Издания / премиери
Настройки за четене
Стесни
|
Уголеми
Умали
Смени шрифта
|
Увеличи междуредовото разстояние
Намали междуредовото разстояние
|
Нощен режим
Потъмни фона
Изсветли текста
|
Стандартни
Списание „Философски алтернативи“ 3/2016
Тема на броя: Homo ludens
◊ В НОВИЯ БРОЙ
Списание „Философски алтернативи“ 3/2016
Тема на броя: Homo ludensВодеща: Иванка Стъпова
Естетика на играта: философски подходи
. Искра Цонева – Играта като свобода от принуда – условие за естетическа наслада
. Лазар Копринаров – Хосе Ортега-и-Гасет: Играта като себенадмогване и разтоварване от действителността
. Огнян Касабов – Труд и игра: бележки към една политическа икономия на естетическото
. Силвия Борисова – Да поиграем на хетеротопии. Коментар към концепцията на Жак Рансиер за естетическата хетеротопия
Homo ludens: лица и маски
. Галин Пенев – Карнавалната игра (Лосев versus Бахтин)
. Иванка Стъпова – Играта (или драмата) на екстремния самотник
. Кристиян Енчев – Игрови аспекти на трансценденталните схематизации
. Иван Колев – Homo ludens като homo futuristicus
. Вяра Попова – Употреби на игровото и метаморфози на Homo ludens
Правилата на играта в изкуството
. Иван Попов – Легитимността на правилата в изкуството
. Правда Спасова – Изкуството като игра за възрастни – от дадаизма до Ан Уейуей
Литературната игра: сълзи и смях
. Пламен Антов – Литературната игра, или как играе юношеско-приключенската литература
. Николай Турлаков – Песента на чановете – „най-красноречивият език на миналото“
. Нина Димитрова – Едипова трагика и аутизъм в българската литература (из историята на един дебат)
. Нонка Богомилова – Игра за двама (по „Шахматна новела“ от Стефан Цвайг)
Естетиката във форуми и книги
. Андрей Лешков – Романтиката и романтизмът. Научна конференция „Естетика на романтизма“
. Силвия Борисова – Учредяване на Българско философско общество
. Невена Крумова – Кино и философия – едно фантастично предизвикателство
. Иванка Стъпова – Фантастичните игри на светлината
. Кристиян Енчев – Котката на Шрьодингер: главно действащо лице в субатомната фикция на Милена Николова
• Този брой на списанието се издава с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“
Първата рубрика оформя класическата концептуална рамка – търсенето както на същността, така и на подходите към този проблем. Според Искра Цонева класическата философия търсела играта като антропологическа категория, а чрез нея и природата на човека. За нея играещ е човекът, не предметът. Философията на Новото време се въодушевява от образа на играещия човек, от неговата свободна продуктивност, а не от безличната продуктивност на предмета. Акцент в статията е малката книжка на Джордж Сантаяна „The Sense of Beauty”, в която играта представлява основната методологична спойка за всички компоненти на красотата. Като основна ценност, тя насочва към самата природа на ценностите, сравнението с етическите ценности и несъмнената роля на съжденията – същинската територия на субектността. Оформя се неявната творческата полемика на позицията на Сантаяна за играта с тази на Кант в светлината на трансценденталната философия. Разгърната в трансценденталистки контекст /разглеждането й като условие за възможностите на естетическата обектност/, Кант представя играта като фундаментално условие за възможността от естетическо преценяване. Красотата е продукт на играта. Докато при Сантаяна играта е интерпретирана едновременно като психонатуралистическа и социална основа на такава форма на човешко поведение, която е възможна в условията на свобода.
Статията на Лазар Копринаров е обърната към класическите теории за играта и нюансираните дефиниции за играещия човек. Хьойзинха има в лицето на Ортега-и-Гасет свой предшествeник.. Но и Хьойзинха, и Ортега-и-Гасет имат в лицето на Шилер своя голям предтеча. За Ортега-и-Гасет играта е условие на„ставането“ – и на човека, и на културата. В нея човекът се поставя на границата между възможното и невъзможното. Играейки, той се състезава със себе си и така, като се оттласква от вече постигнато, от наличното, от приетото, човекът се самонадмогва и става друг. В първата част на статията се разглежда отъждествяването на играта със спорта.Заедно с това Ортега-и-Гасет третира играта като пространство, в което човекът е най-близо до себе си, „у себе си“, защото в нея той е в най-малка степен подвластен на рутината и на анонимните претенции на социалността.Във втората част се разглежда отношението на играта и утопичността – една черта, подчертаваща себенадмогването и нейната принадлежност към белезите на играта. Наред с всичко друго играта дава шанс на човека да разтовари част от тежестта на собственото живеене.
