Нов брой на списание „Философски алтернативи“

Много интересна, особено за литератори, е статията на П. Антов. В нея придобиват видимост и разгръщане две метафори, по думите на автора, „с висока символна натовареност“ – първата е датата 1914 като начало на Първата световна война и абсолютен край на Българското възраждане; втората е самоубийството на Яворов през октомври на същата година, като „метафора на една колективна онтологична загуба“. Парадигмата е хегелианска. Прехвърлянето на символен товар към литературата, по-специално – към метафората за Вазов като „патриарх на българската литература“, се анализира в контекста на метафизицирането на „родното“, в пренасянето му от реалното геополитическо пространство в сферата на абсолютния вътрешен опит, където индивидуалното е в диалектична връзка с колективното сънуване, конституирано от държавата. Загубата на реалност бива символно компенсирана чрез сакрално пространство, а времето става абсолютно като „вечно време“ (в опозиция на историйното време) на вътрешния опит. В плана на реалното: динамичното ляво бива снето в статиката на метафизицираното и институционализирано чрез държавата дясно.

В статията си Лешков стъпва парадигмално върху Мерло-Понти и отчасти върху метафорологията на Блуменберг, когато разглежда метафората като репрезентация на невидимото чрез видимото, на непредставимото чрез представимото, което отношение винаги е заредено с несъответствие, с когнитивен дефицит, ако може така да се каже, по линия на мисленето откъм онтология на знанието. Авторът залага на тезата, че метафориката може да се разглежда като форма на познание. Вероятно в друго съчинение на същия автор бихме могли да се надяваме на още по-детайлно изясняване на връзката между така разбраната в онтологичен смисъл метафорика (интересното е, че тук откъм онтология се провиждат и знаниеви възможности, но това е оставено на читателя да промисли и осъществи като възможност) и абсолютната метафора в метафорологията на Блуменберг; това е една любопитна и легитимна линия на разгръщане, заявката за която вече е изрично подадена в текста.

Историческата линия на разглеждане на проституцията в текста на Гарванова дава обилен материал и ориентира в темата като факти и източници на информация, очаква се  тя да стане основа на една бъдеща рефлексивна и теоретично обособена теза, чрез която да се разграничи от позициите на цитираните автори и да открои собствения ключ на четене и разбиране.

Преводният текст на Олга Власова има коментарен характер: в него добросъвестно се излагат и анализират изчерпателно антропологичните възгледи на Айвън Илич – недостатъчно познат тук автор.

В текста на Ставру болестта Алцхаймер се докосва и до философски позиции, но без претенцията собствената позиция на автора да е философска: различни автори биват цитирани или преразказвани без философска рефлексия, откъм която евентуално да може да бъде експлицитно откроена и собствена теза или теоретична постановка.

У нас Джордж Мур е слабо познат и е радостно, че  с доста обемна статия, включваща и немалък превод на Мур се компенсира това. За читателя ще и интересен и често субективният поглед на автора върху Мур.

Статията за теорията за интелигентния дизайн (ИД) редакцията публикува като покана за дискусия за широк кръг въпроси, като границата наука–псевдонаука и къде за момента стои ИД, доколко се е отдалечил от креационизма, за статута на неодарвинизма, за различните алтер­нативни теории за произхода на живото. Очаква се в дискусията да се включат и философи, и биолози.