В новия брой на вестник "К"

◊ АКЦЕНТИ

• Кирил Василев за изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива. Колекция на Николай Неделчев“:

Съвсем очаквано, изложбата предизвика сериозен интерес, както сред специалистите, така и сред широката публика и медиите. Много скоро след откриването обаче сред арт средите в София плъзна слухът, че нещо с изложбата не е наред. Изкуствоведи и колекционери шушукаха, че май голяма част от работите са ментета. И така до 12 юни, когато в интервю за сайта Клуб Z доц. Ружа Маринска заяви открито, че „голяма част от показаните творби не са автентични”. Същият ден в Портал Култура излезе статия на изкуствоведа Пламен В. Петров, в която той също потвърждава, че в изложбата има неавтентични произведения. Той е категоричен за работите на Сирак Скитник („става дума за фалшификат“) и добавя, че подобна констатация би си позволил да направи и за работите на Иван Милев, Харалампи Тачев, Иван Пенков. Оттук насетне се отприщи лавина от публикации в медиите за това, че рисунка, приписвана на Сирак Скитник, е прерисувана от корицата на „Кама сутра“, издадена на английски от Пенгуин през 2012 г.; че друга рисунка, приписвана на Мирчо Качулев, е прерисувана от рисунка на съвременния художник Кристоф Луи Кибе - Quibe и т.н., и т.н. На 15 юни в профила си във фейсбук изкуствоведът и управител на галерия "Структура" Мария Василева излезе със съобщение, че ще бъде създаден независим експертен съвет, който да установи автентичността на творбите. Същевременно в същия пост тя съобщава, че творбите, включени в изложбата, са имали сертификати и реставрационни протоколи. Колекционерът Николай Неделчев очевидно е станал жертва на измама. Колко голяма е измамата, ще стане ясно след излизането на доклада на независимия експертен съвет, но дори и сега е ясно, че измамата е налице. Заблудили са се и експертите, на които той се е доверил. Не само тези, които са работили по изложбата в "Структура", но и тези, които са издали сертификатите на произведенията. Това без съмнение е сериозен удар по тяхната професионална репутация, не бива да бъде повод за зачеркване на техния принос към българското изкуствознание и художествен живот. Случилото се със сигурност ще има негативно отражение върху публичния престиж на цялата експертна общност, на общността на частните колекционери, а ще повлияе и върху пазара на изкуството, доколкото го има у нас. Скандалът с колекцията на Николай Неделчев не е първият от този род у нас, но е първият, който може да доведе до сериозно преструктуриране на средата. На първо място, защото този път слуховете и експертните мнения не останаха затворени в частни разговори, както многократно се е случвало преди, а се появиха експерти, които се осмелиха да изкажат мнението си публично в медиите. Второ, защото колекционерът и екипът на галерия "Структура" реагираха професионално и са готови да проверят твърденията за неавтентичност, като създадат независим експертен екип, който да анализира всички произведения от изложбата. Това е нормалният механизъм, по който трябва да се случват нещата и в бъдеще, когато има подобни случаи. Само че не бива да се спира до тук. Правоохранителните органи трябва да се намесят решително, защото тук става дума за измама и за злоупотреба с авторско право, при това с международно измерение. Измамниците трябва да бъдат разкрити, заловени и дадени на съд.

Най-голямата полза от този скандал би била, ако той доведе до сериозен дебат върху законодателството, уреждащо частното колекционерство и пазара на изкуство у нас, а също и върху деформираните отношения между колекционери, галеристи и експерти. Отдавна е ясно, че съществуващото законодателство в тази сфера не функционира добре, защото не успява да издърпа на светло колекционерската дейност и пазара с произведения на изкуството. И колекционерите, и галеристите, и изкуствоведите действат полулегално. Продажбите често се извършват „на тъмно“, не се плащат данъци. Трудът на експертите се заплаща зле от галериите и колекционерите. Ниското заплащане и липсата на професионална солидарност сред експертите ги прави твърде зависими. Как да кажеш публично, че в колекцията на еди кои си колекционер има фалшификати, след като чакаш той да ти се обади я за сертификат, я за да му направиш каталог на колекцията.

• Съдия Мирослава Тодорова по повод книгата-албум „Онова, което остава” на Алберто Гандолфо, включена в програмата на фестивала ФотоФабрика:

Книгата на Алберто Гандолфо е изградена именно в това суверенно поле, в което човекът е единственият източник на истината за своя живот, а близките му – пазители на паметта му. Това е книга за усилията на отделни хора да преодолеят несправедливостта на миналото и настоящето в разтерзаната история на Италия. Пресъздаването с художествени средства на техните индивидуални актове на сблъсък с наложените от държавата правила, които подценяват достойнството или игнорират страданието (например, за забрана на евтаназията), или на съпротива, включително в ситуации, в които човекът е оставен сам в неравна битка с мафиотизираната държава, има същата сила като тази на усилията на южноафриканците в техните комисии за истина и помирение. Фактологичните сюжети на личните истории са освободени от всякаква оценъчност, не търсят оправдание, признание, нито отсъждане. Фотографиите на лицата на близките допълват въздействието на текстовете-хроники „в упор”, превръщат се в част от човешката плътност на паметта и откриват възможност за точно, детайлно, съществено реконструиране на цялата истина. Реториката на фактите и образите е напълно достатъчна, за да защити достойнството на индивидуалната участ и да постигне разбиране. Не се нуждае от превод и властническа подкрепа.

• „Режем ли клона?“: Димитър Димов за историята и отворения разказ в „Преплетените истории на Балканите. Понятия, подходи и (само)репрезентации“ под редакцията на Румен Даскалов, Диана Мишкова, Чавдар Маринов и Александър Везенков (София: Издателство на НБУ, 2019), том 4:

Съвсем наскоро в българското публично пространство Харалан Александров за пореден път геройски се изпъчи на амбразурата срещу картеча от публичен гняв и се усъмни в турското робство. Това даде повод на мой приятел да се възмути: „Кому е нужно това? Защо ровят, защо унищожават това, което имаме?“ Подробностите от спора ни са излишни, но той е илюстрация на две трудно съжителстващи позиции (със сигурност, не единствено възможните) към историята като средство и историята като познание. Зад твърдението на Харалан Александров има убедителни исторически основания, споделяни от не малко институционализирани историци, но също така и никакво възприемане на детайлите на тезата от страна на заинтересованото общество. В този класически клинч между невъзприемчивия национален консенсус и критическото историческо изследване вече имаме достъп до още доводи, още интерпретации и възможни подходи… но не и лесни отговори.

* * *

Преди в петък да влезе в разпространителската мрежа из цялата страна, още в четвъртък следобед вестник "К" може да бъде намерен в следните софийски книжарници: "Български книжици", "Нисим", "Къща за птици", "Гринуич", "Хеликон", книжарницата под НАТФИЗ и др.

Може да се чете онлайн на www.kweekly.bg