Списание "Философски алтернативи", бр. 4/2023

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание "Философски алтернативи", бр. 4/2023

https://doi.org/10.58945/YCEZ8646

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на
Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Тема на броя: Ценности: онтологични, феноменологични и философско-антропологически проекции

Водеща: Силвия Борисова

За душата и ценността: доброто, μεταξυ, играта

· Gianluigi Segalerba – Whence Does Good Come? Notes on Plato’s Moral Psychology
· Никифор Аврамов – Вътрешният предел на психологията като нейно онтологично начало, с позоваване на метакси на Ерик Фьогелин
· Васил Марков – Играта в антропологическа перспектива: теорията на Фредерик Бойтендайк

Пътят на ценността: от онтология към етика на ценностите

· Силвия Кръстева – Онтология на ценностите. Ценностно разсъждение
· Иво Минков – Феноменологична основа на спекулативната етика
· Evangelos Kalfopoulos – The Possibility of the Tragic

Форма и ценност в естетиката и изкуството

· Nadezhda Zudilina – The Cosmos as the Hierarchy of Self-Similarity of the One: Plato’s Doctrine of the Beautiful in the Light of the Theory of Fractals
· Поло Оконе – Естетика на концепта
· Mihaela Pop – The Nothing, the Void and the Silence in the Art of Yves Klein. A Phenomenological Interpretation
· Oana Șerban – A (Post)philosophical Argument on Anti-Art and Digital · Transgressions of Self-Fashioning. From Dada to Data, or How to Curate Selves on Instagram?
· Иван Колев – Heterocosmica  на киното

Естетиката в научни събития

· Силвия Борисова – Девета конференция по естетика в памет на проф. Исак Паси

Брой 4/2023 на списание „Философски алтернативи“ – издание на Института по философия и социология при БАН – е посветен на темата за ценностите като изконна предпоставка, път и развитие на личността, общуването, общността и обществото, културата и изкуството.

Назад във времето големите дебати за ценностите като такава базисна предпоставка на човешкото съществуване и светуване откриваме в неокантианството и в периода около и след световните войни. Ако неокантианските школи придават плът и хармония на ефимерното „царство на ценностите“ (Н. Хартман), то в следвоенния период чертозите на ценностите остават възможни сякаш само във вътрешните светове. Компенсирането на потъпкания във войната ценностен субект се случва афирмативно през актове и декларации за правата и свободите на човека, все по-експлицитни етически кодекси в различни сфери на живота и културата. В същото време обаче, докато етиката и правото се прецизират все повече и във все по-голям брой разклонения, на въпроса за природата и пластичността на ценностите като изконна предпоставка на съществуването ни отговарят сравнително малък брой изследователи, школи и теории през последния век.

Именно на този копнеж по конструктивен дебат за ценностите и осъзнаването на тяхното жизненоважно значение за добрия живот, в който да се редуцира, много по-рядко да има нужда за ценностите да се говори изключително пост фактум през негативни събития в обществото и посегателства срещу човека, – е посветен настоящият брой: възможен благодарение на предложените от авторите текстове и инвенции в него. Всички те взаимно се допълват в поставените теми и проблеми и неусетно оформят общо „царство“, на което – дори и когато забравяме да обръщаме внимание върху това – всички сме жители.

Първият блок въвежда във философско-антропологическите и психологическите измерения на доброто, metaxy и играта като базисни категории-ценности на човешкия живот:

Студията на Джанлуиджи Сегалерба изследва произхода на злото в душата на индивида, липсата на баланс между частите на душата, „развитието на разумната част на душата и последващото ѝ ръководство над другите части“ (с. 8) след дълъг процес на образование, философско по същността си – в пасажи от Платоновата „Държава“.

Съответно в следващата студия Никифор Аврамов предлага разбиране за границите на съвременната психология през призмата на една идея за фундаментална наука за душата, първоначално рамкирана именно в метафизиката на Античността. Това е Фьогелиновото разбиране за „ноетичен пробив на съзнанието“ (с. 37), задълбочаване на мотива на психиката – като акт на критическа контраверсия на съвременната психология. Достигането на тази дълбочина от психологията се явява неин вътрешен, структуриращ я предел.

