимо задоволство, можем да си обясним и големия успех на Светлин Русев в трите паралелни роли, в които го видяхме в тази вечер. Отначало като виолист – в Симфония концертанте за цигулка и виола в ми бемол мажор, KV 364 /320D/ от Волфганг Амадеус Моцарт. В краткия бис, предизвикан от възторжени неспирни аплаузи на публиката, двамата отлични музиканти размениха инструменти и роли – Светлин взе цигулката на Павел и му връчи виолата. А като първи цигулки, двамата продължиха с изключително мелодичната и красива Симфония N 1 НОВ 1:1 в ре мажор, от Йозеф Хайдн.

По същия начин, сякаш на един дъх, прозвуча добре познатата не само на меломаните кратка четиричастна и много ефектна Симфония N 1, „Класическа“, композирана от Сергей Прокофиев, в буреносната 1917 г. Изпълнението й донесе истинската кулминация на тази много специална вечер и благодарната публика го възнагради с бурни, продължителни аплаузи.

По време на целия концерт, без видими знаци или специални жестове от страна на солиращия Светлин Русев, оркестърът го следваше с лекота абсолютно безпроблемно. Именно в такъв момент, неминуемо си припомняме и ранния исторически етап от оркестровото музициране, когато музикантите са свирели без диригентска фигура пред себе си. В случая, виртуозното музициране на солиста, подкрепено от първите ни филхармоници, реално допринесе за включването на концерта в графата „Събития, които се помнят“. Което, разбира се, може да се каже и за всяка от останалите изяви на големия български цигулар на родна сцена.

Успешно дебаркиране сред екзотика, шегобиец – легенда и римски пинии

Талантливият ни млад пианист Емануил Иванов, образно казано, успешно „дебаркира“ на мястото на официално планирания солист Лука Дебарк – в Концерта за пиано и оркестър N 5, „Египетски“, оп. 103 от Камий Сен Санс, с диригент Саша Гьотцел ( 2 март). Нещо повече – изпълнението им подсказа усещанията, които са вдъхновили автора за създаването на творбата сред вълнуващата екзотика на египетския Луксор.

Концертът на Сен Санс, безспорно не е дебют за Емануил Иванов и това си пролича в чудесното му изпълнение, с отлично изведени акценти, подчертани и от първите ни филхармоници, въпреки че това бе първата му среща на сцената с популярния и у нас австрийски Маестро. „Репетиционният процес протече много спокойно и приятно, с него се работи изключително леко. Впечатли ме и интерпретацията на останалите две творби в програмата на вечерта, които изслушах от залата“ – сподели часове по-късно Емануил Иванов. Междувременно, младият пианист възнамерява леко да тушира оборотите, на които се движи след края на пандемичните ограничения – от концертните подиуми до Консерваторията в Бирмингам, в която му предстои да се дипломира като магистър през 2024 г. – и обратно. Настойчивите аплаузи на публиката, която възприе изпълнението на младия ни пианист с неудържим ентусиазъм (но и с недотам приятните за музикантите ръкопляскания между частите на произведението!), предизвикаха и биса: Етюд – картина N 6, оп. 39 от Рахманинов.

Композирана година по-рано от концерта на Сен-Санс (1895), Симфоничната поема „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“, оп. 28, бе изпълнена с присъщите за тази творба на Рихард Щраус приказни асоциации и прякото внушение на пародийните и комични вариации. Те се разгръщат преди трагичния за историческия персонаж от XIV век край на земните му дни, но не и на неговата слава, която се разнася и до днес от няколко творби, посветени на средновековния присмехулник.

Не толкова дълга, но не по-малко славна история има и финалната за концерта Симфонична поема „Римски пинии“ от Оторино Респиги. Композирана през далечната 1924 г., и до днес тя има постоянно присъствие в концертните програми на различни оркестри по света. В своята необичайна трилогия, италианският композитор е изразил любовта и преклонението си пред Вечния град, и в нея „Пиниите“ са средната част – между „Римски фонтани“ (1916) и „Римски празници“ (1928). Съкровената любов на Респиги към Рим, бе изведена подобаващо и с впечатляващия със своята звуков апотеоз и красота финал. А акустичната диригентска концепция – петима музиканти от духовата секция да музицират от първи балкон, непосредствено над сцената, допълнително внуши вълшебството на самата творба. Неслучайно изпълнението ѝ бе съпроводено с нестихващи аплаузи и викове „Браво!“

В очакване на новите музикални изкушения, които ни подготвя Софийската филхармония, следва да се подчертае и оптималната продължителност на последните два концерта (около 70 – 90 минути). Следковидното време ясно подсказва, че именно това е предпочитаното и от публиката времетраене на симфоничните концерти. Изглежда в това отношение, е настъпило времето и за нови, неповлияни единствено от здравната обстановка програмни стандарти. Защото, какъв е смисълът да се изпълнява по-дълга, макар и изключително стойностна програма – пред  видимо „олекнала“ след паузите с до една трета, зала!?