Георги Цанков: "Българската литература не отстъпва на световните образци…"

– Уважаеми господин Цанков, нека започнем с началото на вашия път към литературата. Учихме заедно с Вас в Софийския университет в края на 60-те и началото на 70-те. Още тогава влязохте, при това определено сериозно в литературната критика и история. А след време и в изкуството на превода…

Какво бихте казали за този период от живота Ви? Имахте ли любими преподаватели?

– Благодаря за интереса към скромната ми личност! Драги Огняне, веднага ще си позволя една поправка. Толкова отдавна сме приятели, че няма как да се обърна към тебе с „уважаеми господин Стамболиев“. Прекалено много те ценя, за да мога да разговарям просто с Огнян. Винаги съм следял с възхита трескавата ти дейност за обогатяване и опазване на националната ни култура. Блестящите ти преводи, есетата и интервютата, будителската ти дейност за опазване на духа на Великия град Русе – това са все звездни мигове и за мен, и за многото люде, които те обичат. А сега за началото на 70-те. Да, влязох в университета заедно с момчетата, които се бяха върнали от Чехословакия. Бяха невероятни времена. Помня, че учехме чешки в Чехословашкия културен център, гледахме филмите на Форман, на Менцел  и компания, възхищавахме се от режисурата на унгареца Ищван Сабо… Струва ми се, че именно киното ме тласна към писането. Още в онези години предпочитах есето пред сухия критически анализ. Подготовката за приемния изпит по литература ми спретна непрежалимия Никола Георгиев – той и милата му съпруга бяха близки приятели на семейството ни. Първите си текстове подписвах като Георги Цанев, но в „Литературен фронт“ се появи язвителна бележка, че по този начин се опитвам да оказвам въздействие върху аудиторията. Затова станах Георги Цанков. Предложи ми да използвам бащиното си име Тончо Жечев. Благодарен съм му и до днес. Сред любимите преподаватели непременно трябва да спомена професор Петър Динеков, за чийто невероятен дневник – издаден от Евелина Бeлчева - наскоро писах послеслов. Всъщност помня не толкова лекциите в университета, колкото часовете по литература при учителя си в19-та гимназия „Елин Пелин“ Тодор Тодоров. Той не признаваше учебници и канони, А ни учеше да мислим самостоятелно. Опитвам се и до днес да следвам мъдрите му съвети.

– Как влезе в литературната критика? Първите ти опити…

– Пишех в студентските вестници. Опитвах се да размишлявам над първите книги на поетите и на белетристите от моето поколение. За огромно мое съжаление, тези публикации изчезнаха безследно и сега е невъзможно да ги възпроизведа. Стремях се все пак да бъда пределно честен.

– Първите ти учители и образци в критиката?  

– За Тодор Тодоров вече споменах. И за Никола Георгиев. Имах щастието да се уча от много направления и почерци. Сам открих Минко Николов и Цветан Стоянов. Прехласвах се по есетата на Томас Ман и на Стефан Цвайг. Но съдбовната духовна среща в моя живот беше с Тончо Жечев. Бях председател на кръжока по литературна критика на Стефан Елефтеров. Подготвяхме разговор с Тончо Жечев. Излязох на стълбите при централния вход на СУ „Св. Климент Охридски“ да го чакам. Появи се брат му Марин и аз го помислих за Тончо. Минута по-късно дойде и самият автор на „Българският Великден“. Бог пожела той да ми стане духовен баща. За всичко – и житейско, и духовно се съветвах с него. Участвах в трагичното му битие и бях сред първите читатели на всичките му творби. В него имаше нещо неземно! Той ме въведе в кръга си и ме свърза с Кръстьо Куюмджиев и със Здравко Петров. От тях тръгна и интересът ми към Владимир Василев и към д-р Кръстев. Д-р Кръстев стана нещо като мое второ аз. Защитих дисертация за списание „Мисъл“, написах книга, издадена от Университетско издателство, а напоследък установявам, че все пак не съм го познавал добре и че зад сивите му костюми и строгия поглед се е криел един крайно емоционален и сложен като характер човек. Ако ми даде Господ време и сили, бих искал да напиша роман за него – би бил изключително актуален за съдбата на клетата ни интелигенция, разкъсвана между идеализма, келепира и съглашателството. Благодаря на Бога, че съдбата ме срещна с още един невероятен човек – почти столетника Здравко Дафинов, царски офицер, архитект, библиофил, който на 70 години открива признанието си да пише книги и за двайсет и няколко лета ни поднесе двайсетина невероятни биографии на големи български писатели. За него написах книгата си „Рицарят на родовата памет“, която претърпя две издания.