От своя страна Васил Марков разглежда теорията за играта на Фредерик Бойтендайк от 30-те години на миналия век, която съобразно сферите на професионален опит на автора си е определяна като биологическа, психологически или психодинамична; същевременно е формирана в контакт с немската философска антропология – и преди всичко с Макс Шелер и Хелмут Плеснер; с унгарския феноменолог Мелхиор Палаги, немския невролог и психиатър Ервин Щраус и католическия богослов Романо Гуардини. По-специално Марков се спира върху концепцията на Бойтендайк за виталната игра и нейните философско-антропологически и естетически измерения (логика на игровия процес, игрови субект и обект – образ“, гностичен и патичен момент, ритъм и др. – с. 52 и сл.).

Вторият блок очертава пътя на ценността генеративно – от нейните онтологични основания към изкристализирането ѝ в етическа норма, приложима в практическия опит:

Статията на Силвия Кръстева е приносна за съвременния дебат за ценностите в очертаването на две проблемни линии: от една страна, за същинско обяснение и извеждане на ценностите е нужно извеждането на техния онтологичен статут – оттук следва и обосноваването на онтология на духовното и на ценното изобщо, и в частност трансформацията на Кантовия априоризъм в аксиологически априоризъм, изключително застъпена в Баденската неокантианска школа. От друга страна, това е нуждата от извеждане на собствена аксиоматика на ценностите; заедно с това обаче и на априорните форми, чрез които те стават достъпни и се влагат в човешката рационалност и в човешката дейност – съждението (Кант, Хегел, Х. Рикерт), неговият висш клас – модалността, на свой ред осигуряваща модели на преход и структуриране на новата априорна форма на разсъждението като „мета-структура“ (с. 70), даваща достъп и работа на безусловното и на ценностите в човешкото познание.

Иво Минков защитава в статията си хипотезата „за необходимия преход от логика към етика в контекста на човешката духовна еволюция и съвременните перспективи пред системите с изкуствен интелект“ (с. 76). Оттук в динамиката между логическо и етическо се поражда идеята за спекулативна етика: тя е феноменологически фундирана и съдържа систематиката и класификацията на ценностите. Паралелните феноменологическо ставане и спекулативно-етическо ставане, рамкирайки съответно чистото битие на ценностите и прехода към тяхното налично битие, дават съвкупно една феноменология на нравствеността и конституират самия субект на общочовешките ценности.

Частен пример потвърждение на положения от статията на Иво Минков е последната за блока статия от Евангелос Калфопулос, в която етосът се взима като същностна страна на категорията трагично. В резонирането на идеите за трагичното у Кр. Менке, Шелинг, Хьолдерлин и Фр. Шилер са откроени връзките между трагедията и сферата на хуманитарните науки: опитите за преодоляване на бариерата на трагичното посредством спекулативните идеалистически похвати на дидактичната пиеса, на романтичната комедия – но също така и на иронията като „постоянна парабаза“ по израза на Фр. Шлегел, като техника на конструиране на „игра в играта“ по Л. Тик (с. 90). Последвани логично от заключението, че „трагическият дух“ е все така неотнимаема от хуманитарното познание на XXI век.

Третият блок е низ от паралелни прочити на идеята за формата и идеята за ценността на полето на естетиката и философия на изкуството:

Като взима за отправна точка предложения от Платон диерезис на линията в „Държавата“, Надежда Зудилина въвежда осите на интензивност и екстензивност, за да предложи оригинален прочит на „красивия Космос като йерархия от подобия на Единното“ (с. 93). Nous e чисто интензивен, интензивното е същото (τὸ ταὐτόν), смесването на същото и другото (τὸ ἕτερον) е подобното (τὸ ὅμοιον): а подобното е „…безкрайно по-справедливо от неподобното“ (Платон, „Тимей“, 33b). Истинското подобие – другото, преминало през интензитета, Nous – е εἰκών. Съответно по линията εἶδος–εἰκών–εἴδωλον се постига (или се губи постепенно) подобието, същото, Единното-Добро, източникът на красотата на Космоса и на всяко нещо в него.

