Издания / премиери

Списание "Философски алтернативи" 6/2015

Тема на броя: Феноменологично мислене

Списание "Философски алтернативи" 6/2015


◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание „Философски алтернативи“ 6/2015

Тема на броя: Феноменологично мислене

Водещи: Валентин Канавров и Кристиян Енчев


Концептът феноменология

. Даниел фон Вахтер – Как да се върнем от езика към нещата сами по себе си
. Ангел С. Стефанов – За парадоксите на динамичното време
. Иван Колев – Българският фронтон. Етюд от феноменология на архитектурата
. Ивайло Димитров – Феноменология и мислене без способности
. Кристиян Енчев – Двойната (не)възможност на метафизическата форма като виртуалистки концепт
. Невена Крумова – Еротичната валидност на истината като междуиндивиден феномен


История на феноменологичното мислене

. Иван Камбуров – Трансцендентализмът на съзерцанието в ранния будизъм
. Стефан Попов – Възприятие и крайност: феноменологически измерения на доказателството на Декарт за съществуването на „материални неща“
. Силвия Кръстева – Феноменологичният дискурс на категорията
. Валентин Канавров – Как е възможна една трансцендентална феноменология от Кантов тип?
. Майя Георгиева – Генетичната феноменология и проблемът за интенционалността
. Стефан Димитров – Феноменологичното мислене: смисълът на „при“. Хайдегеровата феноменология на битието
. Владимир Раденков – Неаприорният човек между Аз (Кант) и Себе-си (Хайдегер)


Книги

. Кристиян Енчев – Пътища на критическата метафизика: една възможна систематична тетралогия
. Стефан Пенов – Срещи на исляма с модерността
. Димитър Цацов – За онтологичната философия на религията, или за изначалния смисъл на философстването
. Кирил Попов – През очите на душата
. Игнат Ст. Минков – Философски поглед към българската история

 

Последната за 2015 година книжка на списание „Философски алтернативи“ е посветена на феноменологичното мислене. Обхванати са значителен кръг теми и проблеми, засягащи както феноменологията, така и пресечни спрямо самата нея полета във философията. Тематично са обособени два блока: Концептът феноменология и История на феноменологичното мислене.

В обсега на първия блок „феномeнология“ като концепт допуска многообразие от различни дискурсивни стратегии и теоретизации (или експликации) на „феномен“ – в методологичен порядък и/или като философско принципиране. Тук читателите биха могли да търсят пресечни точки между пътищата на различни варианти на феноменология с претенции за същинска философия и нагласа на философстване, сред които се промъква трансценденталната формална феноменология във виртуалистките си версии със съответни многоканални медиаторни експликации, където под „феномен“ вече се разбира трансценденталното условие на действителен опит.

Вторият блок спряга историйно-феноменологичното мислене в неговите многообразни аспекти и проявления. Погледнато от виртуалистка перспектива, историята на философията като модус на духовността и открояването на съответните й онтологеми (имащи феноменен характер) са възможни като спекулативна метаистория, която обаче херменевтизира многообразно, допуснато преди това като резултат от определено развитие и онтично ограждане на определени констелации. По този начин в полето на една възможна прочитна оптика между концептуалното и историйното не стои рязка граница, доколкото преходът от априори към апостериори „форматира“ предметно-историйните обекти с оглед на прилежащ наслоен и съхранен смисъл.

 

*

В текста на Даниел фон Вахтер „феноменологичен опит“ (също: априорен) се използва в Шелеровия смисъл като противопоставен на „голото“ сетивно възприятие. Показва се недостатъчността на концептуалния анализ и в най-широк смисъл – невъзможността езикови структури да се считат за пряко изображение на предполагаеми „категориални“ структури на опита. Истинни описания на обектите на едно философско изследване според Вахтер не биха били възможни без обръщане към „нещата сами по себе си“. Така призивът на Хусерл, подет и от фон Вахтер: “Zurük zu den Sachen selbst!”, намира специфично преизтълкуване в една разширена онтологична перспектива, в която се загатва възможността за духовен опит, интегриран в цялостния човешки опит.

Ангел Стефанов с оглед на парадоксите на времето и в рамките на различни научни и философски теоретизации откроява неговата феноменна очевидност като базисна предпоставка и конститутивен елемент на човешкия опит. Но когато си имаме работа с интуитивни понятия за пространство и време (според същия автор) следва да имаме предвид, че това е резултат от пряко онтологизиране (разглеждано тук като естествена човешка склонност) на чисти сетивни нагледи. Дали обаче е парадоксална самата феноменност, е въпрос, който изисква, както би казал Мамардашвили, излизане „в гръб“ на феномените. Стефанов имплицитно сякаш допуска в този текст възможност и за „вторично онтологизиране“, което допускане за мен би дало теоретично значими насоки за отговор.

