Анелия Янковска-Сенгалевич: Затворихме децата в жесток, изкуствен свят

Разговор с лауреата на Националната награда за детска литература „Петя Караколева” за 2011

◊ ВИЗИТКА

Анелия Янковска-Сенгалевич е родена в София. Завършила е Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност "Българска филология". Носител е на първа награда и златен медал от националния студентски конкурс за поезия „Димчо Дебелянов“, после на наградата „Веселин Ханчев”.

Тази година за книгата й „7 дни чудесни” в Кърджали й бе присъдена Националната награда за детска литература „Петя Караколева”. Автор е на поетичните книги „Къща без покрив” и „Незрима светлина”. „7 дни чудесни” е първата й детска книга, на път е и втора. Издала е и книга „Кухнята на Близкия Изток”.

Анелия Янковска е работила за рубриките „Ранобудно петленце", „Ринги-ринги рая”, „Зайченцето бяло” на БНР. Много деца са се събуждали с нейни стихове и приказки. Поетесата е автор на сценарии на приказки, излъчени по БНТ.

Когато пиша за деца, се забавлявам. Провокирам мислите на моя млад читател, обича да казва за своя приказен свят Анелия Янковска-Сенгалевич.


◊ РАЗГОВОР С ПИСАТЕЛКАТА

- Г-жо Янковска, как стигнахте до „7 дни чудесни”?

- Попадането ми в детската литература беше малко случайно. Водех си таен дневник, в който под формата на приказки, за да не разберат родителите ми, описвах какво ми се случва. Получиха се много смешни истории. Един ден ми хрумна да отнеса една от тях в сп. „Славейче”. След два-три месеца се отбих в редакцията да видя дали са погледнали „Котенцето Пеперудко и песничките”. Появата ми беше съпроводена от голяма радост: ”Къде си бе, момиче? Оставила си тука една приказка, толкова я харесахме и никакви координати за връзка - не можем да те намерим.” Е, намериха ме и оттогава с приказките сме заедно. Поработих и за БНР, както и писателката Петя Караколева, с чиято награда имам честа да бъда удостоена.


- Какво искате да кажете на децата с книжката си?

- Давам си сметка, че каквото и да е времето, в което живеем, за децата всички дни са чудесни. А в душата на всеки от нас, по-големите, се крие едно непораснало дете. Така реших, че би било добре да направя една книжка с приказки, гатанки и стихотворения за всеки ден от седмицата. Детето да си чете приказката за понеделник, после за вторник и т.н. и... за лека нощ. „7 дни чудесни” е и първата ми книжка за деца. Под печат е втората - „Влюбеният момък и други приказки”, но е за малко по-големи деца.
 
Признавам, че не съм продуктивен автор - много дълго премислям и поправям. Преди време написах книга „Кухнята на Близкия Изток”. В нея има много интересни рецепти. Появи се след като три години и половина живях в Йордания - съпругът ми беше дипломат в нашето посолство. Влязох в много интересна общност на българки, омъжени за йорданци. Опитвах техните гозби и реших, че ще е хубаво да привнеса нещо от опита на арабската кухня у нас. Тя е изключително богата на подправки. Използват ядки, семена от специални кедрови шишарки. Софрата им е отрупана с какви ли не гозби. Това си беше откритие за мен.


- А какво откривате у децата?

- Особено у по-малките усещам много интелигентност и непосредственост. Имат и чувство за хумор, което осъзнават и му се наслаждават. Това, което искам да остане завинаги в тях, е чистата им сърцатост. Надявам се нещо да допринеса за това или поне да не повредя крехките им души.


- Кое е онова важно нещо, което искате да им кажете?

- Поуката от „Котенцето, Пеперудко и песничките”, че най-важното нещо е онова, което ти даваш, ти сътворяваш, но най-хубавото е да го споделиш с приятели. Има и други приказки, като „Зайци-кукурайци”, където става ясно, че трябва да си решителен, съобразителен и да правиш каквото е нужно и когато е нужно, иначе успехът се изплъзва.


- От какво да пазим децата?

- От напразни илюзии. И от книги с магии и вълшебства, които ги тласкат към нелогични действия, тласкат ги към злото. Модерната детска литература, интернет игрите объркват ценностите в главите им. Истинското остава встрани. Страховитите филми са много вредни. Те на възрастните не действат добре, а какво става с едно дете? То или се изживява като жертва, или обратното. Ужасиите отключват агресия, която може да направи убиец. Душата загрубява и доброто в нея става все по-малко. Затворихме децата в жесток, изкуствен свят, който започват да практикуват и навън. Научихме ги, че правото е на силния. Това не е начинът да растат човечни.