В статията си Огнян Касабов предлага няколко щрихи около артикулирането на естетическото поле в опозиция на икономическото през контраста между игра и труд, между homo ludens, от една страна, и homofaber/oeconomicus, от друга. В такъв смисъл не се изследват политико-номическите материални условия за възможност на естетическото. По-скоро авторът се опитва да покаже по какъв начин естетическото фигурира като част от една широко схваната политикономическа идеология, разпределяща полетата на човешката продуктивност. Статията осветлява Кантовата метафора за естетическия опит като свободна, но хармонична игра между разсъдък и въображение. Тя е достатъчно добре позната, включително в мощното си въздействие върху развитието на философската естетика. Тя полага част от основата, върху която поредица от последващи философи идеалисти и романтици ще се опитат да отидат отвъд прословутите Кантови дуализми, трансформирайки самия характер на философското начинание и артикулирайки естетическото като може би най-обещаващото място на пробив в раздвоенията на Модерността.
Последната статия от този блок е на Силвия Борисова. Тя има за цел да представи Рансиеровата концепция за естетическата хетеротопия като „място на неопределеното” в неговата естетическа основа и в отношението му към етическия и политическия порядък и в този контекст – да коментира първо, отграничаващите хетеротопиите от утопиите хоризонталност и множественост и второ, следващата от тях съвременна „преоценка на всички ценности” (Ницше) в обща типология на аксиологическата нужда от хетеротопии, за да отговори в крайна сметка на въпроса: Прави ли сътворяването и заиграването с (естетически) хетеротопии с това игра от света?
Блокът „HOMO LUDENS: лица и маски” чрез включените статии нюансира играта в няколко възможни посоки. В статията на Галин Пенев се обсъждат някои спорни твърдения от естетиката на гротеската в Бахтиновата рецепция на карнавалната култура у Рабле. Преди всичко твърдения относно „жизнеността” и „обновата” в Бахтиновата теория на карнавала са оспорвани от гледна точка на Лосевата „Естетика на Възраждането”. Карнавалното веселие е насочено към заличаване на границата между тяло и свят, самозабрава в материалното колективно тяло. Авторът акцентира постхристиянските последствия от карнавалния материализъм. Както в светлината на средновековния алегоризъм, така и в рамките на ренесансовата естетика, Рабле митологизира идеята за възраждане, като създава ренесансов мит за безсмъртието на колективното земно тяло в маскарадно-карнавалния екстаз. Движението на всенародните карнавални игри не е подчинено на вектора на линейното ренесансово време, а протича в цикличното време на мита. Това, от една страна, е постхристиянска митология на възраждането, а от друга, антиренесансова гностическа утопия.
В статията на Иванка Стъпова се търсят метафоричните измерения на играта във философския роман на Херман Хесе „Степният вълк”. Третира се проблемът за човешката самота и изолация от обществото, доминантата на двойника, вместо оригинала, и опитът човешкият живот отново да бъде „преигран”, с нови роли, маски и ситуации. В представлението на живота, което играе Хари Халер, интригата остава, играта на живота може да с плати с разума – той е разменната цена на правото да бъдеш другият.
Целта на статията на Кристиян Енчев е да се провери възможността феномените на виртуализма (аналог на трансценденталните схеми) или техни елементи да влязат в игрово взаимодействие и да произведат плуралистична критическа онтология (срв. Канавров 2015: 236). Провеждането на преход от априори към апостериори (или също „трансцендентализиране“) тук ще се извърши при следните модификации спрямо оригиналната виртуалистка парадигма. Трансценденталната синтеза става динамичното условие на действителен опит, а въображението ще бъде мислено като своеобразна потенциалност, „междуместие“, в което се разиграва свободно (спонтанно и непреднамерено) фигуриране при срещата на про-цепти и образи-схеми. Въображението в този смисъл има статут на „активна потенция“, пластичен модус на трансценденталната синтеза, „отваряне на възможности“ за свързване и взаимодействие, които отчасти зависят и от самата игра, която се играе. Феномените ще се мислят като произведени в „ничията земя“ между априори и апостериори – тоест, съобразно парадигмалните измествания спрямо оригиналния виртуалистки вариант, прокарани в настоящия текст – във въображението като особен модус на трансценденталната синтеза.
Текстът на Иван Колев е фокусиран върху особеностите на игровите елементи в теорията и практиката на италианския футуризъм. Статията има три дискусионни центъра: използването на манифестите в изкуството, природата на художествените феномени (творчество, изпълнение), идеята за футуристичния театър. Сред множеството художествени модернизми на ХХ в. футуризмът се откроява със своя екстремален порив за разрива с класическото. Апелиращата патетика, съдържаща се в самото название на футуризма, е антитетична по отношение на класическото изкуство. Футуризмът се превръща с систематично проведено еманципиране от класическото. В класическото изкуство homo ludens e воден от идеята за богоизбранничество и затова именува, олицетворява и създава място за естетическо мечтание. Вмодернизма на футуристите homo futuristicus трансформира театъра в безлик цирков скеч.