В статията на Иван Колев се защитава продуктивността на феноменологичния метод, като се провежда феноменологично описание и херменевтично тълкуване на смисъла на фронтона в българската възрожденска къща. Защитава се тезата, че представителният за пловдивската къща фронтон има бароков характер. Легитимността на феноменологичния метод се извежда от тезата за метафизичната отлика на човека като модално същество.

Ивайло Димитров анализира причините за съвременната скептична нагласа към философското значение на класическото мислене чрез сили и способности в полето на критическата метафизика. Скептицизмът на Хусерл спрямо трансценденталната функция на силата на въображение се разглежда в контекста на силното влияние на психологическите и антропологичните превратни тълкувания на трансцеденталната дедукция. Позицията на Димитров е интерналистка и търсеща общата основа за философстване с оглед на търсенето на полезен ход за критическата метафизика в нейните съвременни версии. Така според автора критическият конструкт „познавателна способност” (Erkenntnisvermögen) не бива да остава при „превратното продуктивистко-психологическо тълкуване“, при което този конструкт се натоварва с ролята на „извор/източник (Quelle) на познавателни форми и съдържания“. Въпросът за виртуализма като възможна метафизика на способностите обаче е оставен открит.

Кристиян Енчев въвежда концепта „двойна невъзможност“ в следния смисъл: метафизическата форма, метафорично осветлена във виртуалистка перспектива като „отключваща собствената си употреба, не може да бъде описана феноменно без остатък“; тя не може също така да се осъществи еднозначно, по предзададен път, в прехода от априори към апостериори. Авторът се опитва да оправдае философски един възможен опит за синхронно концептуализиране на метафоричната потенциалност и метафизическата форма с виртуално битие като залог за предстоящо разгръщане на виртуалистки метафорики.

Невена Крумова прави опит да изясни отношенията между любовта към истината и собствения характер на истинното нещо в интерсубективен аспект. Изследването й е насочено към късните текстове на Сартр и опитите му да разгърне идеите си след „Битие и нищо“. Търси се отговор на въпроса за релацията между идеята за неопредметен страх и тази за неопредметен Ерос, и вече на тази основа – за връзката между този неопредметен Ерос и истината. Еросът като промислен виртуалистки кандидат за медиатор от нов тип – феномен, според мен носи огромен залог и заслужава място в по-обширно изследване.

Иван Камбуров разкрива трансценденталната специфика на будисткото съзерцание. Централно за неговия текст значение има анализата на функционалната значимост на будистката теория за дхармите. Феноменологичните процедури в будизма биват сравнявани с феноменологичните пътеки в западната философия с оглед на съответните мисловни способи. Благодарение на тези сравнения става възможно изграждането на хибридни концепти в хода на изследването – авторът говори и за „практическа трансцендентална феноменологична редукция“ в будизма.

Стефан Попов, спирайки се подробно при „Размишления върху първата философия“, разглежда във феноменологична перспектива Декартовото доказателство за съществуването на „материални неща“ (кавичките изразяват, че не се има предвид субстанция, а непосредственото общуване с телата откъм познавателната способност). Съмнението, като загуба на увереност в непосредствено дадения сетивен опит, е елемент от жив опит – такъв прочит на решението на Декарт за усъмняване не остава при логическото като чиста процедура, а изисква разширение до онтологична структура, в която са въвлечени и феномените на живия опит. Аргументът, съгласно въпросния феноменологичен прочит, че „материята на възприятието няма как да е породена от самото него, без да се наруши условието на крайността на същото възприятие“, може да бъде съпоставен с възможен прочит на „онтологичното доказателство“ на Анселм от Кентърбъри, при който прочит самото мислене (казано на метаравнище спрямо Анселм) в рефлексията се раздвоява на мислещо съответното на мисълта биващо и мислещо собствените граници при самотрансцендирането. Така онтологичното разширение (скок) лежи върху трансцендентално условие, доколкото е проведено откъм граница (откъм полагане на крайност).

Силвия Кръстева анализира обхвата и приложението на Кантовите категории към многообразното на опита, като обработката и типизирането на сетивните представи, с оглед на сглобяването им в единство, се изразяват във феномените, които, съгласно първото издание на „Критика на чистия разум“ са явленията, мислени обаче като предмети съобразно категориално единство. Феноменът, взет от Кръстева в това му значение, не е значи просто сетивно понятие, а обработено такова. Авторката откроява четири феноменологични дискурса, съобразно броя на основните категории, като в техните рамки разгръща една динамизирана по Хегелиански маниер феноменологизация в условията на конструирането на светове съобразно категориалната дискурсивна сегментираност. Ако феномените бяха разбрани във виртуалистка перспектива, тогава щяха да бъдат независими от категориите трансцендентални условия на опита, а типизациите биха останали независими от предзададения ход на генериране на предмети откъм категория. В друг случай, отново виртуалистки промислен, опитните кристализации биха могли да се спрегнат феноменно спрямо регионална дедукция на категориите, която се насочва като към предметно условие именно към типизираните съдържания на тези кристализации като херменевтизирано многообразно на съответен регион. Така или иначе обаче динамизираното феноменологизиране играе със съдържания по начин, който не може да бъде напълно контролиран откъм категорията. Тоест евентуалното критическо промисляне на подобно генериране на светови модели спрямо съвкупност от предмети в обсега на категориите има шанса да търси подстъпи към такава частична непредзададеност, откъм която да превземе дискурсивното поле.

