Интервю

„Димитър Злочести и Войводата Патрев“ от Анчо Калоянов - поредната възродена класика

Анчо Калоянов за българския Христос и българската памет в мистичния роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“

„Димитър Злочести и Войводата Патрев“ от Анчо Калоянов - поредната възродена класика


◊ СЪБИТИЕТО

Издателска къща „Хeрмес“ представя

поредната възродена класика

„Димитър Злочести и Войводата Патрев“ от Анчо Калоянов

На 25 февруари – дни преди 3 март - Националния празник на България, излиза историческият роман „Димитър Злочести и Войводата Патрев“. Преиздаването му през 2016 година съвпада с честването на 140 години от Априлското въстание.  

"След издаването на „Калуня-каля“ на Георги Божинов романът „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ на Анчо Калоянов е втората забележителна и забравена книга за Априлското въстание (първото издание е през 1978 г.), която „Хермес“ предлага за нов прочит. Вярвам, че тя също ще намери път до сърцето на днешния читател."
Стойо Вартоломеев

"Дълбоко българска е тази книга не само по характера и целта си, не само поради историческата си принадлежност, а и поради своята философия на историята."
Васил Попов, 1978 г.

"Романът разказва за пробуждането на националното самосъзнание, назряването на Априлското въстание, избухването и потушаването му."
Иван Станков, 2015 г.


◊ ИНТЕРВЮ С АВТОРА АНЧО КАЛОЯНОВ

- Защо издавате отново „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?


– Очакван въпрос, който обаче изисква подбор на думите, защото всичко, свързано с този исторически роман, предполага осмислянето на придобит опит в продължение на четири десетилетия – моето истинско белетристично време. След него се появиха „Див огън“ (1997) и „Девети“ (2003) - и трите исторически романа, Иван Станков ги разпозна като „триптих“. Те бавно и без предварителен замисъл „отвоюваха“ през моя поглед три бележити и кървави дати в нашата българска памет… Ще съобщя пряко само обстоятелството – стопанинът на „Хермес“ Стойо Вартоломеев е професионален литературен критик, подсетиха го приятели (Емил Андреев), а и той знаеше за мене и за романа. Случи се, но тази дума е със старинно значение „съдба на път“, т.е. съдбовно в пътя през годините.

- Навършват се 140 години от Априлското въстание и може би тази кръгла годишнина е причината – да си спомним и припомним съдбата българска?
  
– Тъкмо това се опитвах да кажа със „съдбовното“ обстоятелство. Когато преди време водихме разговорите за издаването, не се сещахме за външния повод, какъвто в случая се явява Април '76, макар че той е същността на романа. Явно, някой отгоре нарежда…
  
- Не е ли мистично това „някой отгоре“?
  
– За мене не е… Писах го с бяла риза, приготвяна всеки ден от майка ми (по стих от един от моите връстници, мисля, Калин Донков). Бях на 33 – Христовата възраст (и заглавие на стихосбирката на моя приятел Борис Христов). Преминах през тежко изпитание, една от диагнозите беше, че ще живея още от шест месеца до година и два месеца. Дадох обет, че ако е по-дълго, първо ще завърша романа – бях вече написал първите тридесетина страници. И знаех, докато го пиша, че някой бди и ми диктува. Внезапно осъзнах, че Христо Патрев е Христос, разпнат на Трънлива стока (името на мястото по венеца). С него са били двама от неговата чета (двамата разбойника от двете страни на Голгота), имаше Юда /селския говедар Петко Язаджи/, и Пилат Понтийски /турското заптие Хасан Басаре/. Христос беше слязъл в Ченге, тогавашното име на днешното Аспарухово, Варненско, но не го бяха познали!
  
- Впечатляващи съвпадения – готова „арматура“, остава само обличането със слово на фигурата, а според заглавието те са две. И как стана?

- Да, ниско слънце – дълги сенки. Не е съвпадение, истина е. По това време преподавах в Университета на Света гора Търновска не само фолклор, но и възрожденска литература. През 1976 беше и стогодишнината, отпразнувана с обновяване на паметта по документи с тогавашни думи. Изповядвам правилото, че в историческите романи за времето от Паисий насам героите трябва да мислят чрез тогавашния език, напълно разбираем и сега. Издателството обаче се постара да допълни предишния речник към романа, за което съм признателен. Аз се опирах на случилото се – Димитър Злочести също е истински. Като уредник в музея на Дългопол, моят шеф (Димитър Златарски) ме притика да препиша на пишеща машина драгоценния ръкопис (музейно притежание), знаеше, че съм белетрист и ми „заложи капан“, в който се хванах. И му посветих „Димитър Злочести и Войводата Патрев“.

