В новия брой на вестник "К"

◊ АКЦЕНТИ

• Вера Найденова за филмовия фестивал в Кан:

Ако използваме заглавието на култов френски филм от 60-те години на миналия век, можем да кажем, че тазгодишният Кан (14-25 май) се бори за високото си качество „до последен дъх”. Успя да си достави филма на Куентин Тарантино, който, от своя страна, заради симпатии към фестивала, ускори монтажа на „Имало едно време… в Холивуд”. После дойде и Абделатиф Кешиш с „Мeктуб, моя любов: интермецо”. Групата на носителите на „Златна палма” стана внушителна: с по две Кен Лоуч и Братя Дарден, с една Тарантино, Терънс Малик, Кешиш. Внушително бе присъствието и на други стари активисти и фаворити на фестивала: Джим Джармуш, Педро Алмодовар, Марко Белокио, Арно Деплешен, Елиа Сюлейман, Корнелиу Парумбою, Ксавие Долан… А тъй като, по думите на генералния директор Тиери Фремо, през последните десетилетия без участието на кинематографистите от Далечния Изток силен фестивал не се получава, стабилността на програмата се подсили с присъствието на Дяо Инан от Китай и Пон Джун-хо от Южна Корея.

• Петър Пламенов за премиерата на "Оpera Diva" с балет "Арабеск":

Хореографът Мариана Крънчева, въз основа на някои от най-ярките арии в световното оперно наследство, си поставя за задача чрез езика на съвременния танц да изследва причината за жертвоготовността на жената като цялостна духовна и екзистенциална стратегия. Способността за жертва, според Крънчева, в името на любовта и достойнството по някакъв начин се синонимизира с нравствената осанка на жената и с нейното духовно извисяване над превратностите на битието. Тема, която днес изглежда повече от нелепо сантиментална и по някакъв начин идейно парализирана в света на суетния нарцисизъм, многоликия егоцентризъм и доволствата на вечно младото тяло благодарение на пластичната хирургия. Въпреки дълбоката анахроничност на проблема и наглед хербарийната му стойност, все пак той може да поставя актуални въпроси. Способен ли е днес някой изобщо на жертва, още повече на саможертва в името на чувствата, възможни ли са Вертер, а в случая Норма, Виолета Валери, Тоска, Чо Чо Сан?! Не буди ли само присмех подобно питане?! Дързостта на Крънчева заслужава да се осмисли.

• Майкъл Лапойнт за смъртта на критика:

„В Америка има не повече от петима критици, като някои от тях спят“. Студентите „изглежда все по-малко разбират когнитивната стойност на литературата и все по-рядко откриват образцовото въздействие, което някога е имала“. Това са „най-лошите времена за литературната критика“.

Това са изказвания на видни критици, съответно от 1952 г., 1972 г. и 1994 г. Ако проучите съвременната критика, често ще откривате елегична нотка, оплакването на „смъртта на критика“, както е заглавието на полемичния текст на литературоведа Ронан Макдоналд от 2009 г. Като се има предвид, че литературните критици винаги са се смятали за застрашен вид, изниква и друг въпрос: не дали наистина критиката е попаднала в криза, а защо един определен вид критици са убедени, че кризата съществува.

• Николай Терзийски за романа си „Хроники на неведомото”:

За да се чете историята като литература, човек трябва да я пречупва през личното. Да има онази чувствителност, която може да му позволи да прогледне отвъд статистиките. Защото, както знаем всички, зад едно изречение в историческа книга може да има стотици хиляди човешки съдби. Ако историята като наука прилича на една студена чаша вода, ние трябва да я поемем в ръцете си и да я затоплим, преди да я погълнем. От друга страна, за да четем литературата като история, трябва да притежаваме най-вече широта за големия контекст. Тук чашата е пълна всеки път с различна течност, защото това е художествена литература. Има книги, които са чаша чай, подсладен с мед. Други са чаша студена лимонада, а трети – чаша къпиново вино. Една от моите героини в "Хроники на неведомото" нарича къпиновото вино кръв, а детето й, изплашено, се чуди откъде идва тази кръв и докъде може да стигне... Но ако се върнем на читателя, той пие тези чаши литература и колкото повече формира своя вкус – дали ще харесва подсладен чай, лимонада или къпиново вино, толкова повече успява да вижда големия контекст. Така литературата наистина може да се чете като история.

* * *

Преди в петък да влезе в разпространителската мрежа из цялата страна, още в четвъртък следобед вестник "К" може да бъде намерен в следните софийски книжарници: "Български книжици", "Нисим", "Къща за птици", "Гринуич", "Хеликон", книжарницата под НАТФИЗ и др.

Може да се чете онлайн на www.kweekly.bg