- Какво си мислите като гледате илюстрациите на повечето детски книги, че дори и на тетрадките за училище?

- Голяма част от тях са продължение на онова, за което говорим – върху тях са страховитите „герои”, изобразени по начин, който няма нищо общо с красивото. Вярвам, че душата на детската книга е рисунката. Тя е мостът, който прехвърля словото към детето. Затова съм благодарна на художника на „7 дни чудесни” Иван Гонгалов. Преди това не одобрих двама други. Ами анимационните филми? Напоследък грозотата в тях е издигната в култ.


- Това ли ви плаши в днешно време?

- Това е лицето на бездуховността, а то е страшно. Не може парàта да е най-важното, нищо, че сме в криза. Нашите баби и дядовци са живели и по-бедно, войни са минали оттук и пак са общували помежду си със сърцата си. Създавали са деца с отворени очи към красивото. Влагали се чувство и в най-дребните неща. Достатъчно е да погледнем изкусните шарки на носиите, чергите, китениците, керамичните съдове... Всичката тази хубост е дошла отвътре, от една високоинтелигентна душевност.

Сега не е така. Забравихме, най-вече ние, родителите, че децата ни не са домашни любимци, които искат разходка и храна, а понеже са човечета - и дрешки. Те се нуждаят от присъствие, от духовна храна. Не може да сложиш детето пред телевизора или компютъра и да смяташ, че си свършил работата като родител. Напротив, трябва да седнеш с приказката до леглото, да му пожелаеш лека нощ, за да спи спокойно.
 
Много ми е чудно, когато някой ми каже, че не чете на детето си приказки от Андерсен. Съдбата на малката Кибритопродавачка щяла да го натъжи. Нека го натъжи! Иначе как ще се научи да съпреживява болката на другия. Това е нещо, от което има нужда не само всяко дете, но и цялото човечество, така мисля аз.


- Излиза, че отдалечаваме децата си от истинските чувства в живота.

- Затова растат нежизнеспособни. Уж са много компетентни, но емоционално са слаби. Още по-страшното е, че ги учим не на онова голямо чувство - любов, а на технология на секса. Учим ги, че трябва във всичко и с всеки да са в съревнование и непременно да бъдат първи. Но не може всеки във всичко да е пръв! Някой има едни заложби, друг - други. Трябва да може да понесе и неуспех, без да озлобява, напада и без да върти мръсни игрички на онзи, дето го е надминал. Защо не ги учим как да намерят себе си, да се радват на собствените си заложби. Така ще са честни и с другите и няма да се самозалъгват, че са всезнайковци...

Първото нещо, което ми идва наум за моя род, е омразата към лъжата. Да се казва всичко! Ако трябва да си понесеш наказанието, но да кажеш истината. Имах много драматични случки, докато осъзная това, но съм благодарна за тези уроци. Трудно е. Истината не е лесна за преглъщане. Губиш понякога приятел. Но пък, който остане, е с теб и в добро, и в лошо.


- Как се постига това - живот от истини?

- С любов. Но тя си има и жилото, и меда... Един ден синът дойде от училище и започна да ми говори какви права има, това учили. Изслушах го търпеливо. После му казах, че ще му събера дрешките в един куфар и да тръгва да си търси правата. Казах го от любов. Важно е детето да знае, че освен права има и задължения. Иначе може лесно да загърби и най-близките, да пропусне да помага, да ги разбира и обича.

Има нещо криворазбрано в българското семейство – безусловна жертвеност към малките и младите!? Така те приемат грижите на мама и татко като даденост. Мислят, че това ще е до живот. Но като си отидат тези поколения, какво ще стане с „децата”, които не са готови да се жертват за своите? Отглеждаме завършени егоисти! Не мисля, че успяваме да им внушим, че всеки човек е ценен. Ценни са и мама, и татко. Всички в едно семейство са равностойни. Това важи и за обществото. Никой не трябва да усеща, че е център на света, че всичко се върти около него. Това не е истина и никога не е било. Затова всеки пораснал с такова чувство ще понесе много плесници в живота.
 
От друга страна, нашето общество сякаш говори едно, а прави нещо друго, което е много опасно за младите без емоционална закалка.

Автор:

Разговора води Снежана Горанова

Публикация:

18.11.2011 г. 21:39

Коментирай във Фейсбук

Етикети:

литература за децадетска литератураинтервюАнелия Янковска-СенгалевичПетя Караколева

светът на детето

детската душа

Снежана Горанова

Посетено:

2761

Линк:

https://kulturni-novini.info/sections/34/news/13591-aneliya-yankovska-sengalevich-zatvorihme-detsata-v-zhestok-izkustven-svyat