– А първите ти успешни публикации. Помниш ли ги? За какво бяха?

 – Вече споменах, че архивите ми изчезнаха след злополучния ми развод. Помня само многогодишната работа в архива на д-р Кръстев и трупането на бележки, предназначени за бъдещата монография. Пишех и статии за списание „Литературна мисъл“, в което работех от 1973 година. За съжаление, и чекмеджето с библиографията ми в Института за литература е празно – някой (не колега, а лице от личното ми битие) се е постарал да окраде спомените ми. Може и да е за добро – в последните години намерих себе си и нямам никакво намерение да изневерявам на сегашния си стил..

– Посвети се на оперативната критика. Защо?

– Трудно е да се каже, че оперативната критика ми е прекалено скъпа. Да, дълги години пишех отзиви за нови книги в „Литературен фронт“, в „Пламък“, в „Септември“. Но винаги съм имал по-значими идеи и цели.

Когато прелиствам първата си книга „В мига на избора“ от Библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“ – за нея през 1987 г. получих наградата „Южна пролет“. Виждам, че съм се опитал да представя новото в поезията и в прозата на младите, че съм следял тенденциите в книгите на Димитър Коруджиев, на Владимир Зарев, на Георги Величков, на Георги Марковски…  – онова, което тогава наричаха „инфантилна проза“ всъщност е било талантлив отпор на постулатите на измисления социалистически реализъм. Писал съм и за Йордан Радичков, за Ивайло Петров… Всичко това всъщност не е оперативна критика, а своеобразна есеистика, която отива по-далеч от елементарните разсъждения за художественост и идейност. Цялата ми обич и отдаденост обаче бяха за творчеството на Николай Кънчев, когото чувствах и като по-голям брат, и като поет от световна величина.

– Не мислиш ли, че това е до известна степен неблагодарна работа?

– Откровеното говорене за един или друг творец е дотолкова „неблагодарна работа“, доколкото у нас много писатели мерят на кантар какво си казал за един или друг и се чувстват тежко уязвени, ако не ги поставиш наравно или по-високо от останалите. Завистта сред творците, която вирее по цял свят, у нас е особено болезнена, бих казал дори – травматична.

– Имаш книжовна рубрика в Радио Дарик…

– Всъщност връзките ми с медиите не са от вчера. Всичко започна доста преди промяната с поканата от Владимир Михайлов, тогава отговорен секретар на вестник „Народна Култура“, да водим заедно рубрика за телевизионна критика. Редувахме се през седмица и в представянето на уж телевизионните събития успявахме да вложим акценти за политическия и за социалния живот. След това дойде ред на кратичките отзиви за книги във вестник „АБВ“. Пишехме ги заедно с Божидар Кунчев и други талантливи колеги. Така се научих да изразявам мислите си крайно синтезирано, както и придобих не особено приятното умение „професионално“ да поглъщам по три-четири книги на ден. Приятелят ми Атанас Свиленов пък ме покани да водя рубрика във вестник „Демокрация“ – тя ме свърза с много нови съмишленици, с които сме си близки и до днес. Следващата ми трибуна беше вестникът на съпругата ми Зоя Захариева–Цанкова „Аз Буки“. Там ми откриха рубрика „Озарения“. Беше прекрасно. Но най-хубавите години от професионалния ми живот са свързани с „Книжна борса“ на БНТ. В предаването на Милка Русева аз имах възможност да представям прекрасни книги, да разговарям с издатели и с писатели, да контактувам на живо с читателите. Няколко години с Александър Томов, Димитър Коруджиев и Йордан Василев участвахме и в неделното двучасово предаване на Стефка Маймарева по радио „Свободна Европа“. Сега е ред на десетминутната ми рубрика за нови книги по „Дарик“. Но стихията ми са появилите се в началото на пандемията „Книжни четвъртъци“ на моята фейсбук страница. До юни 2021 изписах около 1000 страници и спечелих стотици нови приятели. От септември вече „Четвъртъците“ се превърнаха в „Книжен калейдоскоп“. Ще продължавам да го водя, докато ми позволяват силите. Подготвям текстовете напълно безвъзмездно, не се съобразявам с авторитети и забравих какво е автоцензура. Щастлив съм!

– Големият Светлозар Игов твърди, че Атанас Далчев го е насочил към критиката. Какво ще ни кажеш ти за твоя учител?