Валентин Канавров ни въвежда в дедукцията на трансценденталните схеми (тя се явява „втора“ спрямо тази на категориите). Въпросната дедукция се осъществява по трансцендентален път, но – което е от решаващо значение тук – спрямо действителния опит. При тази ключова за развитието на виртуалистката метафизика стъпка критическата парадигма запазва своя трансцендентален характер, защото действителният опит не прониква вътре в самата теоретизация като неин елемент, а се легитимира като обект на трансценденталната синтеза. Схемата, преизтълкувана като трансцендентално условие на опита, се превръща в нов тип потенциално многоканален медиатор – феномен. Така се стига до теоретично обосновано въвеждане на многопосочен трансцендентален схематизъм. Схемите се представят като феномени на терена на действителния опит при строгото в критико-метафизичен план провеждане на еднопосочен – „конститутивен“ и „онтологизиращ“ – преход от априори към апостериори. Относно възможността чрез феномените да бъде обоснована една принципно нова, познавателно-метафизична и трансцендентално-формална феноменология авторът залага на тяхната синтезна функция, спонтанна генеза и ковариантност. Това е пътят на трансценденталния схематизъм в неговата „ортодоксална“ виртуалистка версия.

Майя Георгиева анализира генетичната феноменология, която според Хусерл трябва да стигне до първоизточника на трансценденталната субективност. С оглед на тази задача имаме поредицата от концепти: "пасивната синтеза", "предрефлексивно съзнание", "прото-впечатление", които променят представите за интенционалността и работата на съзнанието. В хода на разгръщането на анализите най-накрая се намесва и Дерида: присъствието отстъпва място на самото указване, а „наличието на дискурс произвежда функционалното място на Аза в него като този отвор в интериорността, който е самото насочване, самата интенционалност“.

В текста на Стефан Димитров феномен като себе-си-при-самото-себе-си-показващо-се разкрива важното онтологично значение на при – последното е концептуална алтернатива на теоретико-познавателното трансцендентално по. С това авторът следва посоката към разрешаване на разлома в сърцевината на метафизиката (изразим в опозиции като: същност–явление, субстанция–акциденции, необходимо–случайно и т.н.), полагайки онтологичното тъждество на феномена като основа на феноменологичното мислене.

Владимир Раденков противопоставя мисловни конструкции на Кант и Хайдегер в перспективата на въпроса за условията, при които „емпиричният“ човек е самостоятелен и самотъждествен. Като наличен, от една страна, заедно с подведени под него опитни съдържания, и екстатичен, от друга, в събитийността, която го трансформира, човекът по такъв начин е двойствен. „Самоотношение“ и „устояване“ в този текст имат ключов характер спрямо концептуалните преходи между обсъжданите в текста препратки към Кант и Хайдегер. „Извънредното положение“ на едно неподвластно спрямо Аз-а случване според мен тук заслужава особено внимание: то сякаш подготвя почвата за тематизиране на непредзададеността като условие за възможност за повторяемостта на постоянството и устояването, доколкото отклонението е вътрешна черта на самоосъществянето като изпреварване, като отклонение в смисъла на възможност за измъкване от емпиричен ред на някак зададени ходове в определена посока. Бих посмял да допусна като легитимно в тази връзка и въвеждането на темата за сингуларните точки.

Накрая бих отбелязал, че пътищата на феноменологичното мислене биха могли да бъдат много и различни – екзистенциални, херменевтични, виртуалистки или някакви други, но при всички случаи, все пак трансцендентални (в един или друг смисъл). С възлагането на надежди във виртуалистките метафорики като нов тип осмисляне на феноменното се ангажирам с риска за едно предстоящо (отнасящо се до споменатото вече херменевтизирано многообразно на виртуализма) начинание, в рамките на което тепърва ще бъдат обговаряни постиженията на някои от представените тук автори и ще се търси метафорологичен път във виртуалисткото предприятие.

Доц. д-р Кристиян Енчев

 

Автор: Сп. Философски алтернативи
17.12.2015 г. 16:25
Посетено: 743
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/4/news/22643-spisanie-filosofski-alternativi-6-2015