Статията на Вяра Попова цели да построи класификация на различните видове игри. Отвъд тази пряка задача тя се стреми да създаде онтология на различните типове игри. Във втората част на изложението, която е с акцентирана историческа ориентация, се демонстрират релавантността и различните отношения при играта на зарове като приложение в полето на археологията, теория на вероятностите, теория на игрите, конфликтологията и теория на решенията. Като дискусионен резултат статията презентира хипотезата, че произходът на Homo ludens е заложен още в Homo sacer.
Блокът „Правилата на играта в изкуството” включва две статии. Текстът на Иван Попов разглежда употребата на понятието игра по отношение на процесите и менталните нагласи в света на изкуството, както и ползите от една подобна обяснителна стратегия за целите на философската естетика. Понятийното противоречие между свободата на самоизразяване и задължителното следване на правила е онова, което прави плодотворно говоренето за изкуството като за игра и прави възможно сравнението между тези две културни дейности. Като насочва фокуса върху социологията на изкуството и рефлексията на Пиер Бурдийо, текстът онагледява методологичния конфликт между историзъм и есенциализъм в говоренето за изкуство, като открива неочевидни паралели с философски и изкуствоведчески опити за дефиниция от онтологически тип, продукт на хуманитарни традиции, развивали се независимо една от друга. Дискусията върху адекватното говорене за игра по отношение на изкуството продължава с анализ на източника на легитимност на неговите правила, т.е. на тяхната нормативна валидност за участниците в процесите по създаване и рецепция на художествени произведения. Текстът завършва с онтологична интерпретация на причините за легитимация на правилата в изкуството. Разглеждайки изкуството в контекста на играта, Правда Спасова се спира на някои въпроси, свързани с така нареченото „съвременно изкуство”. Тръгва се от факта, че играта и игровостта са важна и съществена характеристика на изкуството. Разглеждането на изкуството като игра датира далеч преди дадаизма. Не биологическата, а естетическата линия е съществена като свързана с красотата и е най-специфичната човешка дейност. В статията се търси ролята на играта като основна характеристика на съвременното изкуство. Поканата му да играем обаче не се приема еднозначно, защото играта може да се схване и като призив за деструктивност. Основният извод в статията може да се обобщи до следното: гледането на съвременното изкуство чрез играта е основателно. Като специфична игра за възрастни изкуството не просто развлича и наслаждава, а създава и предава значения.
Блокът “Литературната игра: сълзи и смях” обединява четири статии, в които литературните образци извеждат нови характеристики както на играта, като „ свободна дейност” и в същото време нейният социално -психологическия резонанс. Статията на Пламен Антов фокусира играта като неизбежен елемент от детско-юношеската проблематика. Разглежда се фундаменталната близост между игра и приключение, която се основава на общата им положеност в хетеротопията. Авторът разглежда отношението на детското мислене и играта като машина за производство на една различна реалност, чрез интериоризацията на външната. Анализира се богат литературен материал в контекста на поливариантната същност на играта: като подражание, като активно и продуктивно използване на въображението, като ролева дейност, като практическа дейност и основно като творческа дейност.
Есето на Николай Турлаков представлява опит за философско разгръщане и изтълкуване на смисъла, уловен в българската дума „душица”, както този смисъл е описан откъм феномените на неговото всекидневно присъствие и дълбинно въздействие върху човешкия живот в разказите Калинкините чанове (Николай Хайтов) и Край Места (Йордан Йовков). Предложеното от Николай Турлаков философско осмисляне на описаното в проникновените разкази отвежда към темата за фундаменталното екзистенциално значение на същественото и трайното в родния свят, както то се ражда от едно автентично чувство и вкорененост в живота.
Статията на Нина Димитрова изследва опитите на българските представители на психоаналитичното направление да подложат на дълбинен психологически анализ литературното творчество на видни български поети – Ботев и Яворов. В центъра на вниманието е полемиката, водена между двама психиатри – привърженикът на фройдизма Любомир Русев, и последователят на ремкеанството (като основна филосософска позиция) Кирил Чолаков. Направен e изводът за проблематичното битие на психоанализата, стремяща се да бъде едновременно и херменевтика (т.е. част от хуманитаристиката), и естественонаучна теория, обясняваща закономерностите в психичния живот на всяка личност.
На фона на познати дефиниции за играта в статията си Нонка Богомилова представя една коренно различна интерпретация на играта, на шахматната игра като екзистенциално-психологическа драма, представена в новелата на Стефан Цвайг „Шахматна игра”.Акцентът на авторката е върху поведението, реакциите, мотивацията на героите в хоризонта на литературната антропология. Шахматната игра е трансформирана от поле за игра между двама като арена за борба срещу другия и срещу самия себе си.
Блокът „Естетиката във форуми и книги” отразява събития, публикации и изяви, в които основният акцент са естетиката и естетическото в съвременния живот.
Проф. дфн Иванка Стъпова
Автор:
Сп. Философски алтернативи
Публикация:
17.09.2016 г. 18:10
Етикети:
Посетено:
2196
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/24216-spisanie-filosofski-alternativi-3-2016