- Да не искате да кажете, че сте написали документален роман?
  
– От признанието ми в края на романа, че в Ченге всичко е ставало навреме и както трябва, а аз само съм слагал запетайките между събитията, може да се стигне до „документален роман“. Не е, признанието е за „заблуда“ – аз вече знаех достатъчно как се използва митът в литературата на XX в. След излизане на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“ през 1978 г. в издателството във Варна, се появи следващата ми книга „Български митове“ (1979). И настоявам за това, че романът е „мистичен“, а не „документален“! Тези, които можеха да разкажат със свои думи от мястото на Разпятието в село Ченге, бяха четирима. Първият е Димитър Злочести, създал училище и църква през 1857 г., неслучайно оставил за потомците своя житиепис. Вторият е неговият син Вълчо, поп Васил, познавах го по снимка и по надгробния паметник в черковния двор. Третият е внукът – поручик Гавраил Попов, художник, всеки ден с двата му автопортрета в музея бяхме заедно, срещнах се с вдовицата му. Загинал е при освобождаването на Добрич през септември 1916 г. Четвъртият е зетят на поп Васил – Главният учител Илия Тодоров, преображенски въстаник, оставил в ръкопис историята на селото – „Овчага-Ченге-Аспарухово“ и биография на Войводата. В самото село и тогава, те бяха подредени по родство, по време и по съдба както четиримата евангелисти. Матей (Човека) с печата на „ужаса на Историята“, злочестият, Марко (Лъва), поп Васил не е Левски, но „реве“ с името си Вълчо, Лука (Телецът) и Художникът, и новата жертва на жертвеника с бичите рога. А Йоан Богослов (Орелът) осмисляше всичко чрез подреденото слово и то се превръщаше в Словото. Както виждате, съвпаденията са две – и Разпятието на Голгота, и свидетелите Му. Много е, за да бъде случайно. И както казваше Андрей Германов, роден в Яворово, почти съседно на Ченге - „сядам да пиша и знам, че някой диктува“. На мен ми диктуваше „Април '76“. Помислете и ще се съгласите – Левски и Христос (“о, бесило славно, ти си с Кръста равно“). Водачите в четирите революционни окръга, по трима от всеки, бяха 12-те апостоли и въстанието наричаха „кървавия Великден“. Сега аз ли да питам и кой всички нас ни препитва за съдбата българска? И комай Някой отгоре...
  
- Очаквате ли нещо ново от срещата на читателите с новото издание на „Димитър Злочести и Войводата Патрев“?
  
– Да, дори две неща. Първото, да кажем мистично, че понесените от човека жертви от „ужаса на Историята“ и тогава и сега се овъзмездяват. Отказвам да вярвам, че човек и човечеството притежават Историята. И второто - да кажем реалистичното, че родното място на Войводата (град Шипка под връх Шипка) и лобното му място (Трънливата стока в село Аспарухово) ще бъдат за обичащите България местата за поклонение на Българския Христос.
  
- Оставате верен на мистичното?
  
– Съвсем не е мистично моето говорене, повдигнато от въпросите. Аз просто чета знаците на друго присъствие зад видимото сега и тук около нас. Всеки грамотен от нас вече се е срещал с него в ученичеството. Смятам, че Христо Патрев е Бойчо Огнянов. По признание на автора на „Под игото“ (или може би му се приписва?) прототип му е бил Стоян Заимов. А и Иван Вазов от Сопот и Христо Патрев от Шипка или, по-точното, Христо Патрев от Шипка и Иван Вазов от Сопот не са много далече един от друг. Нито във времето, нито в пространството. Войводата го е чел, знае какво значи „Боят настана“, и Вазов е чувал нещичко за него! Несъмнено е чувал за Него…



Автор: ИК "Хермес"
24.02.2016 г. 21:38
Посетено: 1093
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/22979-dimitar-zlochesti-i-voyvodata-patrev-ot-ancho-kaloyanov-porednata-vazrodena-klasika