– За мен Светлозар Игов е почти недостижим връх в българската критика. Той не прилича на никого, слуша собствения си глас, а негови учители са Далчев и великият Иво Андрич. Напоследък чета тук и там грозни подмятания по негов адрес и си припомням баснята за киселото грозде. Вече разказах за духовната си връзка с Точно Жечев – той е моят Вергилий в света на висшата духовност. Веднага след него поставям Игов – препрочитам всичките му книги, нямат остаряване. Много ми е дало и общуването с Блага Димитрова – особено честите ни, незабравими срещи в последните ѝ години.

– „Интелектуалният страж на Европа“, както някои наричаха, Жан Пол Сартър се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме или да откриваме? Ти какво би казал?

– Първото, което бих казал категорично е, че за мен Сартър не е интелектуален страж на Европа, а типичен френски слепец – левичар, който се нахвърля безочливо върху приятеля си Камю, за да му иска сметка как си е позволил да споменава ГУЛАГ и да отрича ролята на марксизма! Греховете на левите френски интелектуалци в това отношение не са един или два, а подвигът да им се противопоставят категорично  творци като Албер Камю, Реймон Арон, Габриел Марсел, Чоран и други е стимул и за мен. Мисля си, че ние, творците, сме длъжни, преди всичко, да се съмняваме, да бъдем пределно честни и, разбира се, с помощта на поетите, белетристите, есеистите и всички останали жреци на изкуствата да откриваме пътища за свобода на изразяване,  да не се поддаваме на политическата коректност, която е нова, карикатурна форма на болшевишки фанатизъм, и да отстояваме смело изстраданите си истини.

 – Имаш наблюдения върху цялата ни литература днес.

 – По-добра ли е сега в сравнение с тази преди промените? Лесно им е на онези, които отделят периодите, а пък аз мисля, че най-важното в една значима литература е приемствеността – неотменима част от нея е „сражението“ между поколенията. По-добър ли е Пенчо Славейков от Вазов?! А Константин Павлов от Кирил Христов?! Модерната ни литература не е възможна без натрупванията от Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Петя Дубарова… Да, днес вече автоцензурата се е поизгубила, но действат други табута – най-вече икономически, обаче след сравнително бързото отърсване от летаргията, поетите, белетристите, драматурзите, есеистите се събудиха и интересът на читателите към българското са възроди. Понякога „бестселърите“ от новата епоха са трагикомичен кич, а ла Венета Райкова и Иво Сиромахов, но не те определят европейските постижения на най-добрите. 

 – Посочи някои нови интересни автори от пишещите днес.

 – Не съм от онези завистници, които ще пропуснат Алек Попов, Георги Господинов, Аксиния Михайлова, Кирил Кадийски. Мисля, че в съвременната проза и поезия жените излизат все по-напред: Керана Ангелова, Весела Ляхова, Теодора Димова, Мария Станкова, Силвия Чолева, Валентина Радинска, Надя Попова… Моето щастливо откритие през изминалата година е Светла Георгиева с „Шекспир зад храстите“. Издателство „Жанет 45“ почти нямат случайна книга от български автор.

Но – с риск да пропусна десетки значими имена – ще спомена Христо Карастоянов, Златомир Златанов, Красен Камбуров, Недялко Славов, Йордан Костурков, а от поетите – Ани Илков, големите и непрежалими Георги Рупчев, Иван Методиев… Останалите имена са разпръснати из моите „литературни четвъртъци“.

 – Каква трябва да бъде според теб критиката днес? Има ли тя социална функция в този момент?

 – Съвети кой как да пише критика не мога да давам. Аз лично не обичам наукообразните съчинения, с измъчени, полуразбираеми изречения. Обичам да чета изповедни есета, в които творбите и героите на стиховете и на прозата са образи, оцветяващи мислите на критика. А социалната и политическата функция са задължителни, но само ако са напълно лишени от дидактика. Вече никой никого не бива да поучава, още по-малко са ни необходими строги ментори. Да мислим със собствените си глави и да се наслаждаваме, да се вълнуваме заедно с авторите на критически текстове.

 – … А оперативната критика днес? Не е ли вече на заден план и защо? Тя остана, май, без трибуна. Доста издания загинаха…

 – Оперативна критика отдавна няма. Има рекламна стратегия, има и блогове, които много се четат, но причиняват повече вреда, отколкото полза. Освен ако „блогърката“ не се нарича Антония Апостолова – една от най-талантливите съвременните белетристки, която в блестящите си есета и интервюта винаги точно напипва пулса на съвременната литература. Всъщност в някои от интернет групите самите читатели ни поднасят страхотни образци на изповедна и предизвикваща съпричастие „оперативна критика“.

