Гледна точка

Промените в образованието - между Сцила и Харибда

Преди началото на учебната година

Всяка система се нуждае от движение и промяна. Статичността ограничава, не е здравословна. Ако нещо добро се случи в българското образование през последните години, то беше свързано именно с дързостта да се осъществят промени. Не са еднозначни резултатите от тях, дори в публичното пространство прозвучаха повече отрицателни, отколкото положителни отзиви за външното оценяване (особено за зрелостните изпити), за делегираните бюджети (довели до закриване на училища и съкращаване на работни места), за диференцираното заплащане… Всъщност промените в такава деликатна сфера, каквато е образованието, винаги се извършват между Сцила на станалата безплодна традиция и Харибда на въртопа, заплашващ да отнесе и читавото, работещото. Но който, страхувайки се от опасностите, не тръгва на път, не може нищо да постигне…

Изказванията на представители от новото Министерство на образованието също са ориентирани към предстоящи промени. Освен че обещават надграждане над вече постигнатото. С цялото доверие, което екипът заслужава, ми се иска да споделя някои свои мисли. Убедена съм, че това са всъщност притеснения на немалка част от учителите, родителите и учениците.

Най-разпространените страхове са свързани с намеренията да падне долната граница на обучаваните в училище деца. Ако обхващането на малчуганите от 5-годишна възраст в предучилищни групи няма задължителен, а препоръчителен характер и не доведе до снижаване на възрастовата граница за І клас, то тогава проблем не би имало. Но не е оправдано да се съкращават и без това малкото златни години на детството, в които самооценката на малкия човек не е накърнена от амбициите и комплексите на възрастните…

Противно на очакванията, почти във всеки форум, свързан с идеите за премахването на конкурсния изпит след VІІ клас, пишат главно недоволни родители. Те се тревожат, че ако приемният изпит се замени с всеобщо изпитване, елитните гимназии ще се напълнят с деца, чието място не е там. Подобни опасения не са лишени от основания. Практиката на външното оценяване от ІV до VІ клас показа, че не навсякъде резултатите, които се подават към Министерството, обективно отразяват качествата на знанията. Т.нар. малки матури са нещо добре замислено – като опит да се стимулират трудолюбието, чувството за отговорност и справедливостта на оценяването в българското училище. Но акцентът при провеждането им се поставя не върху проверката на ученическите знания, а на равнището на отделните училища и учители. Не отричам, че това също е необходимо. Обаче слабо се отчита обстоятелството, че на едни места се работи с мотивирани още в семейството, знаещи и можещи деца; другаде средата е двуезична; паралелките са слети; семействата са на ръба на оцеляването и ако нещо им дава основание да пуснат детето си на училище, то е само уверението, чрез което могат да получат детски надбавки. Или някакъв друг документ, необходим например за шофьорска книжка… А статистиката е бездушна: тя отчита, че ти си на последно място в общината, областта, страната. Нищо, че си отделил много повече време и си положил стократно повече усилия да научиш своите ученици да четат и дори да говорят на български, отколкото колегата ти от областния център – да им обясни какво представляват съставното сказуемо и причастията… И тогава? Няма да си оставиш магарето в калта, естествено! Ще се договориш с квесторите; ще се разбереш с колегите, които проверяват тестовете на учениците ти (ти, естествено, нямаш достъп до писмените работи на своите възпитаници, но затова пък проверяваш работите на неговите). И ето ти резултати  като за световно – на твоето малко, със слети паралелки училище, над което постоянно виси дамоклевият меч на предстоящо закриване… Така се прави. И аз не осъждам колегите. Нищо, че честно въвеждайки точките от тестовете, знаех, че ще изпия горчива чаша, когато излезе обобщената таблица за резултатите. Останах си с удовлетворението на чистата съвест. И с убеждението, че това поведение е възпитателно за моите ученици. Но ако подобна практика се повтори догодина и след VІІ клас, родителите и децата едва ли ще могат да се утешат по този начин. Става дума за бъдеще, за избор на път в живота. А не за обикновено даскалско честолюбие. И едва ли камерите биха помогнали тука – българинът е изобретателен. Пък и “надписването” вероятно се извършва повече “на тъмно”, при въвеждането на данните, отколкото в изпитните зали. Ако комисията по проверките не е изцяло външна (и за училището, и за града) и писмените работи не са анонимни, не можем да очакваме никаква обективност.

И последното притеснение, което искам да споделя, е свързано с нещо по-дългосрочно. Това са дискутираните в обществото идеи за промяна в учебната програма по български език и литература. Вярно е, че грамотността на учениците е от първостепенна важност. Но това не бива да доведе до емоционално обедняване и пренебрегване на уменията да се създава логически свързан текст. Смятам за неуместни намеренията да се пренебрегне литературното обучение, да се лишат от задълбоченост интерпретациите на художествените творби в бъдещите учебници. Всяка наука си има своята терминология, така е и с литературознанието. И не бива специалистите да се поддават на всяко дилетантско възмущение от “сложността” на начина, по който се поднасят знанията за художественото творчество.

Но и тук са необходими промени – може би в посока на по-значимото присъствие (като обем и време за преподаване) на образци от световната литература. А защо не и включването им в изпитната програма за езиковите гимназии и университетите? Българската литература – от Христо Ботев и Иван Вазов, до Христо Фотев, Петя Дубарова, Андрей Германов, Блага Димитрова, Борис Христов и сега пишещи техни събратя – също трябва да бъде достойно представена. Искам обаче да споделя едно не само мое притеснение. “Много смърт в тази литература, а преподавам  на млади хора!” – беше възкликнал преди няколко години учителят на дъщеря ми в Английската езиковата гимназия във Варна – чудесен литератор и колоритна личност. И това за горния курс. А от изминалата учебна година в програмата за VІІ клас отпаднаха комай единствените произведения, в които някой не си жертва живота (или не му го жертват) – “Маминото детенце” и “Ангелинка”. Макар и неравностойни в художествено отношение, за децата бяха приятни поради възрастовата близост до героите им. За сметка на това седмокласниците вече анализират стойностните, но центрирани върху смъртта “По жътва” на Елин Пелин и “Неразделни” на Пенчо Славейков. И отново саможертва – в “Заточеници” на Яворов. Не искам да бъда разбрана погрешно – аз харесвам тези творби! Но проблемът е в баланса. Ако вниманието на децата е през цялото време обсебено от проблемите на националните премеждия, на робството, жертвата и саможертвата, от това те едва ли ще станат по-родолюбиви. По-вероятно е несъзнателно да си формират лузърска* философия за своето място и мястото на страната ни в света.

Обратното също би било порочно - пренебрегването на изпитанията, през които хората и народите преминават; на страданията, които неизбежно са длъжни да понесат и които силните духом трансформират в светлина. Всъщност голямото изкуство е рожба на болката, това е известно. Би било глупаво учебниците да се напълнят с лековати еквиваленти на сапунките и чалгата. Не трябва обаче да забравяме, че учебните програми се правят за деца. И смехът и радостта са част от палитрата на живота…

Движението напред дава смисъл на престоя ни на земята, а в училището преминават едни от най-важните ни години. Ето защо онова, което децата получават там, трябва да им създава усещането за път. Но ние, възрастните, сме длъжни да ги изведем безопасно между Сцила на промените и Харибда на застоя.

 
_____________
* лузъри - губещи, победени, жертви

Автор: Марта Радева
26.08.2009 г. 11:04
Посетено: 2004
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/23/news/8358-promenite-v-obrazovanieto-mezhdu-stsila-i-haribda