"Нощта на времето" - изложба на Радостин Седевчев

                         21 май – 27 юни, 2026
                       Kуратор: Аксиния Пейчева

Откриване: 21 май, четвъртък, 18:00 – 20:00 ч.
Галерия ИСИ - София, бул. „Васил Левски” 134 (вход от ул. „Екзарх Йосиф”), софия

Изложбата „Нощта на времето“изследва темата за съхранението на паметта и природата на артефактите, които този процес на съхранение оставя след себе си. Заглавието й представлява част от цитат от „Урнопогребение“ на Сър Томас Браун, книга, посветена на погребалните практики, чийто пълен вариант гласи следното: „Нощта на времето превали отдавна деня и кой знае кога бе равноденствието“ Според нея ритуалът на погребване дава единствено илюзия за една „измамна трайност“, а запазването на паметта зависи от самите артефакти, които остават в ръцете на случайността на времето.

 

В този смисъл работата на Радостин Седевчев се занимава с тези обекти на паметта, които остават след нашето физическо присъствие и най-вече с промените, на които те са подложени. Изложбата преплита архивни снимки от лични истории под формата на собствени семейни фотографии, с намерени или чужди такива. Всички тях той подлага на различни видове метаморфози, по подобие на метаморфозата, която претърпяват погребалните обекти, заровени в земята. Резултатите от тези процеси са представени по различен начин в изложбата. Фотоархивите биват облепени на стената на дървото (крушата от двора, чиито отрязани клони са превърнати в „овъглени“ съхранители на няколко истории) деформират както себе си, така и кората му. Снимките на непознати починали хора, които по начало са предназначени за поставянето им върху надгробни камъни, се изпичат върху изхвърлени стъклени съдове и буквално се разливат върху тях, внедрявайки се в стъклото завинаги. Снимките на светлината, идваща от прозореца, която по обичай се оставя да свети 40 дни след смъртта на човек, са превърнати във фототапет. Всички тези различни случки се преплитат в един общ наратив, в който те вече не изпълняват функцията, за която са били предназначени, а се превръщат в универсални
образи на една гранична зона между смъртта и живота и паметта и забравата и живеят в едно извънбитийно време.

По този начин Радостин поставя темата за разделянето на паметта от неговия първоначален физически образ – възможно ли е наистина тя да бъде безопасно извлечена и прехвърлена на външен носител без да се наруши нейната цялост? В присъствието на всички тези обекти на паметта всъщност се вижда тяхната дуалистична природа - животът започва да изглежда по-скоро ефимерен, а не вечен и е възможно това да се окаже единствената константа в безкрайния цикъл на живот и смърт, която поначало да е заслужила своето съхранение, но всъщност да няма нужда от него.
Аксиния Пейчева