 – „Сравнение и анализ – това са двете основни оръжия на критиката“, каза преди много години Т. С. Елиът. Какво още би добавил?

 – Душа и съмнение, а сравнение означава енциклопедична култура и интердисциплинарни познания.

 – Като жаден читател, а не като литературен критик: какво четеш и препрочиташ?

 – Обичайните неща – Шекспир, Нервал, Достоевски, Пруст, Музил, Вирджиния Улф, Михаил Булгаков… Винаги до мен е томче със стиховете на Емили Дикинсън. Не се разделям и с Николай Кънчев – със спомените за човека и със стиховете му. Ужасно обичам криминалета – от класиката до днешните скандинавски шедьоври.  По това са приличаме с професор Динеков – Библиотеката му беше пълна с френски криминалета.

 – Другото ти сериозно занятие е преводът. Какво мислиш за това изкуство?

 – Откриването на прелестите на превода бе за мене второ раждане. Влизаш в нечие висше съзнание, опитваш се да предадеш възможно най-точно откритията му! Дори ми се струва по-вълнуващо от личното творчество, защото истинският превод е форма на „бяла магия“.

 – Кои свои преводи цениш най-високо?

 – Човешкият си дълг на хуманист почувствах отчасти изпълнен с редактирането на първия том на „Черната книга на комунизма“ и с превода на втория том. Четирите тома на Мирча Елиаде – „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“, „Йога. Безсмъртие и свобода“, „Трактат по история на религиите“ и „Мефистофел и Андрогина“ промениха мисленето ми. Двата тома на „Човекът пред смъртта“ от Филип Ариес ми дадоха нов поглед към най-голямата тайна на битието. Любимите ми художествени преводи са: трите тома на „Консуело“ от Жорж Санд, „Ръкопис, намерен в Сарагоса“ от Ян Потоцки и събраните новели на Алфред дьо Мюсе. „Черната книга на комунизма“ излезе в „Прозорец“, а всичките останали заглавия са в каталога на „Изток – Запад“.

 – Любимите ти автори?

 – По този въпрос би трябвало да напиша отделна книга. Повечето са европейци, чехи, поляци, французи, англичани, румънци (сред тях напоследък се нареди и едно от твоите блестящи открития – Матей Вишниек), балканци, а българите не ги давам и ги нареждам до избраниците.

 – Как се роди тази твоя уникална, достойна за голяма награда, книга „Диаманти от короната на Франция“? 12 прекрасни текста - студии за големи писатели на Франция и за тяхната българска рецепция… Предполагам, дългогодишен труд, плод на твои търсения, на богатата ти култура…

 – Дължа огромна благодарност на Стойо Вартоломеев и на издателство „Хермес“ за чудесното издание на „Диаманти от короната на Франция“. Участвах в група от Института за литература, която проучваше рецепцията на преводите в България. От тази десетгодишна изследователска работа се роди идеята да свържа откритията си за рецепцията на авторите с есета за самите тях. Имам готова и втора част, която ни отвежда до наши дни, но дали някога ще успея да я издам – не знам. Толкова много идеи, някои – почти подготвени за печат, но времето ми никак не е много. Дано успея все нещо от замисленото да осъществя! 

 – Какво би препоръчал на младите литературни критици и изследователи?…

 – Не съм аз този, който ще давам съвети. Пък и на най-талантливите те не им трябват. Пламен Антов е блестящ поет и белетрист, а трите тома, които издаде напоследък – за Емилиян Станев и за Алеко Константинов – са на световно равнище. Същото мога да кажа за изследванията на Борис Минков. Младите са много талантливи, те си следват своя път, да не им пречим!

 – … А на младите преводачи?

 – Младите и старите преводачи трябва да са наясно, че българската преводаческа школа е направо звездна. Затова, не бива да се допуска халтура, да се превежда едва ли не механично. Ще ми се да поведем непримирима борба срещу чуждиците, особено ме дразнят русизмите, които изскачат на всяка крачка, например „ежедневно“ вместо „всекидневно“.

 – Мислиш ли, че днешната българска литература е на високо равнище?

 – Да, българската литература – от времето на Третото българско царство до наши дни, по нищо не отстъпва на европейските и световните образци. Дори в известен смисъл е по-свежа и оригинална от търсенията на днешните френски, немски, дори британски поети и белетристи.

 – Вярваш ли в бъдещето ѝ?

 – Ако човечеството има бъдеще, няма да загине и литературата. Не вярвам в измишльотините за смъртта на романа, на автора, на книжното тяло… Ще ги има, докато има „мислещи тръстики“ по земята.

_____________

Януари 2022