Статията на Поло Оконе също дискутира Платоновата идея за εἶδος от „Държавата“ и „Парменид“ – взет обаче в случая като форма – за целите на извеждане на т. нар. концептуален морфизъм, състоящ се в изследването на отношенията между несъвместими понятия и категории и артикулирането на съществуващи кохерентни връзки между тях посредством качествените модалности свръхдинамика, виртуалност и резонанс. Естетиката на концепта се явява именно „резонанс на способностите на действителността за свръхдинамика и способността на човешкия разум за виртуалност“ (с. 109): в този резонанс концептите и фигурите се динамизират, човешкият разум се виртуализира практически в етическото – тук именно се генерира и аксиологичният проект. Защитена е тезата за по-широкия логически обем на понятието за изкуство спрямо това за естетика в светлината на тази перспектива, в която естетиката се разглежда като вид изкуство за овладяване на формите, концептите, фигурите, а в последна сметка – и на ценностите.

Такива форми, концепти, фигури и ценности в студията на Михаела Поп са нищото, пустотата и тишината, поставени в частност в творчеството на Ив Клайн и иизобщо – в широкия план на феноменологията на творчеството, на свободата на човешкото съзнание; на изразителността като изконна способност, обогатяваща се през всяка нова завоювана територия на мисълта. Нищото, тишината и пустотата, в синхрон в Ницшевата „преоценка на всички ценности“, навлизат като такива предмети и теми в художественото творчество и изкуството, които по същество имат афирматирен и катарзисен характер, освобождаване от ригоризма на отживялото и „трансцендиране към по-адекватни на новите условия решения“ (с. 118). Акционизмът в изкуството, художественият пърформанс се превръща в самата творба, чиито „ценност и истина съдържат чувството на артиста, човешкия живот в неговата консистентност“ (с. 126).

Като естествена подкрепа на положенията от изследването на Михаела Поп идва статията на Оана Шербан, която проследява трансгресивния потенциал на историческото изместване „на творчеството на себе си от перспективите на дада към тези на данните“ (с. 135) и нуждата от осъзнаване на последствията от подобни явления върху грижата за себе си, самопознанието и автентичността. Процесът на куриране и „изобретяване“ на дигиталния Аз в контекста на виртуалните идентичности като спадащи към антиизкуството се третира като експлоатиране на дадаистката техника на фотомонтажа, футуристичния апетит за технологии и психическия автоматизъм в творчеството на сюрреалистите. Курирането на себе си от артистично изпълнение се е превърнало в социално умение: движението от антиизкуството към по-„вътрешните“ измерения на Аза авторката вижда като такава ежедневна практика в дигиталното ежедневие, която съчетава креативността и свободното време – или creleisure по термина на артиста Елио Ойтисика 1969 г.), и така има потенциала да влага автентичност и ценност в непосредствения опит, който от другата страна би останал само консуматорски.

В заключителната статия Иван Колев прави паралелен прочит на киното и филма като форми на изкуството, в полза на плероматичността на първата. На базата на хетерокосмическата природа на „движещото се изображение“ в киното е разгърната неговата собствена феноменология на пространството на киносалона, на зрителя, актьора, животните, вещите, екрана и други органично свързани с нея елементи като тъмнината, светлината и тишината (с. 149–150), даващи в съвкупност идиосинкратичната плерома на киното в отлика от формите на филма, но и на театъра. Тази плероматичност е изтъкната като обител не само на съдържателно, но и на смислово по-богат свят на художествена условност спрямо формите на изкуство и медийните формати, разчитащи на първо място на техническите новости, които „често са много близо до границата със забавлението“ (с. 153).

Рубриката за научни събития включва научното съобщение на Силвия Борисова за IX конференция по естетика в памет на проф. Исак Паси, състояла се на 13 март 2023 г. в СУ „Св. Климент Охридски“

Автор: доц. д-р Силвия Борисова